— Късметлия на карти, нещастен в любовта.

Люк изсумтя.

— Аз ще разбъркам картите. Карла може да раздава. Ти отвори бутилката шампанско, която донесох.

— Шампанско? — изуми се Карла и погледна Люк. Усещаше болезнено присъствието му. Откога не бе допускала някого близо до себе си? От години. Точно от три години.

Люк й се усмихваше. Сърцето й ускори ритъм.

— Шампанско — потвърди той с басов глас. — Човек веднъж навършва двадесет и една години. Случаят е специален.

После се заеха с картите. Докато ги раздаваха Карла отпиваше от чашата златисто шампанско, което леко съскаше по устните и езика й. Кръвта й кипеше, съживена от спомените. Струваше й се, че още усеща докосването на Люк.

„А ти порасна ли вече, слънчице?“

Думите непрестанно звучаха в ушите й. Бе разсеяна и загуби, още преди Люк да й налее втора чаша шампанско. Прости се със залога си от шест долара, но не съжаляваше, защото лъвският пай от мизата се падна на Кеш, човек, за когото обикновено казваха, че е сключил сделка с дявола срещу късмет на карти.

Когато Люк й наля трета чаша, от пицата бяха останали само мазни петна по картонените чинии и Карла бе заложила задължението да приготвя храната в продължение на седем дни. Загуби.

Тази вечер всичко й вървеше наопаки. Навършваше двадесет и една години и бе срещнала отново Люк… Шампанското й харесваше и неусетно я опиваше. Ухаеше като хляба, който обичаше да пече…

Кеш и Люк не млъкваха, непрекъснато се шегуваха. В края на играта Карла бе задлъжняла да готви на Кеш цялото лято.

На Люк му бяха останали само седемдесет и пет цента. Карла открито поддържаше брат си и се радваше, че Люк губи. Той заложи и последните си монети.

Неочаквано обаче ходът на играта се промени. Люк започна да печели и полека-лека си върна загубеното. После решително заложи всичко. Спечели! Карла му доливаше шампанско с тайната мисъл да го напие. На Кеш му бе останала само петцентова монета. Той я заложи.

Люк откри картите си — имаше двойка седмици и деветка. Кеш възкликна от възмущение и хвърли своите, без да ги покаже.

— Какво? — не повярва на очите си Карла. Посегна към картите на Кеш, при което брат й леко я перна през пръстите.

— Недей! Знаеш правилата. За да видиш картите, ти е нужно цяло състояние, а вече си разорена.

— Не мога да повярвам, че не успя да победиш една мизерна двойка седмици — промърмори Карла, но отдръпна ръка.

— Забравяш деветката — каза Люк.

— Лесно е да забравиш толкова малко нещо — въздъхна тя.

— Е — подхвана Люк, — нямаш късмет, Кеш. Загуби всички вечери, които трябваше да ти готви Карла. Намирам сделката за изключително изгодна.

Последва мълчание. Накрая Кеш се усмихна.

— Ще трябва да й плащаш надници — подхвърли той.

— Същите, каквито плащах на последния готвач. Но ще трябва да поддържа и къщата. Залагам всичко на масата за това. Едно раздаване. Победителят взима всичко.

— Какво ще кажеш, сестричке?

— За кое?

— Люк е съгласен да заложи всичко, ако приемеш да станеш готвачка и икономка на „Рокинг Ем“.

— През лятото не си на лекции, нали? — попита Люк.

Тя кимна. Последните три години бе зубрила денем и нощем, само така можеше да оправдае отсъствието си от „Рокинг Ем“ през лятото, което иначе прекарваше в ранчото.

— Можеш да започнеш следващия уикенд и да продължиш до края на август. Почти сто дни — небрежно каза Люк. — Стая, храна и надници като на всеки наемен работник.

Карла погледна Кеш. Той й се усмихна насърчително. Опита се да отклони изпълнението на облога. Беше замаяна от шампанското.

— Ще ми стискаш ли палци? — попита брат си.

— Да.

Карла си пое дълбоко дъх.

— Играйте.

Кеш се обърна към Люк.

— Пет карти, без чистене, без теглене.

— Става — рече Люк.

В настъпилата тишина шумът от разбъркването на картите звучеше като плющене. Картите плясваха върху масата една след друга. Двамата си разменяха обичайните реплики и дискретно разтвориха и разгледаха картите си. Лицето на Люк бе непроницаемо. Той обърна своите.

— Едно асо… и нищо повече. Нищо!

— По дяволите… — изруга Кеш и бързо събра всички карти в безформена купчина. — Тази вечер имаш страхотен късмет, Люк. Падна ми се само едно вале.

