Не се отдръпвай от мен, Люк. Позволи ми да ти покажа, че приличам повече на Мария Макензи, отколкото на майка ти.

Тези думи си повтаряше в унес, като съкровена молитва.

— Престани, Карла Макуин — накрая каза на глас. — Престани. Не можеш да накараш някой да те обича против волята си!

Внезапно къщата потъна в тишина. От няколко минути не чуваше никакви звуци. Вероятно работниците бяха приключили със закуската и бяха отишли на работа. Обърна се към масата до леглото. Малкият часовник й подсказа, че Кеш все още е на няколко часа път от „Рокинг Ем“. А тя нямаше какво да прави, за да мине времето по-бързо.

Карла нетърпеливо отметна завивките и стана. Няколко минути обиколя безцелно стаята и спря пред тоалетката. Прокара нежно пръсти по фино излъсканата дървена повърхност. След миг докосна малката абаносова кутия, която носеше, винаги със себе си. Бе й подарък от Люк за нейния шестнадесети рожден ден. Подозираше, че я бе измайсторил той, както бе направил и за Кеш сандъче, в което да държи камъните си.

В кутията Карла не държеше бижута. Там бе скътала най-ценното си притежание — парчето керамика, което също й бе подарил Люк. Тогава бе четиринадесетгодишна. Майка й и баща й току-що си бяха отишли от този свят.

„Намерих го в каньона Септембър, бе й казал той. Спомних си за теб. Погледни! Преди векове някоя жена е направила керамичния съд. Украсила го е, готвила е в него за семейството си, може би го е оставила на децата си или дори на внуците си. Един дек гърнето се счупило и тогава направили друго гърне, от което се хранило друго семейство, докато то също не се счупило и тогава направили ново гърне… Стар като живота кръговрат. Тежко е, но такъв е животът. Един се ражда, а друг умира.“

Парчето лежеше сгушено в дланта на Карла. Бели линии придаваха красив акцент на черната отломка. Геометричните форми сега изглеждаха безразборни, но целият съд би разкрил мотиви, за които парчето само намекваше.

Люк беше казал и това на Карла. После я беше държал в прегръдките си, докато тя плака и накрая се примири с мисълта, че родителите й никога няма да се върнат.

С треперещи пръсти тя постави малката кутия на тоалетката. Когато се обърна, телефонът на долния етаж иззвъня. Тя грабна пеньоара си и бързо изтича от спалнята.

— Ало?

— Събудих те, нали? — попита Кеш.

— Не. Откакто дойдох в „Рокинг Ем“, станах член на Отряда на ранобудните.

Кеш се засмя.

— Върни се в леглото, сестричке. Няма да мога да дойда навреме. Ще пристигна късно следобед.

— Защо?

— Джипът стачкува.

— Какво се е случило?

— Кой знае?

— Не е нужно да бъдеш толкова весел от това.

— Съжалявам, сестричке. Ще направя всичко възможно да пристигна до четири часа.

— Но тогава ще бъде прекалено късно да отидем до каньона, а тази вечер се очаква дъжд и ако не прекосим Пикчър Уош, преди да прелее, може да чакаме дни, за да го сторим!

— Съжалявам, Карла. Виж, вероятно ще мога да наема друг джип и…

— Не — прекъсна го Карла, изпълнена с чувство на вина, че се нахвърли върху брат си за нещо, което не зависи от него. — Всичко е наред. Просто горя от нетърпение да видя каньона Септембър.

— Защо не помолиш Люк да те закара? И той се нуждае от няколко дни почивка.

Мисълта да бъде сама с Люк в обградената от скали тишина на каньона беше достатъчна да ускори пулса на Карла. Бе сигурна, че ще й откаже. Правил го бе неведнъж и дваж.

— Люк е много зает — спокойно каза Карла. — Ако не измислим нищо друго, аз ще тръгна с колата. Люк ми е казвал, че не е трудно да се намери каньона, само дето е далеч. Можеш да ме настигнеш, когато оправиш заядливия си джип.

Последва тишина и Карла почувства нежеланието на брат си да тръгва без него.

— Обещай, че няма да се катериш по скалите сама! — помоли той.

— Разбира се, че няма. Нито ще спя в мокри чаршафи през гръмотевична буря — язвително добави тя.

— Ако откриеш развалини, няма да си пъхаш носа в тях, докато не дойде някой с теб?

— Кеш… — започна тя.

— Обещай ми, Карла. Чувал съм, че някои от подовете в тези развалини са страшно опасни.

Тя въздъхна.

