Елизабет Лоуел - Огън и дъжд

От Макензи Пийк духаше студен вятър, който вещаеше сняг. Силен порив изблъска Тен на половината път между спалните помещения и хамбара. Той сниши глава, вдигна яката на коженото си яке и влезе през страничния вход. В стаята, към която се отправи, някога се намираха амунициите за впрегатните коне на „Рокинг Ем“. Сега там държаха дърводелски инструменти. Мъжът умееше да работи с тях така, както един магьосник владее заклинанията срещу злите демони. Вратата беше заключена от вечерта, когато Карла Макуин беше напуснала „Рокинг Ем“.

След дългия работен ден в ранчото Люк прекарваше вечерите и голяма част от нощите в стаята и писъкът на режещия дърво електрически трион се смесваше с воя на зимния вятър.

Тен беше единственият човек, който се осмеляваше да безпокои Люк в бърлогата му. Напоследък дори той се колебаеше, преди да почука на вратата, молейки се упоритостта на Люк да се смекчи от доза алкохол по случай наближаващата Коледа.

— На телефона, Люк.

— Говори вместо мен.

— Направих го.

— Е?

— Кеш иска да знае дали си виждал Карла.

Писъкът на електрическия трион рязко замлъкна.

— Какво?

— Чу ме.

— Какво го кара да ми…

— Откъде, по дяволите, да знам? — прекъсна го Тен. — Върви и сам го питай.

Люк отвори вратата и сурово погледна Тен.

— Повтори ми го пак бавно — рече Люк.

— Боже, ти си самият дявол — промърмори Тен. — Слушай, шефе! Кеш Макуин е на телефона. Карла е изчезнала. Той изглежда смята, че е дошла тук.

— В деня преди Коледа?

— Може би носи коледни курабии за работниците.

Люк погледна Тен с недоверие.

— Нали донесе курабии преди няколко години — любезно му напомни Тен. — Вероятно е решила да го направи пак. Каква друга причина може да има да измине целия път дотук?

Люк излезе от стаята, затръшна вратата, заключи я и отиде в къщата. Телефонът го чакаше вдигнат.

— Кеш, какво става, по дяволите?

— Надявах се ти да ми кажеш. Трябваше да остана през нощта в Ню Мексико. Когато се върнах, намерих бележка от Карла, че има малко работа в „Рокинг Ем“. Затова се обаждам, но Тен каза, че не е там.

— Кога е тръгнала?

— Трябваше отдавна да е пристигнала!

— Може би е решила на отиде на друго място.

— Щеше да се обади и да остави съобщение на телефонния секретар.

Люк усети присъствието на Тен зад гърба си. Обърна се и сложи слушалката в ръката му.

— Говори с Кеш — рязко рече той.

— Къде отиваш?

— Да проверя дали на южния път няма следи от малък джип. Ако не се върна след десет минути, значи съм намерил следи и съм продължил.

— Закъде?

— Към каньона Септембър.

Кална вода се плискаше от гумите на големия джип, докато Люк пътуваше с необичайна висока скорост през Пикчър Уош. Повтаряше си, че профучава като луд по пътя, защото е разтревожен, че Карла е сама в пустинния каньон, а наближава буря. Но не си вярваше. Караше с бясна скорост от страх, че тя ще си отиде, преди той да стигне дотам.

Защо бързаш толкова, момко, язвително се питаше той. Нищо не се е променило. Нищо не може да се промени. Не можеш да имаш и Карла, и „Рокинг Ем“. Това е началото и краят на историята.

Не последва отговор, силните ръце на Люк едва удържаха на пътя джипа, тресящ се от безумната скорост.

Почувства облекчение, когато съзря малкия джип на Карла, паркиран под боровете в далечината. Спря наблизо, облече якето си и тръгна. Ярката златиста светлина на късния следобед огряваше каньона и подчертаваше всеки малък процеп в скалите, всяка малка падина и издатина — земята изглеждаше като новородена.

Нямаше следи, крито да подсказват, че Карла е била в заслона след август. Нямаше топла пепел в огъня, нямаше стъпки до вира с чиста вода, не беше опънат спален чувал в очакване на нощта, която щеше скоро да се спусне.

Беше прав. Тя нямаше намерение да остава тук. Леден страх скова сърцето му.

Толкова лесно я изпуснах! Защо не ми каза, че ще идва? Защо е изминала целия път до „Рокинг Ем“, без дори да се обади?

