— Сама ли отиде? — попита той един вакеро.

— Не знам.

Никой не я беше видял да излиза, значи беше станала много рано. Изведнъж забеляза, че конят на Диего също липсва и разбра, че е липсвал цял ден. Беше едновременно облекчен и гневен. Облекчен, защото не искаше Сторм да язди сама, а гневен, защото беше прекарала един цял ден с гнусния му братовчед.

Не че не й вярваше. Но ако Диего я докоснеше, щеше да ги убие и двамата — Диего и София. Щяха да си платят.

Върна се в къщата и се изкъпа, неспособен да мисли за друго, освен за Сторм. Трябваше да й обясни какво се беше случило вчера. Какво ли си мислеше тя? Всичко зависеше от това, дали го беше търсила. Възможно беше да му прости, ако реши, че е заспал в библиотеката — тогава нямаше защо да се притеснява.

Но вината оставаше, а мръсотията, която чувстваше по кожата си, не излизаше. Само от мисълта, че е докоснал онази курва, че почти е влязъл в нея, накара стомаха му да се обърне и му прилоша. Ако само си беше отворил проклетите очи! А и как, за бога, бе могъл да не забележи, че жената, която прегръща, не е неговата? Особено след като я обичаше?

Вече знаеше, без никакво съмнение, че обича Сторм.

Когато се изкъпа и облече, Брет се почувства разтревожен до ръба на паниката. Сторм и Диего още ги нямаше. Конярите ставаха на разсъмване, но хранеха конете час по-късно. Значи оттогава ги нямаше — от десет часа.

Ужасно подозрение прониза ума му и изчезна за миг. Той крачеше из стаите и непрекъснато гледаше през френските прозорци към терасата. Ами ако тя беше зле?

— Брет?

Той се завъртя като вихрушка и видя София, която стоеше в стаята му.

— Махай се — изкрещя той с опасен пламък в очите.

— Брет — каза тя, без да мръдне. — Мисля, че е много подозрително, дето жена ти и брат ми са цял ден навън. Никой, разбира се, не е казал на дон Фелипе, но всички само за това говорят. Диего беше толкова очарован от Сторм.

— Какво говориш? — викна той. Тя вдигна един лист хартия.

— Диего ми е оставил бележка, в която пише, че има работа и няма да се върне.

— Дай да видя — изтръгна я той от ръцете й. Никакви подробности. Но той знаеше, че те са заедно, знаеше го със сигурност, и то от изгрев слънце. Каквато и да му беше работата, Сторм го беше изоставила и отишла с Диего. Защото беше разбрала къде е спал. Изведнъж беше съвсем сигурен.

— Мисля, че е тръгнала с него — каза София. — Диего беше много настоятелен, а и ми каза, че я желае. Прилича на мен — винаги взима това, което иска.

— Ще го убия — каза Брет и смачка бележката. Имаше само няколко часа до нощта, но щяха да стигнат да хване следата им. Защо не беше тръгнал по-рано?

— Защото не беше искал да си мисли непоносимото — че Сторм е открила предполагаемата му изневяра, не е дочакала обяснението му, не му беше повярвала и го беше напуснала.

— Ако той я докосне… — изрева Брет.

— А ти какво си мислиш, че ще правят тази нощ? Ще играят покер? — София триумфираше. — И ти го знаеш, Брет. — Усмихна се.

— Какво да знам?

— Вчера, когато спеше, тя влезе. Още бях будна.

За миг сърцето му спря. Не можеше да диша. След това, когато възвърна телесните си функции, пулсът му запрепуска.

— Какво й каза? — попита дрезгаво той.

— Нищо не казах. — Тя пак се усмихна. — Гледката беше достатъчно красноречива.

Той положи огромно усилие, за да не я удари.

— След като тя излезе, чух шум и излязох да разбера какво става. Видях я с Диего в подножието на стълбите.

Той се стресна.

— Прегърнати. Той я успокояваше. Тя те напусна, Брет. Избяга с друг мъж.

Стори му се, че се задушава.

— Тя отива в Тексас — каза той със сигурност. — И ако оня я докосне, ще го убия.

Сторм бавно осъзна, че са спрели. Седеше неподвижно на Демон, сразена от скръб и безразлична към всичко наоколо. Диего беше слязъл и й протягаше ръка. Тя го погледна. Падаше здрач.

— Защо спряхме? — Гласът й беше пречупен, стар, писклив.

— Трябва да преспим някъде. — Той нежно се усмихна. — Ела.

Толкова беше лесно да се подчиниш, без да мислиш. Сторм се свлече в ръцете му и той я задържа миг по-дълго от необходимото. Усети само силата на тялото му и дъха му по бузата си. Толкова я болеше сърцето, че агонизираше. Лицето на Брет, присмехулното му изражение… И двамата заедно в леглото.

