— Какво искаш да кажеш?

— Вадиш душата на Карла, откакто е тук. Каквото и да направи, постоянно я ръфаш.

— Аз съм я наел да работи, а не да флиртува.

— Да, мина ми през ум, че вероятно това те тормози. — Подигравателната усмивка на Тен угасна. — Не намираш добра дума за нея, а когато я чуе от друг, се вкисваш. Никога не си бил егоист, но ако се съди по поведението ти напоследък, човек би помислил, че щом не можеш да имаш Карла, не искаш и никой друг да я притежава.

— Тя е прекалено млада, за да говорим за притежание.

— Глупости, шефе! Тя е жена до мозъка на костите си.

Тен долови промяната в лицето на Люк и продължи:

— Достатъчно голяма е. Ако иска мъж, ще го има.

— Остави я на мира, Тен!

— Защо? Ти не я искаш. По дяволите, тя вече не е дете. Мъжете в Боулдър не са слепи.

— Престани.

Тен въздъхна, вдигна глава и прокара пръсти през черната си коса.

— Проклет глупак! Карла от години те обича, а ти през цялото време я отблъскваш. Отиде в колежа и сигурно е намерила там мъже, които не са я отблъснали. Пораснала е. Сега се върна, за да види как се вместваш в спомените й.

— Карла не е от тези, които спят с всеки — напрегнато рече Люк.

— Кой ти говори за това! Става дума за едно момиче, което беше отпратено оттук с наранена гордост. Според мен може да й бъде простено, че си е намерила едно-две хубави момчета, които са пожелали да изцелят раните й с целувки и да я накарат да се почувства харесвана.

Люк не продума, но мисълта, че друг мъж е докосвал Карла, го разтърси. Тен усети гнева му и вдигна рамене.

— Отива ти, шефе. Но трябва да знаеш едно. Карла ми каза, че това лято е дошла тук, за да превъзмогне чувствата си към теб. Продължавай да я измъчваш и в края на лятото тя ще си отиде, без да обърне поглед назад. И какво ще стане с теб? Грешката е в теб, не в нея. Никога няма да намериш такава жена. Знаеш го.

Люк мълчеше и измерваше Тен със студени очи. Бе хванат натясно.

— Не мога да живея в града — заяви той.

— Тя искала ли е това от теб?

— Не, но рано или късно ще го направи. „Рокинг Ем“ е ад за жените. По-добре да не се женя, отколкото да имам жена, която да зареже децата и съпруга си, или да посяга към бутилката, ако не полудее от самота.

— Карла няма…

— Разбира се, че няма — свирепо изрева Люк. — Мислиш ли, че майка ми и лелите ми са искали да изоставят децата и съпрузите си? Мислиш ли, че баща ми и чичовците ми нарочно са избрали слаби жени за съпруги? Мислиш ли, че искам да гледам как Карла линее, посърва и тъжи за живота, който не би могла да има, ако стане моя съпруга? Или може би мислиш, че трябва като някой колежанин просто да взема това, което ми предлага, без да се притеснявам за после?

Тен едва чуто изруга.

— Започваш да разбираш — каза Люк. — Стой далеч от нея, Тен. Това е първото и последно предупреждение, което ти отправям.

— Ами ако искам да се оженя за нея?

Люк затвори очи. Когато ги отвори, в тях нямаше никакво чувство — нито гняв, нито страх, нито желание, само празнота.

— Мислиш ли за брак?

— Тя е жена, която кара един мъж да се замисли за домашно огнище, за дълги зимни нощи и бебета, които пълзят насам-натам — каза Тен. После въздъхна, отново прокара пръсти през косата си и добави: — Но това е всичко, друже. Мисли. Мечти. От мен няма да излезе добър съпруг и никой не знае това по-добре от мен. — Той оправи шапката си и погледна Люк в очите. — Отпусни се Люк, Карла наистина изпитва нежни чувства към теб…

— Ами ако аз не изпитвам?

— Ще стана неин защитник, ти ще се вбесиш и ще започнем дяволска битка. Тогава ще останеш без приятел, а ранчото — без надзирател. — Тен се усмихна ехидно. — Ти си по-едър от мен, но ще се биеш честно. А аз не.

Люк неохотно се засмя.

— Страшна бъркотия, нали?

— Така е — съгласи се Тен. — Защо позволи на Карла да дойде в ранчото през лятото, след като си знаел, че това ще те влуди?