Изведнъж Люк разбра защо Карла не беше спряла под навеса. Като него и тя не издържаше на тишината, крещяща в душата.

Трябваха му само няколко минути, за да открие следите, които бе оставила на път за каньона. Те следваха маркировката, поставена през август. Дъждът беше отмил всякакви други следи. Люк бързаше, борейки се с желанието си да затича, и да настигне момичето, което не беше оставило друго в каньона Септембър, освен неясните следи от джип, които щяха скоро да изчезнат, щом се разрази бурята.

— Карла?

Не последва отговор. Чуваше се само воят на вятъра.

Люк претърси за следи. Нямаше. Отново се зае да огледа каньона. И този път видя само скали, борове, слънчева светлина и сенки. Въпреки това в далечината пред очите му се мярнаха някакви неясни фигури, които не се вписваха в околния пейзаж. Природните форми бяха огладени от времето и стихиите, извивка след извивка, и така до безкрайност. Формите, който създаваше човекът обикновено бяха остри, внимателно премислени линии. Беше разпознал следи от човешко присъствие и намеса.

Извърна внимателно глава. С периферното си зрение улови в далечината прави ъгли и правоъгълни сенки сред изящните извивки на каньона. Единствено необичайният ъгъл на слънчевата светлина му позволи да види руините, скътани между дървета, сгушени в един от множеството странични проломи.

Люк се бе натъкнал на останки от времето на Колумб.

Побиха го тръпки.

Сред камънаците гореше малък огън и тънка струйка дим се виеше към облаците.

Той тръгна към руините, както беше направила и Карла преди него.

Откри я сред развалините, седнала в една порутена стая без таван. Стените бяха достатъчно запазени, за да служат като заслон срещу пронизващия вятър. Малкият огън, който бе наклала, просветваше като слънчев лъч в здрача. Тя се взираше в огъня, стиснала юмруци. По страните й, подобно на сребриста роса, бавно се стичаха сълзи, които изпълниха Люк с болка.

— Наближава буря — пророни той с дрезгав от вълнение глас. — Не трябва да оставаш тук. Няма къде да се скриеш. Защо не дойдеш с мен?

Карла се извърна бавно и погледна мъжа, чието дете носеше в утробата си.

— Не, благодаря — учтиво рече тя. — Не искам да ти се натрапвам.

— Това е нелепо — рече той. — Знаеш, че винаги си добре дошла в „Рокинг Ем“.

— Недей!

— Какво недей?

— Да лъжеш. Не съм добре дошла в „Рокинг Ем“ и двамата знаем това. Ти с облекчение се събуди и видя, че ме няма.

Гърлото му се сви и настъпи тишина, докато тя го наблюдаваше със синьо-зелените си очи, които бяха потъмнели повече от друг път. Тогава устните й се извиха в горчива усмивка, по-тъжна от всички, които бе виждал през живота си.

— Не се тревожи, Люк. Няма да ти се хвърля отново на врата. Най-после пораснах. Толкова се уморих да ме отблъскваш, колкото си уморен и ти. — Тя внезапно се засмя.

Люк трепна, но тя не видя реакцията му. Беше отворила длан и се взираше в древно керамично парче. Той не издържа и й зададе единствения въпрос, който можа да си позволи.

— Тук ли го намери?

Карла леко потръпна и замълча. Когато Люк се зачуди дали ще отвърне, тя проговори с безизразен глас.

— Ти ми го даде преди седем години. Аз го върнах пак тук, където му е мястото. Кръгът се затвори.

Сякаш земята се продъни под Люк. В миналото непоколебимо бе вярвал, че Карла ще се върне в „Рокинг Ем“ при него и ще донесе със себе си слънчева светлина, смях и спокойствие. Тайно бе разчитал на това, пазеше спомените си подобно на скъперник, който с блеснали очи брои своето злато. Знаеше, че ще дойде денят, когато ще вдигне поглед и ще я съгледа до себе си, изпълнена с безпределна любов.

Изпита непоносима болка.

Карла се беше върнала, но не при него.

Отново се канеше да си отиде.

И никога нямаше да се върне.

— Ще продам ранчото.

Шокирана, тя вдигна глава. Болката, която съзря в очите му, я прониза.

— Но… защо?

— Знаеш защо.