Диего я отведе до постелята си и тя се свлече върху нея, като се сви на кълбо. Затвори очи и зачака съня. Диего я погледа за миг и отиде до конете, разседла ги, изтърка ги с трева и им даде да ядат. След това я погледна пак. Нямаше да пали огън. Не беше глупав. Познаваше решителността на Брет. Нямаше намерение да умира в съня си.

Докато оглеждаше Сторм, легнала с гръб към него, той почувства прилив на сласт. Днес щеше да я има — независимо дали тя искаше, или не. Не се и съмняваше, че няма да иска. Но като си представи пасивност пред страстта си, се намръщи. Искаше я бясна от гняв, но не и така — безчувствена от болка, безжизнена, посивяла. Отиде до нея.

— Cara?

Тя се обърна след малко и го погледна. Той се смая от бледността й и от хлътналите й очи, от зачервения й нос. Къде беше великолепното създание, което познаваше, гордо и несравнимо? Тази жена приличаше на дете, наранено, изгубено, мръсно. Стисна ядосано зъби. Подаде й манерката.

— Ето, пий. Няма да палим огън. Тук е малко опасно. Вземи.

Тя обърна гръб и поклати глава.

— Не.

— Трябва да хапнеш нещо — настоя, ядосан, той.

Тя не отговори.

— Сторм, как очакваш да яздиш утре цял ден — трябва да ядеш.

— Моля те, Диего, просто ме остави.

Той стоеше и се колебаеше. Какво правеше тук, в средата на пустинята, с жена, която беше повече мъртва, отколкото жива? Боже, луд ли беше? София, разбира се, пак го беше манипулирала. Така бяха живели винаги, ядоса се той. Започна да се разхожда наоколо. Трябваше да помисли.

Първото нещо, което Сторм почувства на следващата сутрин, беше болка, примесена със спомени. Седна бързо и се огледа, като забеляза Диего, изпънат на земята на няколко крачки от нея. След това нещо се случи. Почувства див гняв и го задържа. Затвори очи и видя Брет. Първия път, когато го беше видяла в библиотеката на Пол. Първия път, когато я бе целунал. И Одри. И София. Не, помисли си тя, добре направих, като го напуснах. Въпреки това едва й се вярваше, че го е направила.

— У дома — каза тя. — И развод. Този човек е копеле и аз никога не съм го обичала.

Тя стана и започна да оседлава коня си. Диего се събуди и я видя. Тя го погледна.

— Имаме още много път, Диего. Сигурна съм, че онова копеле ще тръгне след нас, защото ме смята за своя собственост. — Тя се изсмя и скочи на седлото. — Само да посмее да закачи мен или някой мой близък! Баща ми ще го одере жив! По индиански!

Яздиха цял ден и Диего едва успяваше да следва темпото й, тъй като постоянната възбуда му пречеше. Но тази нощ щяха да пристигнат в хасиендата на София. Там щеше да задоволи желанията си.

— Не искам да нощувам там — каза му тя изведнъж. Той се смая.

— Но, скъпа, легло, баня… Не бъди глупава. Тя го погледна.

— Ти си глупав, Диего. Ранчото е на цели осем мили встрани от пътя ни на юг. Няма да се отклонявам толкова.

Той побесня. Нямаше намерение да язди с нея чак до Тексас. В ума му проблеснаха еротични видения.

В крайна сметка спряха на един кръстопът на няколко мили оттам. Заспивайки, тя се замисли за Брет. Въпреки всичко го съжаляваше. Беше имал такова трудно детство… но все пак си беше копеле, и то във всяко отношение. Тя се засмя тихо и се унесе. Той се появи и в съня й — прегръщаше я и я целуваше. Беше толкова реално. Стори й се даже, че усеща гъделичкане. Да не би да я беше намерил и да я прегръщаше в съня й?

— Не, спри — изкикоти се тя, но изведнъж усети допир на мустаци и отвори рязко очи. Пригади й се. Диего бе свалил панталоните й и се опитваше диво да проникне в нея. Затърси пистолета си. Нямаше го! Мръсникът го беше преместил. Забори се отчаяно. Заби нокти в очите му и успя да се изтръгне. Вдигна бричовете си и видя колта върху палтото на Диего. Вдигна го.

— Стой далеч!

Той скочи към нея. Тя стреля.

Никога не беше виждала смъртта толкова отблизо. Ужаси се. Беше убила човек! Беше застреляла невъоръжен човек! Падна на земята и повърна. Пред очите й лежеше окървавеното, изумено лице на Диего. Ами сега? Щеше да дойде полиция и да я арестува! Трябваше да го скрие някак! Трескаво започна да трупа скални отломки върху безжизненото тяло. Трупаше и бършеше сълзите си, докато не осъзна, че се е съмнало. Погледна камарата камъни и изведнъж се вцепени.

