Първата жена на дон Фелипе, доня Ана, не беше го дарила с нов наследник. Твърде стар за нея, той не я намери способна да създава повече деца. Тя умря година след пристигането на Брет, след като бе изстрадала няколко спонтанни аборта. Тогава обаче дон Фелипе, облекчен, веднага се ожени за петнайсетгодишната Тереза, която произхождаше от стар род на раждащи синове аристократки.

По това време Брет беше на четиринайсет. През годините, прекарани в бащиното му имение, той бе получил образование въпреки презрението на всички. Научи се да чете и пише на испански, френски и английски, въпреки че отдавна говореше свободно всички тези езици. Мина дори през латинския. Беше добре обучен по математика, геометрия, география и история и съвършен в язденето, фехтовката и стрелбата. Научи се да говори, ходи и да се държи като благородник — въпреки че добре осъзнаваше, че не е такъв. Дон Фелипе не се интересуваше от него, освен когато той не направеше нещо не както трябва — тогава пък изпадаше в бяс. Наказваха момчето, обикновено с бой с бастун. Но докато го биеха той никога не достави на мъчителя си удоволствието да извика.

В шестте години преди смъртта си доня Ана бе отказвала дори да го погледне, камо ли пък да говори с него, въпреки че често говореше за него с другите. Той знаеше, че е копеле, но това никога не го бе притеснявало, докато не чу как жената на баща му не спира да го споменава като „копелето“. Тогава срамът и омразата го бяха обзели като никога дотогава.

Останалите също се отнасяха към него с презрение. Малката София — негова братовчедка и почти връстница, стряскащо красиво момиче със синьочерна коса и тъмни очи — го гледаше над аристократичния си нос и го наричаше „копеле“ на всеослушание, тъй като знаеше, че не може да я удари, както му се иска. Дори самата мисъл за нея го караше да изтръпва от гняв.

И разбира се, леля му Елена.

Той не можа да сдържи усмивката си. Какво ли бе искал да каже чичо Емануел с думите, че тя си е все същата? Дали не знаеше, че тя е курва, точно като майката на Брет?

Беше се случило, когато той бе бил почти на шестнайсет. Беше започнал да се интересува от момичета година по-рано, до степен, в която даже някои от прислужничките му бяха завъртели главата. Беше започнал да мечтае за тях… Един следобед се беше натъкнал на леля си и някакъв коняр в едно потайно кътче на градината. Не можеше да откъсне поглед от съвкупяващите се тела. И двамата бяха с дрехите, за което той съжаляваше, но полите й бяха вдигнати до кръста и краката й бяха дълги и бели. Брет гледаше как конярчето я обладава, докато сам не изгуби всякакъв контрол върху себе си и не достигна оргазъм с вик. За секунда Елена бе изблъскала момчето, което едва ли имаше повече от двайсет години, и бе оправила полите си.

— Кой е там? — извика тя. Вцепенен и онемял, Брет бе пристъпил напред. В първия миг тя се беше стреснала, но след това го огледа без задръжки и топ отново усети, че се втвърдява. Тя се бе усмихнала.

— Пабло, можеш да си вървиш. Ще се видим друг път. Ела насам, querido5.

Сърцето на Брет биеше бясно, когато вървеше към нея. Не знаеше какво да очаква, но едно нещо знаеше — леля Елена щеше ужасно да загази, ако някой откриеше какво прави. Тя разкопча роклята си и той ахна, когато големите, прорязани от сини венички гърди с твърди зърна бяха се изтърколили навън.

— Какъв красив младеж — промърмори тя и бе взела ръката му, поставяйки я на гръдта си. Той бе загубен. Знаеше, че това е грешно, защото единственият човек, когото харесваше, бе чичо Емануел, но бе на шестнайсет и кръвта му кипеше. Устата му скоро последва ръцете и той започна диво да смуче големите й, твърди зърна, карайки Елена да се смее гърлено.

— Имаш всички нужни инстинкти, Брет.

Скоро той вече беше дълбоко в нея, блъскайки безумно в слабините й… Никога преди не му се беше случвало такова нещо.

През месеца преди той да замине, тя го бе научила на много неща. Изпълваше го вина, но желанията му имаха пълна власт над него. След това доня Тереза, новата съпруга на баща му, бе родила син — Мануел — и вече нямаше нужда от него…

Брет погледна писмото на чичо си. Дон Фелипе беше едно студенокръвно копеле, София — все така кучка. Елена пък със сигурност още си беше курва… И не му пукаше за никой от тях. Смачка писмото и го хвърли в камината.



— Да върви по дяволите Брет Д’Аршан!