— Кеш, аз съм на двадесет и една години. Няма да направя нищо глупаво, нито ще се осакатя. От седем години искам да видя каньона Септембър. Работя от седмици и имам само няколко свободни дни. Ще отида на палатка с или без теб. Съжалявам, ако това те разстройва. Ще трябва просто да ми се довериш.

— Какво ще стане, ако джипът не може да се поправи, или паднат дъждове и те принудят да останеш една седмица в каньона?

— Имам достатъчно запаси за две седмици? Ще взема и твоята храна.

— Ами ако завали сняг?

— През август?! — засмя се Карла. — Стига! Както знаеш, по това време на годината е по-вероятно да получа слънчев удар.

Кеш неохотно се засмя.

— Добре, добре. Но да ти кажа, сестричке, главата ми знае, че си достатъчно голяма и умна да се грижиш за себе си. Обаче сърцето ми казва да те пазя.

— Дай почивка на сърцето си. Главата ти свърши добра работа, като ме научи как да се оправям из пустошта.

— Няма ли да те е страх сама?

— А теб? — бързо попита тя.

Кеш въздъхна. За миг настъпи тишина, после той меко каза:

— Добре. Ще те настигна веднага щом мога.

— Благодаря ти, Кеш.

— За какво? — промърмори той. — Така или иначе щеше да отидеш, независимо дали ми харесва, или не.

— Все пак ти благодаря.

— Ти си голямо момиче, Карла. Просто ми трябва малко време да свикна с това. Прегръщам те.

— И аз теб.

Усмихната Карла затвори телефона. Усмивката й скоро угасна. Истинската причина да се запъти към каньона сама бе, че нямаше вяра в себе си. Боеше се, че ако остане още една нощ в ранчото, ще каже или ще направи нещо, за което ще съжалява до края на живота си.

Нещо като „Обичам те, Люк“.

Тридесет минути по-късно Карла вече се беше измила, облякла и търсеше подходящо място да остави бележка за своенравния джип на Кеш. Накрая я сложи на чешмата в кухнята, защото знаеше, че първото нещо, което прави Люк в края на деня, е да се измие за вечеря.


— Идвам, по дяволите! — промърмори Люк. Телефонът настойчиво звънеше.

Уж бе се върнал, за да провери дали Карла е направила кафе, но знаеше, че това е лъжа. Идваше да я види, преди да замине. Но бе закъснял, в противен случай нямаше да се чува проклетият звън. Според него бе иззвънял четиринадесет пъти. Ядосано вдигна слушалката и изръмжа:

— Какво?

Кеш тихо подсвирна.

— Кой те е бутнал в купчина тор?

— Кеш? Какво, по дяволите, правиш? — попита Люк. — По това време с Карла трябваше да забивате колчета в каньона.

— Кажи го на смахнатия ми джип.

— По дяволите! Къде си?

— До Боулдър.

— Кеш, какво…

— Слушай — прекъсна го Кеш. — Хвани се за нещо, приятелю, защото аз съм в Боулдър, а Карла не е тук, нито ще дойде. Тя е на път за каньона.

— Сама?

— Да.

— За Бога, защо й позволи да направи подобна глупост!

— Хей, Люк — високо каза Кеш. — Май пак са те блъснали в прясната купчина. Карла, малката ми сестра, помниш я, нали? — Люк изруга. — Да, така си и мислех — продължи Кеш. — Тя е на двадесет и една години. Дори да бях в ранчото, нямаше да успея да я спра. Тя може и да е малката ми сестра, но вече не е дете. Достатъчно голяма е да прави каквото иска. — Люк понечи да заговори, но Кеш още не беше свършил. — Разбра ли това, Люк? Карла е момиче само в нашите спомени. И така, слушаш ли ме или си…

— Ти си глупак, Кеш Макуин — тихо рече Люк.

— Не. Аз съм комарджия, което е съвсем друго. Въпреки това бих предпочел Карла да не прекарва много време сама в местността, към която се е запътила.

— Според теб колко време ще ти трябва да оправиш проклетия си джип?

— Очаквам една част от Лос Анджелес. Веднага щом дойде, се качвам зад волана и потеглям.

— Кеш, по дяволите…

— Приятно пътуване, Люк.

В продължение на една дълга минута Люк се взира в безмълвния телефон. После тръшна слушалката и тръгна да търси Тен.

Дванадесета глава

Малкият джип на Карла подскочи и се хлъзна през един от безбройните потоци, които пресичаха неравния път. Тя натисна спирачките. Намираше се пред разклон, който сякаш не водеше наникъде. Отгърна картата. Откри само криволичещата линия на пътя към ранчото. Един-единствен път на югоизток през земята на горското стопанство, която „Рокинг Ем“ ползваше, за да пасе добитъка. Край на стопанството слагаше начупена линия скали на цели километри. Земята бе прорязана от малки и големи каньони, през които целогодишно течеше вода. Един от тях беше Септембър.