Нямаше пари.

Беше сама.

Нямаше патрони.

Разрови трескаво камъните и затършува в джобовете на Диего. Намери сто долара и няколко монети. Но докато възстанови могилата, стана около седем часът. Хукна като безумна към коня си, но погледна надолу и изпищя. Цялата й риза беше в кръв, много, много кръв. Наблизо видя поток. Влезе в него, както си беше с дрехите, и започна да се трие като обезумяла. Повечето кръв излезе, но на гърдите й все още червенееше предателско петно. Но нямаше повече време. Трябваше да бяга, ако не искаше да бъде настигната. Скочи върху Демон и се отправи сама през прерията. Яздеше извън пътя, като апахите, за да не бъде забелязана от врага. От нейния враг. От Брет.

Стигна в Сан Диего на следващия ден по обяд. Не беше сложила нито залък в уста, но не смееше да влезе в ресторант с окървавената си риза. Седна на една пейка и се замисли. До Тескас имаше още хиляди мили път. Тя беше сама и може би преследвана от полицията. И от Брет, който сигурно щеше да я намери. Имаше кръв по ризата си. Господи!

Изведнъж вдигна очи и видя реклама на новооткритата железница. Сан Диего — ТЕКСАС! Скочи на коня и затърси гарата. Когато я откри, обаче, разбра, че последният влак е заминал по обяд. Следващият беше утре по същото време. Купи си билет, нае стая в хотел и зачака.



У дома!

Най-сетне у дома, наистина! Сторм гледаше жадно къщата си, оборите, конярчетата, пушека над кухнята. Бяха минали шест седмици, откакто бе тръгнала от хасиендата. Пътуването във влака бе било мъчително и бавно, особено за Демон, но сега всичко това, целият този кошмар, беше зад гърба й. Тя пришпори жребеца и се впусна в галоп към вратата, която бе сънувала толкова време. Скочи от седлото и, без да привърже коня, се втурна вътре.

— Тате! Мамо!

Те изхвърчаха от дневната.

— Сторм!

Тя се хвърли в прегръдките на баща си. Не можеше да повярва, че това най-сетне беше истина. Вдигна обляното си в сълзи лице и видя Миранда. Хвърли се в обятията й.

— Мамо!

— Какво се е случило, скъпа? Защо си тук? Къде е съпругът ти?

— Напуснах го, татко. Той… той ме предаде и аз избягах и убих човек, и…

Те я гледаха невярващо.

— Убила си човек?

— Той се опита да ме изнасили, а беше обещал да ме доведе в Тексас!

Родителите й се спогледаха.

— Качи се в стаята си, Сторм, измий се и се преоблечи. След малко ще дойдем да обсъдим всичко.

Тя кимна и последва съвета им. Но когато отново влезе в любимата си стая, почувства, че не е така щастлива, както би трябвало да бъде. Липсваше й Сан Франциско. Не, липсваше й Брет. Не можеше да спре да мисли за него. Беше го сънувала всяка нощ, откакто тръгна насам. Може би той все пак не беше виновен? Може би не го бе разбрала? Но в този момент в главата й изникна образът на голата София и на голия Брет и сълзи замъглиха очите й.



Шест седмици. Шест седмици Брет беше вървял по следите на Сторм. И ето го тук, пред родния й дом. Стисна юмруци. Сега тя беше на сигурно място, при родителите си. Щеше да я убие. Ако някой посмееше да му попречи — щеше да го убие. Ако и Диего беше тук, щеше да го убие. Нямаше търпение да влезе вътре.

Намери вратата отворена и нахълта неканен. Къщата изглеждаше празна. Изведнъж някой опря нож о гърлото му. Погледна настрани и видя лицето на младеж, който толкова приличаше на Сторм, че главата му се завъртя.

— Ник!

Дерек Браг и една невероятно красива дребничка жена го гледаха с потрес. Но той не ги забелязваше. Защото там беше Сторм, неговата красива, великолепна Сторм — и той забрави всичко, включително ножа до гърлото си.

— Ник! Пусни го! Това е мъжът ми.

— Влезе в къщата като крадец — каза момчето, сваляйки оръжието от шията на Брет.

— Какво правиш тук? — едва промълви тя.

— Сторм, трябва да поговорим. — Той я хвана за лакътя и я отведе настрана. Семейството й се оттегли в дневната, само Дерек му хвърли един убийствен поглед.

— Къде е Диего? — бе първият му въпрос.

Тя не можеше да го лъже.

— Мъртъв.

— Какво?

— Той се опита да ме изнасили и аз го застрелях. Обеща да ме заведе до дома ми.

— Докосвал ли те е? — не можа да се сдържи Брет.