Бренда Джойс - Огнена стихия

— Значи сте била на дванайсет и сте ги надяздили?

— Играех си в едно езеро в долината, където е къщата ни. Аз всъщност трябваше да бъда там и да разтребвам. — Тя се усмихна.

— И? — попита Лий.

— Плациках се във водата, когато конят ми започна да пръхти и да се вдига на задни крака. Погледнах — те бяха там — десетима команчи, обикалящи по брега на около десет метра от мен и коня.

— Измисляте си! — извика Лий.

— Не си измислям! — Очите на Сторм блеснаха. — Страхувах се да бягам. Боях се, че могат да ме настигнат. Така че се престорих, че нямам грижа на тоя свят и много бавно и спокойно излязох от водата и отидох при коня си — който, за щастие, беше много бърз арабски жребец, който баща ми бе купил за състезания. Никой не мръдна. Аз се качих. Дори не ги поглеждах. Но в мига, в който подкарах животното, те потеглиха след мен — в галоп. Преследваха ме всичките осем мили до нас през пресечена местност, осеяна със скали и остри камъни. Всичко, за което можех да мисля беше, че конят може да си счупи крака и татко ще ме убие! Първо индианците яздеха след мен, но понитата им не можеха да се сравняват с моя бегач, така че започнах да им убягвам. Когато приближих дома, вече бях доста пред тях, даже ги изгубих от поглед.

За минута всички мълчаха потресени. След това Рандолф каза:

— И после?

— Закрещях. Татко и момчетата бяха на ранчото, така че аз, мама и старата ни прислужница бяхме сам самички срещу ренегатите.

— Олеле! — възкликна Лий.

— Спокойно — каза тя с чувство за превъзходство. — Команчите удрят и бягат. Отказаха се след петминутна атака — взеха някакви коне и пилета и запалиха един обор, обаче ние с майка ми веднага го угасихме. — Тя се ухили. — Определено имах късмет, че жребчето не си изкълчи крака, защото щях да си загина мърцина. Баща ми не прощава такива неща.

Всички се засмяха.

— И все пак ме напляскаха, че не съм си гледала къщната работа — добави тя печално и веднага съжали, че е споменала тази подробност, защото от израженията на ухажорите си разбра, че си представят къде точно са я напляскали.

— Някой ще се надбягва ли с мен? — смени темата тя.

— Внимание — обади се познат глас зад гърба й. — Язди като индианка, мога лично да свидетелствам за това.

Сторм се извъртя стремително и се втренчи в Брет, който се усмихваше, сякаш помежду им не бе станало нищо. Русата, която изглеждаше още по-разкошна отблизо, все още висеше на лакътя му. Откога ли стояха там? Сторм почервеня от гняв и хладно се извърна.

— Лий, ще ме придружите ли до купата с пунш? — попита с най-сладкото си гласче. Той скочи, за да се предостави на услугите й и тя усети погледа на Брет върху себе си. Сърцето и заби бясно.

Той не се приближи отново, за свой късмет, помисли си тя. След малко обаче към групата се присъединиха Марси и Грант точно когато ухажорите й отново подхванаха историите си.

— Здравей, скъпа — каза Марси. — Изглеждаш вълшебно. — Гледаше я с гордост. — Нали?

— Наистина — съгласи се Грант и я целуна по бузата. — Бих казал, че животът в Сан Франциско ти понася.

Сторм не искаше да обиди никого.

— Да, харесва ми все повече и повече.

— Чух, че вчера си яздила с Брет — каза Грант. — Чух също така, че си изпреварила сивия му жребец. — Той се разсмя. Сторм изтръпна.

— Първата и последната ни езда.

Грант и Марси изглеждаха изненадани.

— Скъпа, не ти ли беше приятно? Брет е свястна компания.

Сторм се приближи до тях с блеснали сини очи. Понижи глас, така че квартетът от ухажори да не може да я чува.

— Хич не ми беше приятно даже! Марси, знам, че Брет ви е приятел, но не и мой, така че моля ви, не очаквайте от мен да се държа учтиво с него!

Мълчание. Марси попита.

— Какво се е случило?

— Той ме целуна — изфуча тя. — Но не мисля, че ще позволя това да се повтори!

Те я зяпнаха. Марси беше скандализирана. Устата на Грант подозрително потрепваше на смях.

— И по-лоши неща са се случвали — каза накрая той.

— Не и на мен. — Сторм тръсна буйната си коса. — Обзалагам се, че още го боли шкембето на мястото, където го фраснах. — Тя се поколеба и прибави: — Поне се надявам! — Обърна се и се отдалечи — далеч от Фърлейнови и от всички тези почитатели. Грант се разсмя.