Един бърз поглед към компаса увери Карла, че се движи във вярна посока. Слезе от джипа, протегна се и погледна небето. Според прогнозата във Фор Корнърс се очакваха леки превалявания с изгледи за силен дъжд по залез-слънце. В момента по сияйното сапфирено небе се носеха големи армади облаци. Цветът им варираше от ослепително бяло до наситено сиво-синьо. Вещаеше дъжд.

Високите възвишения на север вече бяха обвити от облаци. Дъждовните бури ухажваха планинските върхове, където рядко стъпваше човешки крак. На юг, по начупената от каньони и скалисти хребети земя, се разстилаха облачни сенки. В далечината се виждаха дебели сиви порои гръмотевичен дъжд, забити в земята в единия край и увенчани с кипящи бели талази в другия.

Усмихната от вълнението, което се надигаше у нея при мисълта, че най-после наближава каньона, който от седем години я преследваше в мислите й, Карла се качи в малкия джип и продължи по пътя, вдигайки скромна опашка от прах.

Но прахта, която вдигаше Люк на път за каньона Септембър, в никакъв случай не можеше да се нарече скромна. Една голяма петльова опашка от пясък и ситни камъчета се виеше след големия джип. Караше бързо, но не рисковано. Познаваше всяка бразда, всяка дупка и скалиста издатина на пътя.

Задаваше се дъжд. Люк бе изпреварил гръмотевичната буря, но надвисналите облаци подсказваха, че повече не можеше да разчита на спасителни маневри. Той огледа гневно небето и натисна още по-силно педала на газта. Ако на югозапад продължаваше да вали, Пикчър Уош щеше да прелее преди залез-слънце и Карла можеше да остане изолирана на отсрещния бряг. Нямаше други пътища.

Люк бе открил единствения път преди седем години, когато бродеше на кон из най-отдалечените райони на „Рокинг Ем“. И при хубаво време пътят беше доста труден, но при лошо щеше да бъде истински ад.

Ще тръгна по пътя, ако се наложи. Карла не бива да остава сама.

Защо не, попита се язвително. Тя е в по-голяма безопасност сама, отколкото, ако е с мен.

Дано смогна да задържа ръцете си далеч от нея, докато дойде Кеш.

Да, той заложи на това. И по тази причина го нарекох глупак.

Когато Люк стигна до Пикчър Уош, водата беше кафява. Той спря, слезе и прецени височината на водата. Видя следите от гумите на джипа на Карла. Минаваха през водата. Фактът, че не беше заседнала, доказваше, че е пресякла по-рано, преди Пикчър Уош да се напълни с вода. Течението беше два пъти по-буйно от обикновено, но все още можеше да се прекоси от кола с четири движещи колела и опитен шофьор.

Наближаваше залез, когато Люк настигна малкия джип на Карла и паркира. Слезе, погледна небето и облече дълга до коленете жълта мушама с разрез на гърба. Запъти се към една извивка в каньона, подкопана от водата. Там бе сухо. Имаше малък вир, обрасъл с мъх, чиято вода, чиста и сладка, можеше да утоли жаждата му.

Карла бе подредила лагера си като опитен планинар. Два спални чувала бяха опънати върху отделни постелки. Бе подредила дърва за огън, готов да пламне от една клечка кибрит. Видя и походната й кухня. Ако някой бе уморен и мокър, би могъл само са няколко минути да се стопли и да се нахрани.

Люк се обърна и тръгна да я търси. Следите й ясно личаха между множеството падини, образувани от дъжда. А и Карла бе оставила малка купчина камъни, която показваше посоката, в която бе тръгнала. Люк тръгна по маркировката.

След десет минути се изкачи до едно било, което водеше направо към каньона Септембър. От мястото, където беше застанал, не се виждаше навеса, който Карла бе избрала за лагер, но имаше видимост. Карла бе застанала на ръба на възвишението и наблюдаваше всичко, по устните й играеше усмивка, всяка фибра на тялото й излъчваше спокойствие.

Люк бавно тръгна към нея, гледаше как оглежда земята и почувства любовта, която тя изпитваше към необятната шир, изпълнена със скали, слънчева светлина, тишина и облаци. Бе имала всички извинения на света да избере вълненията и съблазните на бетонния Боулдър, но вместо това се бе отправила навътре в пустошта.

Но само за броени дни, жестоко си каза Люк. Помни това! Тя дойде тук само за броени дни. Това все още не значи, че е в състояние да приеме живота в една пустиня. Никоя жена не иска това и никой мъж няма право да иска подобна жертва.