— Слънчице — прошепна той. — О, мила, недей… — Нямаше дъх да продължи, защото тя отново го целуваше.

Люк не се опита да вдигне ръце, не направи опит да я прегърне, не се опита да се обърне и да плъзне краката си между нейните, не направи опит да я положи върху себе си, докато топлата тежест на тялото й обхващаше бедрата му.

Но тялото му отказваше да приема заповедите на ума. Чувстваше се лишен от минало и от бъдеще.

Владееше се достатъчно, за да не изплаши Карла, както я беше изплашил преди три години, но не достатъчно, за да я отблъсне, както знаеше, че трябва да направи. Люк прие Карла, която се плъзна по тялото му и спря в скута му. Той пламна. Шептеше името й безспир…

Пронизващата сладост, която изпита Карла, бе повече от това, за което беше мечтала. Тя потръпна и извика, но викът й утихна в тъмната топлина на устата му.

Искаше да му каже, че този път няма да се обърне и да избяга, ако той отвърне на целувката й, ако я целуне силно, сякаш умира от жажда, а тя е чист извор, от който пие.

Люк с болезнен стон сложи край на целувката и освободи устните си, без да освободи тялото й от ласките на ръцете си. Тя силно потрепери, задъха се като него, а очите й потъмняха от първичната страст, която изпитваше.

— Желая те — дрезгаво рече Люк, като притисна ръка в тайната топлина на Карла. — Но това е всичко — продължи той със стиснати зъби, усетил накрая дълбочината на собствения си ад. — Желание. Никакви пръстени и клетви, никакви бебета, никакви цветни снимки и албуми. Никакво щастливо бъдеще. Няма да съсипя нито една съвременна жена в „Рокинг Ем“. Няма да създам деца, които ще бъдат отглеждани без майки. Клонът Макензи ще умре заедно с мен. — Карла почувства болката на Люк по-дълбоко от своята. — Но искам да знаеш следното — яростно продължи той, а очите му блестяха. — Независимо от това, за кого ще се омъжиш или колко любовника ще имаш, независимо колко дълъг ще бъде животът ти, нито един мъж никога няма да те желае така, както те желая аз. — Люк енергично стана, като повдигна Карла и я премести встрани. — Стой далеч от мен, слънчице. Ако отново дойдеш по този начин при мен, боя се, че няма да имам сили да кажа не. Тогава ще намразя теб, себе си и ранчото.

Девета глава

— Коузи току-що тръгна — каза Люк на Карла, като я наблюдаваше съсредоточено. — Защо? Искаше да отидеш в града ли?

Карла поклати глава, в косата й пробяга сноп слънчева светлина.

— Имам рецепта, която искам да опитам, но в нея има специална подправка. Когато го разбрах, беше късно да я включа в списъка.

Люк нетърпеливо удари кожените ръкавици в бедрото си.

— По дяволите, момиче! Това е ранчо, а не луксозен ресторант. Уест Форк никога не е чувал за повечето от нещата, които искаш да слагаш в храната.

Карла вдигна брадичка войнствено.

— Слушай, единственото оплакване, което съм чула от мъжете е, че конете им заплашват да започнат стачка поради свръхтеглото, което трябва да носят.

— И аз дочух това. Тен дори си е поръчал нови джинси, а беше само кожа и кости, преди да започнеш да готвиш в такива количества, сякаш наближава краят на света. Да знаеш, че ще напълнее като мен.

— Ти? Пълен? — Карла изгледа Люк. — Не ме будалкай. По тялото ти няма грам тлъстина.

Люк се засмя. Доста усилия му бе струвало да я държи на разстояние, откакто се появи и го накара да осъзнае колко силно един мъж може да желае една жена и все пак да оцелее, ако не я притежава. Трябваше да издържи още двадесет и три адски дни, след което изтичаше уговорката на облога. Двадесет и три дни… Дали ще издържи? Гневът му бе изчезнал в пламъците на страстта. Оказа се невъзможно да държи Карла на разстояние. Но бе станал раздразнителен, спеше лошо и лесно избухваше. Но не и пред Карла. Не можеше да изпитва ярост към момичето, което дойде при него и с една-единствена разтърсваща целувка му предложи тялото и душата си.

Една целувка, нищо повече. Продължи да му сервира топла храна, когато се прибираше, дълго след като другите се бяха нахранили. Наливаше му кафе, оставаше с него, ако я помолеше, с нескрито удоволствие го слушаше, когато разказваше какво е правил през деня. Почисти всяка педя от къщата, изми и подреди всичко в неговия шкаф и чекмеджетата.