— Аз… — Люк затвори очи и поклати глава. — Тогава ми изглеждаше добра идея. Тя нямаше какво да прави през лятото. „Рокинг Ем“ нямаше готвач. Хората щяха да се разбунтуват, ако трябваше да продължат да ядат помия, която и свинете не биха докоснали. Карла е добра готвачка. Някои от най-хубавите ястия, които някога съм ял, бяха приготвени от нея за Кеш и мен в старата къща. — Люк потри врат и се намръщи. — Както ти казах, в началото ми изглеждаше добра идея. Освен това очаквах, че бързо ще се откаже.

— Карла ли?

— Изминаха четири седмици. Сигурно мечтае да отиде на кино, да си направи прическа или каквото там правят жените в града. Преди да дойде тук, й обещах, че трябва само да каже и облогът ще приключи без лоши чувства, без съжаления.

— Не я познаваш много добре, нали?

— Какво имаш предвид?

— Карла не е отстъпвала пред никого, дори и пред вироглавия си брат. Сключила е облог. Ще го плати или ще умре. Затова я измъчваш толкова — мислиш, че можеш да я предизвикаш да напусне. — Люк изглеждаше притеснен, но не каза нищо. — По дяволите, нямаш никакъв шанс — продължи Тен. — Карла може да е красива и усмивката й да е нежна като розов цвят, но тя е решително момиче. Спомни си това, когато следващия път започнеш да си го изкарваш на нея.

Люк рязко си пое дъх. Не беше мислил за Карла по този начин. Бе я възприемал като момиче, което не осъзнава какво представлява животът в „Рокинг Ем“.

Тен съчувствено се усмихна.

— Здраво си се оплел.

— Направи и на двама ни една услуга, Тен — каза Люк и упорито се вгледа в другия мъж.

— Разбира се.

— Престани да се месиш в живота на Карла. Когато се навърташ около нея като квачка, започвам да мисля колко е вкусно пилешкото.

Тен отметна назад глава и се засмя. Продължаваше да се смее и когато Люк ядосано тръгна към хамбара.

Седма глава

— Намери ли призрачния кон? — попита Тен. Гласът му бе безизразен, но сивите му очи блестяха от съчувствие и смях. Люк бе прекарал дълги часове на пасбището, за да избегне близостта с Карла, под предлог, че търси митичния черен жребец, който живее в тесните червени каньони и скалистите проломи в югоизточната част на „Рокинг Ем“.

— Не, но един-два пъти видях следите му — отвърна Люк, докато сипваше в чинията си огромна порция говеждо печено, пържени картофи и сос.

Не вдигна поглед, когато Карла сложи до чинията му купа с хрупкав зелен боб. Измъчваше го мисълта, че я е тласнал в ръцете на някой колежанин. Дните му се струваха все по-дълги и по-дълги, но дори и смъртно уморен, достатъчен бе един поглед и в тялото му се забиваха горещите остриета на желанието.

Реши да не се прибира. Пет дни се скита из „Рокинг Ем“, спеше навън и се будеше с пламнало, изгарящо от страст, тяло. През деня преследваше мислите си, сякаш бяха облачни сенки, които летяха над лицето на земята.

На петия ден все още не бе наясно със себе си. Не можеше да приеме, че Карла е лежала в прегръдките на друг мъж, но си внушаваше, че загубата на девствеността й би му помогнала да я убеди да бъдат заедно.

Желаеха се. И двамата бяха на подходяща възраст. Можеха да си принадлежат, да удовлетворят страстта и да продължат да живеят по единствения разумен начин.

Отделно.

Тя дойде тук, за да се излекува от мен. Защо да се въздържаме, по дяволите? Защо не вземем това, което и двамата искаме толкова силно, че не можем да се погледнем, без да изтръпнем?

— Благодаря — рече Люк на Карла с по-рязък глас, отколкото искаше.

Тя се усмихна нежно и колебливо. Лицето му беше сурово. Откакто се скараха с Тен, се успокоиха и не се дразнеха. Тен не говореше за Люк, нито за чувствата й към него.

Няколко мига блестящите синьо-зелени очи непредпазливо се взираха в Люк с жажда. Изглеждаше уморен и измъчен.

Карла се върна в кухнята. Бе измила съдовете от вечерята и размесваше тесто за курабии. Каквото и количество да приготвеше, изчезваха за часове. Понякога си мислеше, че мъжете хранят кравите с тях.

— Има ли още кафе? — извика Люк от трапезарията.

— Два-три литра. Има ли достатъчно сос?

— Можеш да донесеш още.

Карла се усмихна, напълни чиния със сос, взе две ръкавици и ги уви около тънката гореща дръжка на кафеника.

— Къде е Тен?

Люк се намръщи.

— Предполагам, че е в спалнята. Защо? Имаш ли нужда от нещо?

— Не. Просто се чудех как е ръката на Коузи.

Люк взе чинията със соса и започна да полива картофите.

— Какво е направил Коузи?