— Не е забавно — прошепна Марси със събрани вежди.

— Охо! Виждам как работи коварната ти главичка. Не било смешно! Смешно е! Много се съмнявам, че някога Брет е бил удрян от дама. Как ми се ще да бях видял това!

— Тези двамата са като куче и котка от мига, в който се срещнаха — изсумтя Марси.

— Тя е най-красивата жена в Сан Франциско след теб, Марси; така че как е възможно Брет да не я харесва?

В другата част на салона Сторм гледаше намръщено през прозореца. Продължаваше да мисли за проклетия мошеник и онази русокоска. Коя беше тя? Умираше си да разбере, но беше твърде горда да попита. Изведнъж забеляза двете млади дами, които стояха до нея и разговаряха достатъчно високо, че да ги чува.

— Да, да, това е тя! — възкликна тъмнокосата, като срещна за миг погледа на Сторм. Нямаше съмнение, че нарочно се стремеше тя да я чуе. Сторм отмести очи.

— Онази, която припаднала ли? — попита любопитно приятелката й.

— В градината, скъпа — натърти брюнетката. — Беше в градината с Брет Д’Аршан и Рандолф Фърлейн. И то без обувки!

За миг другата замълча смаяно. Сторм се обърна и хвърли втренчен поглед към двете момичета. Вбесяваше се все повече и повече.

— Мери, а мислиш ли, че някой от двамата я е целунал? — Брюнетката триумфираше.

— Ама че си глупавичка, обзалагам се, че и двамата не са пропуснали възможността! Но тя си го е просела. Да излиза така сама с Брет — на всеки е известна репутацията му. А и Рандолф… Защо, според теб, е припаднала?

— О, господи — ахна другото момиче и отново погледна Сторм с ококорени очи. Нейното лице беше червено.

— Какво очакваш — та тя е от Тексас. Те там вършат къде-къде по-неприлични неща. Чудя се дали само са се целували? Сигурна съм, че си е свалила и някои други дрехи! Чудя се дали…

Сторм здраво стисна юмруци. Щеше й се да зашлеви момичето, но това не беше Тексас, а бална зала в Сан Франциско. Освен това нямаше да им достави удоволствието да се направи на такава, за каквато я представяха. Въпреки това й беше трудно да се сдържи. Промуши се между двете клюкарки и се взря отблизо в лицето на разказвачката.

— Имате ли нещо да ми кажете? — попита тя нежно. Мери я огледа студено отгоре надолу и вирна класическия си нос.

— Не, не мисля.

Сторм беше толкова бясна, че й идеше да я наплюе. Когато брюнетката се обърна към приятелката си и се опита да си тръгне, Сторм здраво настъпи полите на роклята й. Чу се гръмовен звук от раздрано и полите се скъсаха под обувката на девойката. Брюнетката се завъртя ужасена.

— О, толкова съжалявам — каза невинно Сторм. — Вижте какво стана!

— Направихте го нарочно! — задави се от гняв Мари.

— Разбира се, че не — сладко каза Сторм. — Не е чак толкова зле. Вижте. — Пред пълните с гневни сълзи очи на брюнетката, тя се наведе и вдигна разкъсаната пола.

— Просто ме оставете — настоя Мери.

— Окей — съгласи се Сторм, пусна полата и се изправи толкова рязко, че удари с рамо ръката, с която Мери държеше чаша шампанско. То плисна и заля цялата й рокля. Мери изпищя остро.

— Ох, божичко, колко сте непохватна — каза Сторм.

— Вие го направихте!

— Видях я — съгласи се русата. — Направи го нарочно.

— Тя ми скъса роклята и разля питието върху мен! — изхлипа Мери. Вече бяха събрали очите на целия салон.

— Позволете да ви донеса нова чаша — предложи учтиво Сторм.

Сторм — извикаха Пол и Марси в един глас и дотичаха до тях.

— Тя съсипа роклята ми! — изпищя брюнетката. — Тази мърла ми съсипа роклята нарочно!

Кръвта на Сторм кипна.

— Ще я убия! — изфуча диво тя, преди да осъзнае, че някой стои зад нея.

— Мисля, че вече направи достатъчно — изкикоти се Брет. Тя поаленя.

— Може би ще е по-добре да се прибираме — каза тихо, но строго Пол и хвана ръката й.