Карла изпълняваше стриктно облога. Понякога неочаквано се обръщаше и виждаше как го наблюдава с желание и почуда в красивите си очи.

Не изричаше никакви оправдания. Не се извиняваше. Нямаше нужда. Люк и Карла не биха могли да се разбират по-добре, дори и да бяха сиамски близнаци.

Често нощем я чуваше как крачи из стаята си, докато небето се раздираше от гръмотевици и светкавици. Отиваше на пръсти до вратата й. После се скриваше в кухнята. Нощем до слуха му достигаше леко скърцане. Люк лежеше буден и си представяше как изглежда тя в този момент, как седи и пие гореща вода с лимон, облечена само с черната риза, която беше оставил на Кеш… Ризата, която тя беше решила да използва за нощница, представяше си я гола под нея, усещаше аромата на кожата й.

Понякога се събуждаше през нощта и отиваше в кухнята да пийне нещо топло и успокоително. Дръпваше стол и сядаше гол до кръста с полузакопчани джинси, без слипове, възбуден, изпълнен с непресъхваща жажда за малката сестра на своя най-добър приятел.

— По-добре да измия чиниите от закуската — каза Карла.

Тя се обърна, не можеше повече да издържа настойчивия му поглед. Мисълта, че на другия ден щеше да тръгне с Кеш към каньона Септембър, беше единственото нещо, което не й позволяваше да отметне глава и да изкрещи от безсилие.

Бе сгрешила. Да желае мъж, който също я желае, но отказва да бъде с нея, беше по-лошо. Много по-лошо. Чувстваше неговото нещастие толкова силно, колкото и своето.

Усещаш ли болката ми, Люк? Затова ли очите, ти ме следят навсякъде? Недей! Престани да се измъчваш. Престани да измъчваш и мен. Още двадесет и три дни. Как ще издържа?

Карла отиде в кухнята и се смръщи над рецептата, която искаше да направи за мъжете същата вечер. Беше френска рецепта за задушено говеждо с дълго изтънчено име. Но й липсваше една от пикантните подправки. Отново прочете списъка на продуктите, отиде до шкафа и въздъхна. Най-добрият заместител бе градинският чай, но той вече беше включен в рецептата.

— Защо не беше борови шишарки? — промърмори тя, докато обръщаше страниците. — Ще отида до Макензи Ридж, ще раздрусам няколко бора и ще събера узрели шишарки, а през следващите три дни ще чистя косата си от покапалата смола.

Карла се засмя. Струваше си да види изражението на мъжете, когато се питат какви са подправките в зеления боб.

Изведнъж си спомни за хвойновата клонка, която Люк й беше донесъл предния ден. Тъмнозелените игли бяха осеяни с малки сребристосини плодове. Отгръщайки бързо готварската книга, Карла потърси хвойна, намери рецепта с нея и откри, че са необходими много малко плодове, за да придадат аромат на задушеното. Затвори книгата, изтича по стълбите в стаята си и се върна с няколко силно ароматни зърна. Пеейки си тихо, тя започна да събира продуктите за говеждо по селски.

До вечерта ароматът, който се носеше из къщата, можеше да подкоси краката на всекиго. Както обикновено, Люк го нямаше. Тен пръв се появи, цели четиридесет минути по-рано. Погледна печката и бързо прекоси кухнята.

— Аз ще се погрижа за това — посочи той огромната тенджера.

— Благодаря, мога и сама…

— Искаш да ме уволнят ли? — прекъсна я Тен.

— Не!

— Тогава остави ме аз да вдигам тежките неща, когато го няма Люк, иначе ще ми одере кожата. Специално ми обърна внимание, че не бива да те оставяме да се бориш сама с врящите гозби.

— Благодаря — дрезгаво рече тя. — Решила съм сама обслужвам печката.

Тен се усмихна, когато сложи пълната със задушено тенджера върху плота.

— Божествен аромат!

Тя го изгледа и продължи да се занимава с вечерята, все пак благодарна за помощта. Ала копнееше за присъствието на Люк.

— Люк ще си дойде ли за вечеря? — попита тя след две секунди, макар да се бе зарекла да не го прави…

— Не.

— Отново ли… ще спи навън?

— Този път не. Някаква глупава крава решила да се оплете в бодливата тел. Люк ще зашие раните й и ще я заведе в обора. — Тен вдигна поглед към часовника. — Ще дойде най-рано след няколко часа.

— Моля те, отсипи малко от задушеното в малката тенджера — помоли Карла. — Ще го държа топло за него.

— Глезиш го! Възмутително!

Тя вдигна рамене.

— Просто си върша работата.

— Никой от другите готвачи не е държал храната топла за човек, който работи по време на вечеря.