За миг настъпи тишина. Тогава Люк избухна в смях. Когато се обърна и видя смаяното лице на Карла, изражението му се промени.

— Щом се почувстваш самотна — внимателно каза той, — ще ти позволя да развалиш облога. Без подозрения и съжаления.

— Какво?

— Жените мразят „Рокинг Ем“ — продължи Люк. — Съмнявам се, че ще издържиш и три седмици. Колежът те е превърнал в градско чедо. Два уикенда без ярки светлини и ще започнеш да хленчиш и въздишаш както правеха всички момичета досега. Човек може да напише книга за това.

Да хленчи и да въздиша?!

— Ще съжаляваш за думите си!

— Съмнявам се.

— А аз не. Ще видиш.

Ленивата усмивка на Люк накара сърцето на Карла да забие два пъти по-бързо.

— Само едно нещо трябва да запомниш, мила.

— И какво е то?

— Аз хапя.

Трета глава

Какво, за Бога, правеше тук?

Карла се движеше по запуснатия път, чиито криволици водеха към ранчото „Рокинг Ем“. Наоколо с пищно великолепие се простираше Фор Корнърс, дива и необитавана местност. Тя обожаваше природата. Отсъствието на хора не я тревожеше. Съмняваше се в здравия си разум, защото се бе запътила към дома на Люк Макензи и предстоящата среща я изпълваше с трепет.

Не можеше да отрече, бе красавец.

В ушите й още звучаха думите на брат й:

„Не се отчайвай, Карла. Люк ще се държи добре с теб, както с всеки от другите работници в ранчото. Ще се справиш.“

— Много мило от твоя страна, Кеш — промърмори Карла. — Направи ми безценна услуга.

Всъщност не беше истински разгневена, макар да съзнаваше, че се забавлява със затрудненото положение, в което бе изпаднала. Поведението му, според нея, бе типично за всички по-големи братя — закачливо и едновременно с това покровителствено, изпълнено с обич. Бе готов да я глези и да й угажда и не бе негова вината, че й се налагаше да шофира по каменистия път. Тя бе предложила залога, който сега трябваше да издължи.

Би трябвало да я предупреди, че Люк ще присъства на тържеството за рождения й ден. Едва не бе изпуснала пицата!

Откакто стана на четиринадесет години, всяка нощ този мъж спохождаше сънищата й. Цели седем години.

В негово присъствие се чувстваше безсилна, губеше самообладание и се държеше глупаво. Правеше грешка след грешка.

„Не, каза си тя, невинаги. С грешките приключих в мига, когато взех лекарството. Не, не. Когато Люк ми го даде.“

След като навърши осемнадесет години и преживя шока от така нареченото лечение, Карла престана да ходи в „Рокинг Ем“, не си търсеше причини, за да се среща с мъжа на мечтите си. За съжаление, решението й бе взето с известно закъснение, след като бе понесла унижението на любовното признание и бе молила Люк да я приеме като жена.

Споменът за тази злощастна нощ все още караше Карла да се изчервява, да пребледнява и отново да се изчервява от променливите си чувства, които нямаше желание да анализира. Бе научила и нещо полезно, човек не умира от унижение. Макар да ти се иска да умреш.

Бе избягала след загубената битка, обляна в сълзи. Бе шофирала като обезумяла, за да избяга далеч от мъжа, когото обичаше. Напразно се опитваше да си внуши, че го мрази.

Оттогава непрестанно се мъчеше да прогони Люк Макензи от мислите си. Безуспешно. Излизаше с различни мъже, упорито търсеше привлекателните им черти, но след всяка среща установяваше, че втори като Люк няма.

Нима бе възможно един мъж да бъде незаменим? Съзнаваше, че ако бе до Люк, не би й се струвал толкова привлекателен. С времето близостта, сякаш изражда чувствата и обичта се превръща в презрение и досада. Дали не бе това причината за безразсъдната й постъпка, споменът за която тегнеше над дните й?

Ами рожденият й ден? На този ден се предполагаше, че достига пълната си зрялост. Тогава какво обясняваше безумието на залога, който направи?

Е, всяко зло за добро, рече си тя.

По-добре да прекара лятото в „Рокинг Ем“, отколкото да се рови постоянно из стари документи и да прави безброй справки, които с еднообразието си я подлудяваха.

Не бе приятно, но така се изгражда един учен. Въпреки че познанията за изчезнали култури и народи я очароваха, тя вече не беше сигурна дали наистина иска да стане археолог. През есента й предстоеше да започне подготовката си за получаване на научна степен. Но първо трябваше да се справи с лятото. И с Люк.

