Бренда Джойс - Огнена стихия

Тя се усмихна с половин уста.

— Мислех, че сивият е само за показност, като дрехите ви.

— Аха — каза той раздразнен. Всяка жена, която бе срещал, се оказваше неустоимо привлечена от него, от външния му вид и успеха му. Защо тази беше толкова неуязвима за чара му?

— Вие откъде сте, Брет? От калифорнийско семейство ли произхождате?

Той я погледна, опитвайки се да определи дали е наистина заинтересувана, или просто се опитва да поддържа разговора.

— Да. Въпреки, че съм роден в Мазатлан. Баща ми беше креол.

— Какво е креол?

— Мексиканец с чисти испански корени.

— А, нещо като аристократ — каза тя.

— Да.

— Трябваше да позная — промърмори тя. — А сега е американец, така ли?

— Предпочита да се нарича калифорниец.

— Има ли ранчо? И защо сте тук, а не там?

Той не пропусна да забележи презрителния й тон и сви устни.

— Дойдох тук през 1849-а да спечеля пари — обясни той късо. — Брат ми е наследникът.

Нямаше защо да й казва, че чак след смъртта на двамата му законни несъщи братя баща му го беше повикал при себе си — него, копелето. Че баща му го беше признал за син чак тогава. Още щом първата му жена беше умряла, той се бе оженил повторно, надявайки се на законен наследник — цел, която бе постигнал напълно в лицето на неговия полубрат Мануел, който сега беше десетгодишен.

Брет усети горчивата нотка в гласа си, но не обърна внимание на въпросителния й поглед, осъзнавайки, че и тя е забелязала същото.

— В Мазатлан ли сте израснал? — питаше тя.

Брет усети как нещо стяга гърлото му.

— До осемгодишна възраст. След това живях в Монтерей, в една хасиенда. — Думите просто му се изплъзнаха — беше казал твърде много.

Никога нямаше да забрави деня, в който майка му го бе повикала, за да му съобщи със спокоен тон, че го праща да живее при баща му в една далечна земя, наречена Калифорния. Даже сега в душата му имаше светъл белег от болката, която малкото момче бе изпитало. Но то не бе позволило майка му да го види как плаче и не беше я молило да промени решението си. И сега се чудеше колко ли е платил дон Фелипе, баща му, на курвата, майка му, за да го вземе.

— Някога ще се върнете ли там? — попита Сторм.

— Никога — отвърна той колкото можа по-безстрастно.

— Скарани сте с баща ви ли?

Той смаяно се втренчи в нея и през лицето му пробяга неконтролируем гняв.

— Прощавайте. — Тя бе така добра да се изчерви. — Не знам защо ви разпитвам. Извинявам се, наистина.

Беше толкова откровена и сериозна, че той забрави раздразнението си. Харесваше му да я види малко разкаяна — за разнообразие. Тя въздъхна.

— Обичам водата — каза, взряна в океана. — У дома плувам всеки ден.

Той си спомни колко беше златиста кожата й над корсажа, там, където би трябвало да е бяла. Поигра си с представата, че Сторм плува гола. Но не — беше невъзможно. Може и да беше малко дивичка, но никой нямаше да остави дъщеря си да върши такива неща.

— Липсва ми — въздъхна тя.

Една вълна, два пъти по-висока от останалите, изрева и се разби в брега. Брет се загледа в летящите пръски, обви ръка около кръста й и я дръпна назад, когато приливът започна да ги настига. Тя се разсмя и хукна с него, опитвайки се да избяга от водата. В същия миг и двамата изпуснаха юздите на конете, които за щастие не избягаха.

— Не ми пука дори ако си намокря ботушите — каза тя усмихната.

Ръката му още я обгръщаше, притискайки я цялата към него. Той усети аромата на рози; едно копринено кичурче погали устните му. Сторм се спъна леко в пясъка и неволно опря меката си, заоблена гръд о ребрата му. Беше стегната, но все пак мека. Съприкосновението ги накара да изтръпнат. Тя още се смееше, гледайки развълнувания океан вместо него. Миглите й бяха невероятно черни и дълги. С едно необуздано движение Брет я притегли към гърдите си, приковавайки я с ръка като със стоманени окови, и хвана главата й в длан. Тя ахна и погледът й срещна неговия в няма изненада. Тогава той наведе глава и докосна устните й нежно, внимателно. Тя замръзна. С разтапяща нежност и лекота той отново и отново притисна устни в нейните. Тя се опита да отстъпи, но ръката около кръста й и дланта на тила я възпряха. Езикът му докосна долната й устна и премина по дължината й. Тя се отпусна и омекна. Устата му стана по-настоятелна, по-търсеща и искаща. Стори му се, че от гърдите й се изтръгна лек стон. Езикът му се стрелна между устните й; тя ги разтвори. Той пъхна език в устата й, пак и пак, обяснявайки й с движенията на устните си колко би искал да я люби. Усещаше как нараства, твърд и дълъг, срещу корема й, болезнено пулсиращ.