— Порязал се е, а не иска да отиде на лекар. Заших ръката му колкото можах, но не съм хирург.

Люк се обърна към Карла, наклони чинията и сосът се разля върху масата.

— Какво си направила? — попита той.

— Заших Коузи с извита игла и копринен конец от моя лагерен несесер. Преди години Кеш ме научи как да го правя. Той непрекъснато се порязва, когато прави изследвания на открито. В повечето случаи е достатъчно да се направи превръзка, но Коузи не искаше и да чуе. Каза, че му трябва само обикновена стара игла и конец. Когато свърших, потопи ръката си в отвара от тинтява, с която мажат раните на телетата.

— Сосът!

Люк сведе поглед, загреба с пръст соса и го облиза. Карла му наля кафе. Двата месеца работа в ранчото я бяха научили да се справя с тежките кухненски съдове.

— Ловко го правиш — отбеляза Люк.

Карла го погледна удивено.

— Какво?

В миг той забрави какво искаше да каже. Очите й бяха близо до него, сочните розови устни с меката си извивка безмълвно го подканяха.

— Кафеника — рече Люк с плътен глас. — Справи се с него без проблеми.

— Болката е велик учител — сухо каза Карла. — Достатъчно е да се опариш два-три пъти, за да се научиш да се пазиш.

Блестящите кехлибарени очи на Люк се присвиха. „Болката е велик учител. Научаваш се да се пазиш.“ Дали Тен нямаше да се окаже прав? Че Карла се е върнала в „Рокинг Ем“, за да се излекува от болката, която той й бе причинил.

Люк я желаеше. Радваше се на болката в тялото си, защото отвличаше вниманието му от болката в душата. Дори да не беше се отдала другиму, тя си оставаше малката сестра на най-добрия му приятел, неподдала се на мрачната слава на „Рокинг Ем“ в съдбата на жените.

Ето! Карла го наблюдаваше с жадни очи. Тялото му пламтеше. Прехапа устни, за да сподави надигащото се стенание.

Престани да ме гледаш, искаше да й каже. Нима ми отмъщаваш за онова, което сторих преди три години? Защитата му беше рухнала.

Люк уморено потърка врат. Не петте дни го бяха изтощили, а мислите за сестрата на Кеш, от които напразно се опитваше да избяга, но все откриваше, че не е помръднал.

— Бурята стигна ли те?

Думите на Карла бавно проникваха в съзнанието му. Усети колебанието й да го заговори, загрижеността й, копнежа й да чуе гласа му.

Люк знаеше колко болезнен е този копнеж, защото и той се измъчваше. Във воя на вятъра бе чувал и нейния глас, бе виждал лика й през падащата водна пелена на пороя. Бе се будил в нощта с протегната ръка, за да почувства мекотата и топлината на тялото й. Но ръцете му докосваха единствено хладната земя, на която спеше.

— Не — тихо отговори Люк. — Бях в един от страничните каньони, където скалите образуват козирка. Тя ме предпази от дъжда.

— Като каньона Септембър?

— Да. Кеш разказвал ли ти е за това място?

— Не. Ти ми разказа, когато бях на четиринадесет години и ми даде едно парче индианска керамика, което си намерил там. Още го пазя. Мисля, че ми е… талисман. Напомня ми за всичко, което се е случвало някога и може пак да се случи.

Карла сведе очи. И каньонът, и мъжът бяха недостижими.

Люк притаи дъх. В гласа й се долавяше копнеж, от който сърцето му се сви.

— Кеш обеща да ме заведе там през август — продължи тя. — Ще усетя ветровете, ще чуя плискащата се в камъка вода… Ще разгледам развалините.

— Никога не съм намирал развалини — рече Люк. — Знам, че са там… — За миг погледът му се зарея нанякъде, после вдигна рамене и продължи да се храни. — Ранчото ми отнема времето. — Дългите пръсти на Люк разсеяно докосваха чашата кафе. Карла наблюдаваше ръката му с несъзнателен копнеж. — Когато каньоните се покрият със сняг — продължи той, — често се замислям за предците ни. — Люк вдигна чашата с кафе в безмълвен поздрав към Карла. — Виждаш ли, малкото керамично парче, което ти дадох, откри нов свят и за мен.

— Навярно — каза тя с пресипнал от спомени глас. — Ти откри нов свят и за мен, тогава, когато моят се сгромолясваше.

Люк се намръщи от спомена за нещастното крехко четиринадесетгодишно момиче, в чиито очи имаше повече мрак, отколкото светлина. Не за първи път изруга съдбата, която за миг беше отнела родителите й на един заледен планински път.

— Кеш ти даде този свят — тихо рече Люк. — Аз просто се присъединих към него.