Карла вкара колата в двора на ранчото, слезе и се протегна. Намираше се точно на три часа и половина път от ярките светлини на Кортес. При хубаво време. При лошо от цивилизацията я деляха от шест до шестдесет часа път.

Самотата не я притесняваше. Обожаваше природата. Привличаше я необятният див простор. След като навърши седемнадесет години, доби навика да излиза от ранчото, екипирана с манерка, компас и раница. На Кеш оставяше бележка и стрелка, подредена от малки камъчета, с която обозначаваше посоката, в която е тръгнала. Това бе и единственият повод за лютите препирни, които възникваха между нея и брат й. Кеш се гневеше, макар самият той често да постъпваше по същия начин.

Онова, което беше валидно за него, не важеше за другите. Карла се оплака на Люк, но двамата мъже се бяха наговорили и той спокойно й заяви, че не би желал да я вижда сама из ранчото или в пасбищата от другата страна на пътя пред голямата къща.

При този спомен устните на Карла леко трепнаха. Беше се вбесила. Възрази на Люк, като му каза, че искането му е неразумно, а той, типично по мъжки заяви, че докато е в границите на „Рокинг Ем“, ще се подчинява на неговите заповеди. И толкова.

Не след дълго, Карла отиде в Уест Форк за провизии. Използва времето си, за да си потърси работа. Щастието й се усмихна и още същия ден й предложиха да започне в един малък мотел като сервитьорка. Договорът включваше стая и храна.

Върна се в „Рокинг Ем“, разтовари провизиите и опакова дрехите си. Съобщи, че напуска ранчото на един от по-старите работници, а той, след като узна къде се канеше да отиде, незабавно съобщи на Люк.

Люк остана привидно спокоен, но не й разреши да замине.

По това време Кеш бе на една от поредните си експедиции и Карла бе принудена да остане пленница в ранчото до завръщането на брат си.

При спомена за последвалия скандал леката усмивка изчезна от лицето й.

— Колко си унила!

Карла трепна, стресната от гласа на Люк. Огледа се и го откри на предната веранда на къщата. Стоеше на сянка и я наблюдаваше. Той се изправи и пристъпи напред в ярката слънчева светлина.

От злощастната вечер на рождения й ден бе минал само ден, но Карла имаше чувството, че не го е виждала цял век. Гледаше го като замаяна.

Пред нея стоеше същият Люк, когото от години познаваше. Едър, мускулест и ловък в движенията, си мъжът, който властваше неизменно над чувствата и сърцето й.

Тя винаги се бе радвала на компанията на другите състуденти, общуваше с тях, ходеше на представления и футболни мачове, но не можеше да ги приеме като мъже — поискаха ли да задълбочат приятелството си с нея, се отдръпваше.

Люк слезе от верандата и тръгна към нея, а тя мълчаливо го съзерцаваше. Бе замислила един план, който тайно се надяваше да осъществи. Да освободи съзнанието си от мисълта за Люк. Да се излекува от безплодния си копнеж по този мъж, който не я желаеше.

Люк спря пред нея. Очите му сияеха с наситения блясък на старо злато. Сърцето й трепна. Рискът бе прекалено сериозен, а облогът й — много, много висок. А ако не успееше? Какво щеше да прави, ако близостта до него, вместо да намали, усили чувствата й? Дали не повтаряше старите грешки?

— Само от минута си тук и вече си нещастна? — Люк се взираше в очите й. — А ще трябва да прекараш няколко месеца в тази пустош.

— Не съм нещастна. Бях се отдала на спомени. Сетих се за онова лято, когато щях да започвам работа в мотела.

Люк присви очи и стисна устни.

— Лесно се отърва — глухо каза той. — Ако беше моя сестра, за подобен номер щях да те затворя в хамбара.

— Кеш е по-умен.

— Или по-глупав.

— Най-точно е да кажем, че бе решил да ме научи да се приспособя да живея по-различни начини, в случая далеч от хора и забавления. Затова не се съгласи да замина за града.

— Не ставаше дума за града, момиче, а за мотела.

— Какво за мотела?

— „О’ кей Корал“ е най-големият бардак от тази страна на Кортес.

— Бардак? — Изведнъж започна да разбира. — Да не искаш да кажеш, че…

— Точно така.

— О! Господи… — Карла завъртя очи. Развесели се от собствената си наивност и бавно поклати глава. Слънцето заигра в косата й. Осъзнала комичността на ситуацията, тя избухна в смях. Най-сетне проумя защо Люк я бе държал цели три дни до завръщането на Кеш като затворник.