Напрягайки всички сили, тя се изтръгна от прегръдката му и вдигна ръка. Дишаше тежко.

— Копеле! — изкрещя и въпреки че той потресен осъзнаваше какво прави тя, все пак разбра твърде късно. Един юмрук изсвистя към него и го накара да изгрухти и да се превие на две. Исусе, силничка беше!

Брет реагира инстинктивно. Преди следващият удар да улучи лицето му, той сграбчи китката й и я спря. Коремът го болеше. Едно бе да поемеш такова кроше подготвен, със стегнати стомашни мускули, а съвсем друго да те фраснат, когато най-малко очакваш. Боже мили, така го беше ръгнала!

— Как смеете! — заяви тя. — Ако пищовът ми беше в мен, щях да ви гръмна, арогантно копеле такова!

Бяха само на крачка разстояние един от друг. Брет злобно дръпна китката й, така че буквално я залепи за гърдите си, но тя и не гъкна. Сините й очи горяха. Дивият й гняв го накара да отговори по начин, който му се струваше подходящ. За миг двамата се гледаха на сантиметри един от друг. Тя го мразеше, той добре виждаше това и то го изпълни с бясно, неконтролируемо желание да притежава. Свободната му ръка сграбчи брадичката й така здраво, че по кожата й дълго след това останаха червени следи. Придърпа я по-близо и я целуна брутално, дивашки, без пощада. Тя започна да се бори, но въпреки силата си не можеше да се мери с него. Изведнъж разумът се върна в главата му. Господи! Пусна я и я блъсна назад. Тя падна на четири крака върху мокрия пясък. Погледна нагоре към него подобно дива, фучаща котка. Брет се опитваше да победи лудостта, която тя бе събудила в него, дишайки тежко, сякаш бе пробягал на един дъх цяла миля, и кръстоса поглед с нейния. Когато почувства, че си е възвърнал известен контрол върху себе си, се приближи до девойката и й подаде ръка.

— Стани, Сторм — каза той, но задъханият му глас издаваше заливащите го чувства.

Не очакваше реакцията й. С крясък, който прозвуча като индиански боен зов тя сграбчи краката му, дръпна и той се стовари на колене и длани върху пясъка. Тя се хвърли отгоре му с вик. Той хвана китките й, претъркулвайки се по гръб, за да се защити от атаките. Задържа я здраво до себе си, осъзнавайки с ирония, че по една или друга причина това не беше сигурна позиция за него, поне сега.

— Ще ви убия — изхриптя тя и се забори бясно.

— Боже, невероятна си — каза той с пресекващ дъх. — Извинявам се. Искрено се извинявам.

— Мразя ви — изкрещя тя. — Пуснете! Пуснете! Веднага!

— Не правете нищо повече — предупреди я той.

Тя не отговори. Той се надигна внимателно. Отново й подаде ръка, но тя не й обърна внимание и стана леко на крака с едно движение, с грацията на танцьорка. Преструвайки се, че го няма, скочи на коня си и след миг вече летеше по плажа. Той бързо възседна животното си и я последва, настигна я в галоп и забави до нейната скорост. Какво можеше да каже сега? Беше я вбесил и прошка не се очакваше. Дори не знаеше как беше станало всичко. Ако не го беше фраснала — фраснала, за бога — той никога нямаше да я целуне отново, поне не толкова необуздано. През целия път до къщата на Пол той прехвърляше през главата си най — добрите начини да се извини. Докато яздеха по алеята, разбра, че трябва да действа.

— Сторм, това беше само целувка. Съжалявам. Много сте красива и не можах да се сдържа. — Той я гледаше настоятелно и наблягаше на всяка дума. Тя отказваше да го погледне.

— Беше само целувка — опита той отново, когато тя слезе от коня си пред верандата. Тя го загледа.

— Извинението ви не се приема. Никога вече не се доближавайте до мен.

— Сторм!

— Не! Толкова сте суетен и самодоволен! А не сте нищо друго, освен надут, перчещ се паун! — Тя се връцна и се втурна в къщата. Брет се загледа във вратата. Надут, перчещ се паун? Това ли си мислеше тя за него? Другите жени го намираха красив и мъжествен, и силен. Никога някоя жена не го беше наричала суетен и самодоволен… надут, перчещ се паун. Не.

Той обърна жребеца. А тя да върви по дяволите. С нея имаше само неприятности. Въобще не трябваше да се занимава с тази жена. Тя очевидно го ненавиждаше, още от пръв поглед, и въобще и не се опитваше да го крие. Той подмина вътрешния си смут и се вкопчи в гнева си като удавник в сламка. Беше изгубил контрол върху себе си, но вече при никакви обстоятелства нямаше да допусне такова нещо. По дяволите Сторм Браг. Тя си беше само една тексаска грубиянка, а той харесваше жените си нежни и лустросани.