Карла печално въздъхна и отново се обърна към огъня, разбрала, че няма никаква надежда. Всичките й мечти, цялата й любов, всичко рухна.

— Кеш не трябваше да ти се обажда — дрезгаво промълви тя. — Обеща ми да не го прави до Коледа.

Пръстите й се свиха около керамичното парче. Припомни си целта на идването си в каньона. Вдигна ръка, за да хвърли древния отломък в огъня.

— Не! — изкрещя Люк и светкавично се спусна, сграбчи в своята длан стиснатия й юмрук, принуждавайки я да задържи подаръка му. Бавно коленичи пред нея и въпреки съпротивата, поднесе ръката й към устните си.

— Не ме напускай, слънчице — изрече той, обсипвайки нежните й пръсти с целувки. — Остани при мен! Обичай ме…

— Пусни ме да си отида, Люк — с треперещ глас рече Карла. — Не мога да понеса да бъда бреме за теб. Не мога да понеса мисълта, че единствената причина, поради която въобще дойде при мен, е, че Кеш ти е казал, че съм бременна.

— Бременна?!

Тъмните зеници на златистите му очи се разшириха от изненада. Той бързо разкопча якето й.

— Той не ти ли… — Гласът на Карла секна, когато силните ръце на Люк се плъзнаха по корема й, за да открият някаква промяна, която беше настъпила с тялото й за четири месеца бременност.

— Боже мой… — заповтаря Люк с треперещ от щастие глас.

Ръцете му бавно обхождаха тялото й. Не бе в състояние да проговори.

— Кеш не ти е казал, така ли? — прошепна Карла.

Люк поклати глава.

— Тогава защо, защо дойде тук?

Тръпнещ, той си пое дълбоко дъх и отвърна:

— Трябваше.

Карла го наблюдаваше колебливо. Страхуваше се да мисли, да се надява.

— Не разбирам…

— Полудях, когато Кеш ми каза, че си тръгнала към „Рокинг Ем“. Знаех, че си тук. Надявах се… Толкова много се надявах да се върнеш при мен. Каза ми, че ще оставиш моя подарък тук и никога няма да се върнеш. Кръгът се бил затворил. Какво имаше предвид? Да си отидеш и никога да не се върнеш?

Карла бавно кимна.

Люк затвори очи и се помъчи да се овладее.

— Бях се заклел никога да не принасям в жертва на „Рокинг Ем“ съпругата и децата си. Знам какво прави с жените тази земя. Разказвали са ми за това, сам го преживях, когато бях много малък… — Люк бързо си пое дъх. — Винаги, когато те поглеждах, си спомнях тази жестока истина — прошепна той. — Трябва да имам или ранчото, или теб. Затова те отблъснах, макар да жадувах да се върнеш. Докато не бе се върнала, можех да имам и теб, и „Рокинг Ем“. Разбираш ли?

Карла се опита да заговори, но сълзите я задушаваха.

— Не плачи — прошепна той и нежно я целуна, сякаш искаше да изпие цялата мъка от устните й и да я освободи от болката. — Всичко е наред. Когато разбрах, че никога няма да се върнеш отново при мен, направих своя избор. Ще продам ранчото. Мога да живея без „Рокинг Ем“, но не и без теб.

Люк повдигна брадичката й и я погледна в очите.

— Къде искаш да живеем, след като се оженим?

— В „Рокинг Ем“.

За миг по лицето му просветна надежда, после поклати глава.

— Никога няма да поискам това от теб.

— Нали ми вярваш, че те обичам?

— Не може да има друга причина за всичко, което направи за мен. Даде ми толкова много, а поиска толкова малко и не го получи. Съжалявам за това, мила. Толкова съжалявам… Заслужаваш много повече.

Карла притегли главата му и му върна нежните целувки, които й беше дарил.

— „Рокинг Ем“ е част от теб — прошепна между целувките тя. — Ако не обичах ранчото, нямаше да обичам теб. Не и истински. В началото бях по детски увлечена по теб. Харесвах те. Бях очарована от мъжествеността ти. Но това не беше любов. Сега обичам ранчото и теб. — Карла изведнъж се усмихна, сълзите в очите й проблеснаха като изумруди на слънчева светлина. — Приемам те заедно с „Рокинг Ем“.

— Слънчице, искам да бъдеш щастлива. Сигурна ли, че няма да съжаляваш за жертвата?