Сторм гневно крачеше напред-назад из стаята си, все още в костюма за езда. Не можеше да спре да мисли за него. Не можеше да заличи образа на тъмното му, красиво лице от мислите си. Не можеше да забрави как то засиява, когато той се усмихне, нито малките бръчици покрай очите му, когато беше в особено добро настроение. По дяволите!

Не можеше да забрави допира на устните му върху своите — плътни и нежни, след което диви и брутални. Тя се свлече в един стол и зарови лице в дланите си. Тялото й я беше предало. Докато още беше зашеметена от изненада при целувката, тялото й се беше поддало, беше станало меко, молещо, топло, съгласно. Тя беше се наслаждавала на тези целувки. Даже сега, когато само си спомняше за това, усещаше, че тялото й реагира по същия начин, как през него минава тръпнещ поток от горещина. Преди това я бяха целували само веднъж и това и се беше сторило противно. Никога даже не бе харесвала момчетата, освен като приятели, с които да ловува, язди и да се боричка. На последните няколко приема, които бе дало семейството й, Сторм се бе чувствала изолирана от другите си връстнички, които имаха в умовете си само едно — момчетата. Сторм си беше мислила, че са глупачки. На нея й беше по-интересно, когато състезателната им кобила щеше да се надбягва или когато една мечка разкъсваше добитъка на хората, също и когато престъпникът Макрей от рейнджърите бягаше от полицията.

А сега беше нещастна. И ядосана. И унижена. Имаше ужасното чувство, че Брет е разбрал, че целувките му са й харесали, мисъл, която я караше да се моли да умре по-скоро. Мръсното му прасе. Суетен паун. Кравешка фъшкия. Радваше се, че навреме й достигна разум да се осъзнае и да го храсне колкото силно можа. Беше го заболяло, знаеше си, и мисълта й доставяше безкрайно удоволствие.

Една прислужница почука на вратата и влезе с поднос с вечерята на Сторм. Тя осъзна изведнъж колко е гладна. Нахвърли се веднага на храната и омете до дъно месото с картофи, грах и салата, както и черешовата торта. Беше твърде засрамена и смутена, за да иде и да вечеря с Пол в трапезарията.

Не беше глупачка. Знаеше за физическата любов. Тоест, беше виждала от дете как конете, кучетата и кравите се съвкупяваха. Веднъж беше видяла в пералното помещение даже единия си брат — Ник, с една от прислужничките. Не можа да сдържи усмивката си при този спомен — Ник на шестнайсет, висок и кльощав, напълно изгубен в прелестите на мощната ирландка. Така че знаеше достатъчно за връзката между мъжа и жената и този следобед бе осъзнала какво точно означава онази твърдост, която се бе появила между тях на плажа. Тогава бе усетила в себе си силата да се изтръгне от прегръдките му, тогава умът се бе върнал в главата й. Изчерви се. Брет бе искал да я вземе както Ник бе взел Роуз. Руменината й се сгъсти; тя цялата започна да трепери. Срамуваше се. Сега разбираше защо майка й и баща й си разменяха такива тайни, нежни погледи, защо постоянно се докосваха и целуваха. Но това беше друго. Те бяха женени. Обичаха се. Сторм никога не беше мислила за привличането между мъжа и жената, но сега, когато мислеше, разбра, че е правилно и хубаво, когато е между хора, които се обичат. Тя обаче не обичаше Брет — направо не можеше да го понася. Може би дори го мразеше. А и той определено не я харесваше. Но какво й ставаше? Да не би да се превръщаше в пачавра като Бет Елън?

Бет Елън беше русата, синеока дъщеря на един от съседите им, едно от тези момичета, които дълго се разхождаха с момчетата из горичките още от тринайсетгодишна възраст. Сторм никога не бе разбирала причината, но не можеше да не се види разликата в държанието на Бет, когато беше с нея или с родителите си и когато наоколо имаше някой привлекателен мъж. Когато Ник се приближаваше до нея, Бет Елън се изчервяваше, а когато решеше, че никой не гледа, се отъркваше в него. А иначе бе свенлива като мишка. Сторм я беше попитала веднъж какво им е толкова страхотното на момчетата, а Бет Елън само се беше засмяла.

Струваше й се, че тази нощ няма да може да заспи от притеснение, но в крайна сметка се унесе почти веднага, след като си легна. Въпреки това сънят й бе смущаван от видения. Първо те бяха приятни. Беше си вкъщи, заобиколена от семейството си. След това бяха на барбекю и Бет Елън също, облечена в роклята, която Сторм бе носила предишния ден, докато всички останали бяха с всекидневните си памучни поли и блузи — с изключение на Сторм, която беше с бричове. Чувстваше се грозна край изисканата красота на Бет.