— Доколкото знам, никой от тях не е готвил нещо, което да си струва да се държи топло — сухо отвърна Карла.

Тен се наведе към лъжицата и вдъхна.

— Бога ми, наистина ухае чудесно! Какво има в него?

— Няма да повярваш, ако ти кажа.

— Ще повярвам.

— Обичайните продукти плюс уиски и зърна от хвойна.

Тен премигна. Отново вдъхна.

— Зърна хвойна?

— Представяй си ги като черния пипер на „Рокинг Ем“.

— Ти си ги представяй. Аз ще ям, преди да си ми казала нещо, което не искам да знам.

Гласът на Коузи печално се извиси от съседната стая.

— Хей, старши! Имаш ли намерение да споделиш храната с мъжете, които вършат истинската работа, или ще запазиш всичко за себе си?

— Ако те хранехме според свършената работа, отдавна да си умрял от глад.

Карла едва успя да прикрие усмивката си и влезе в трапезарията, носейки поднос с изпускащи пара хлебчета и съд с тъмен планински мед. Тен я последва с големите купи задушено.

Не след дълго настъпи времето, което й доставяше най-голямо удоволствие — тя поднасяше десерта, а ситите мъже си подхвърляха остроумни закачки.

Понякога и тя се включваше, но по-често предпочиташе да слуша. Припомняха й атмосферата преди злополучното лято, когато тримата с Кеш и Люк се шегуваха до побъркване.

— Какво чувам? — попита Коузи, докато обираше с хлебчето остатъка от ароматния сос. — Утре ще изчезнеш и ще ни оставиш да умрем от глад?

— Правилно — весело отвърна Карла. — Имам няколко почивни дни.

— Ще се скриеш в града и няма да се сетиш за момчетата с разбити сърца?

— Всъщност… — Карла се изправи и започна да събира мръсните чинии. — … отивам до каньона Септембър.

— Все тая — промърмори Коузи.

— Така ли?

— Разбира се. Пак ще умрем от глад.

— Ще поотслабнете малко — обади се Тен.

— Говори за себе си, момче. Не забравяй, че съм като гърмяща змия, дори два пъти по-злобен.

— Както и три пъти по-грозен — извика Джоунс от края на масата. Докато другите се смееха, той запали цигара и изпусна струйка дим нагоре. — Коравосърдечна жена — добави той и посочи към Карла. — Ще ни остави да умрем от глад, без да й мигне окото.

— Не ми е приятно да ви разочаровам, момчета — каза Карла, — но тази седмица приготвих по два пъти повече от всяко ядене и замразих половината. Няма да умрете от глад.

Джоунс поклати глава, дръпна се от масата и изпусна нова струйка дим.

— Не е същото. Нищо не може да се сравнява с прясната храна. — Внимателно огледа Карла и всмукна от цигарата. — Разбира се, мога да ти простя, ако преди тръгване ми дадеш една целувка.

— Не — мигновено отвърна Карла, чула как изскърца столът на Тен, когато той се обърна към наглия млад работник.

— Сигурна ли си? — попита Джоунс и отново изпусна струйка дим. — Да се обзаложим, че мога да те накарам да промениш решението си.

— В никакъв случай. Не искам да те обидя, но да те целуна, би означавало все едно да оближа пепелник.

Мъжете високо се засмяха. След миг Джоунс поклати глава и също се разсмя.

Джоунс бе единственият, с когото се боеше да остава насаме.


След като работниците се прибраха по стаите си, Тен нави ръкави и започна да мие чиниите. Карла се обърна към него:

— Както се ежиш, никой няма да посмее да ми каже дори лека нощ.

Тен се усмихна.

— Да си знаят мястото.

— Добре! — ядоса се Карла. — Какво би станало, ако поискам да се сближа е някой от тях?

— А искаш ли?

Тя вдигна рамене.

— Не е там въпросът.

— Разбира се, че е там.

— Но…

— Помисли за това по следния начин — спокойно я прекъсна Тен. — Ако наистина искаш да опознаеш някой от работниците ще му направиш истинска услуга, ако напуснеш „Рокинг Ем“ и го вземеш със себе си. В противен случай ще бъде страшно жалка гледка, когато Люк се появи и започне да си разчиства сметките. Не искаш някое хубаво глупаво момче да ти тежи на съвестта, нали?

— Толкова ли е ужасно да искаш да се позабавляваш с някого?

— Опитай с Люк.

— С най-голямо удоволствие — отвърна Карла. — Няма значение, Тен. Сигурно съм преуморена — отново вдигна рамене тя. — С нетърпение очаквам почивката.