— Не и докато не се разправя с тази малка пачавра — каза Сторм и тълпата ахна. — Припаднах, защото корсетът ми беше твърде стегнат. А и не бях сама в градината с двамата мъже — Лиан Сейнт Клер също беше там. И единственото, което бях свалила, бяха обувките ми — нищо друго. Имате късмет, че не си нося пищова, защото иначе господ да ви е на помощ…

— Мисля, че всички можем да си представим случката — прекъсна я Брет с развеселен глас. Пол я хвана по-здраво.

— Сигурен съм, че можем да очакваме утре извиненията на Мери — след което Сторм с удоволствие ще й отвърне със същото. Много съжалявам, Бен — обърна се той към домакина им. Бен Холдън едва криеше отчаянието си.

— Ах, разбира се, добре, ами… — Той се усмихна глупаво.

Сторм още беше бясна.

— Няма да се извиня на тази тъпанарка, на тази…

— Сторм, да се сбогуваме — прекъсна я Пол. Чувствайки се леко облекчена, тя последва съвета му. Ясно усещаше присъствието на Брет край себе си, танцуващите му черни очи, по които си личеше, че инцидентът е бил най-забавното нещо, което е виждал някога. Затова преди да последва братовчед си към фоайето, тя хвърли на Брет най-мръсния поглед, който можа. Не беше сигурна, но докато прекрачваше прага на вратата, й се стори, че чува смеха му.

— Коя беше тази?

Брет сведе очи Към бледото, шокирано лице на Елизабет. Беше забравил за присъствието й.

— Сторм Браг, братовчедката на Пол Лангдън.

Можеш ли да повярваш, че тя направи всичко това? А и езикът й…

— Какво ще кажеш за чаша шампанско? — прекъсна я той. Какво го беше накарало да придружи Елизабет Бетфорд у Холдънови? Отговорът дойде веднага. Сторм!

Той се усмихна, докато взимаше шампанско за Елизабет. Беше видял всичко — всъщност, едва се бе сдържал да не наблюдава всяко движение на Сторм през вечерта. Заобиколена от ухажори, настойчиви ухажори, без да му обръща внимание — опитваше ли се да го накара да ревнува? Не че щеше да успее. Защо му беше да ревнува това зверче? Не, определено не. Ни най-малко не я ревнуваше.

Тя знаеше ли, че Лий е женкар? И че Робърт, въпреки безупречните си маниери, нямаше пукнат грош? Определено не беше подходящ за ухажор. Все пак неотлъчното им внимание го беше пораздразнило. Дали тя флиртуваше с тях? Не, разбира се. Тя дори не знаеше как се прави това. В крайна сметка той се бе почувствал принуден да иде и провери със собствените си очи. Откри, че тя наистина не флиртува, просто ги забавлява с невероятния си разказ.

И за миг не се съмняваше, че е надяздила индианските воини. Повечето мъже едва ли щяха да проявят такава смелост, но глупавата, смела, импулсивна, прекрасна Сторм — да… Въобще не беше изненадан също, че тя скъса роклята на Мери Атърнън и разля шампанското й. Без съмнение Мери си го беше изпросила, но Сторм бе прекрачила едно неписано обществено правило. Една дама никога не избухва, дори когато чуе подобна клюка. Мисълта го накара да се усмихне. Сторм определено не беше дама.

Изведнъж соарето започна да го отегчава, тя не му беше простила за вчерашната целувка — не че той го беше очаквал. Дори не трябваше да мисли за това, знаеше го. Но докато каретата му се полюшваше към Бедфордови, докато караше Елизабет до дома й, докато тя бърбореше неспирно, той усети, че си припомня допира, вкуса и уханието на Сторм. Беше достатъчно честен да си признае, че сериозно се е забъркал с нея. Каква любовница можеше да му стане!

Придружи Елизабет до вратата, отклони предложението й да влезе, наведе се над ръката й и леко я целуна. След това се запъти право към къщата на любовницата си.

Одри беше дребна, червенокоса красавица. Посрещна го по изкусително прозрачен пеньоар без следа от сън по клепките си. Освободи прислужницата си и попита със зноен глас:

— Какво мога да направя за теб по това време на нощта, Брет?

Той я придърпа грубо в обятията си.

— Мислех, че знаеш, сладка моя. — Устата му намери нейната, еластична и настойчива; ръцете му се плъзнаха по меките, жарки извивки на тялото й. Той затвори очи. Докато я събличаше, си представи, че това е Сторм, възбудата му се усили, стана почти неконтролируема. Дори по-късно, когато нахлуваше дълбоко в нея, той продължаваше да вижда Сторм.

Това го смущаваше.