— Не.

Облекчението го заля като вълна. Значи тя не му беше изневерила, неговата прекрасна, обожавана съпруга!

— Много бързо се насити на София. — В гласа й нямаше сарказъм, само тъга.

— Сторм, изслушай ме внимателно. Не съм спал със София. В брендито, което Диего ми даде, имаше упойка. Пренесли са ме в леглото й. Кучката се е надявала, че така ще ме има. Тя е болна, Сторм, също като майка си. Елена отне девствеността ми, когато бях на шестнайсет.

Очите й плуваха в сълзи.

— Вярно ли е това, Брет?

— Да, Сторм.

Вярваше му. Виждаше истината в очите му, а и отдавна бе заподозряла, че нещо не е наред — може би защото така бе искала той да се върне при нея.

— О, Брет…

Устните им се сляха в опрощаваща целувка. След минута тя се отдръпна.

— Ела да те представя на семейството си! Трябва да им обясним…

— Първо ми отговори на един въпрос, Сторм. Ще се върнеш ли с мен в Сан Франциско?

Тя замря.

— Да, Брет.

— Отсега нататък между нас не трябва да има никакви тайни, любима. Това, което съществува между нас, е необикновено и единствено. Нека не го рушим с лъжи.

От очите й течаха сълзи.

Устата му бавно се спусна над нейната и тя разтвори устни за него. След малко той каза приглушено, без да се отделя от нея:

— Ще прекарам остатъка от живота си да ти доказвам колко много те обичам, Сторм.

— Да — каза тя. — Да.