Изведнъж и Брет се озова там. Изглеждаше напълно погълнат от Бет Елън, а и тя от него. Двамата не обръщаха никакво внимание на Сторм. Тя се почувства наранена — ужасно наранена — от това, че ги вижда заедно. Те тръгнаха към гората и тя ги последва, за да види как се въргалят прегърнати на земята, готови да се слеят. Брет я чу и се обърна. Когато я видя, започна неудържимо да се смее. Тя се събуди.

Когато стана на сутринта, вече бе забравила съня си, тъй като си имаше други грижи. Вечерта трябваше да ходи на някакво малко празненство у Холдънови. Мисълта не я радваше. Чувстваше, че почти всички от партито на Фърлейнови ще бъдат там, включително и онзи арогантен развейпрах Брет Д’Аршан.

И все пак отиде, облечена във виолетова кадифена рокля, изрязана точно толкова неприлично, колкото и всичко, което носеше напоследък. Поне беше без корсет — в никакъв случай не би приела това мъчение отново. Пристигна с Пол около седем часът и Холдънови ги посрещнаха сърдечно на парадния вход. Влизайки, Сторм го видя — невероятно красив и мъжествен в черното си официално облекло. Разговаряше с някаква хубава като картинка блондинка и със семейство Фърлейн. Русата стоеше близко до него, пъхнала ръка под лакътя му. Сторм почувства прилив на бесен гняв. Жената очевидно беше неговата дама за вечерта. Не че й пукаше. Брет също я видя веднага, но Сторм плъзна поглед покрай него и се усмихна на Марси и Грант.

— Да идем ли да им се обадим? — попита Пол, готов да се запъти към четворката.

— О, не, ето го Джеймс — извика Сторм с нещо, което се надяваше да прилича на ослепителна усмивка. Джеймс почти дотича до тях.

— Сторм! — Той се наведе над ръката й, без да снема очи от лицето й. — Надявах се, че ще бъдете тук днес.

Тя се усмихна.

— Благодаря ви, Джеймс.

Той помоли разрешение от придружителя й да я отведе и Пол се съгласи, доволен. Джеймс я взе със себе си, нетърпелив да я запознае с някои от гостите. В онази половина на залата, противоположна на неговата.

Скоро около Сторм се бяха събрали Рандолф и другите двама младежи, Робърт и Лий, като се смееха и се надпреварваха да й разказват забавни анекдоти, борейки се за благоразположението й. Сторм никога не се бе чувствала толкова женствена, толкова хубава. Трудно беше да се повярва, че се намираше на това елегантно соаре, облечена като принцеса и заобиколена от четирима красиви мъже, правещи всичко възможно да задържат вниманието й. Само веднъж погледна към Брет и то крадешком, защото беше сигурна, че той наблюдава огромния й успех. Но не.

Устата му почти докосваше ухото на русата, а тя се изчервяваше прелестно. След това двамата се погледнаха в очите така, сякаш бяха влюбени. Настроението на Сторм се срина и изведнъж й прилоша. Вечерта беше провалена. Сторм слушаше, усмихваше се, опитваше се дори да се смее, но не много убедително. Рандолф я попита какво й е, но тя му се усмихна вяло и отвърна:

— Нищо.

Хвърли нов поглед към Брет и видя почти същото както и преди. Бистрите сини очи на блондинката сияеха.

Сторм се насили да продължи да разговаря с обожателите си. Те сякаш усетиха, че губят вниманието й и започваха да се чувстват неловко и се наканиха да си тръгнат. Сторм реши, че трябва да се забавлява — или поне Брет Д’Аршан да си мисли, че е така!

— Разказвала ли съм ви историята за това, как надяздих десетима команчи, когато бях едва на дванайсет?

— Какво? — в един глас възкликнаха компаньоните й.

— Хайде, Сторм — каза Лий. — Измисляш си.

— Определено не си измислям. Яздя по-добре от всеки команч. Ако някой не ми вярва, просто ме изведете на езда и ще видите.

Това предложение се прие с доволни викове и преди Сторм да се усети, получи три предложения за езда.

— Разкажете ни за команчите — каза Робърт.

— Беше група ренегати, които се придвижваха на юг, грабейки и убивайки.

— Откъде знаете? — Попита Джеймс.

— Ами, единственият случай, когато команчи идват толкова далече на юг, е когато са ренегати. В последните петнайсет години са били почти унищожени от тексаските рейнджъри.