— Това не ти е Тексас, млада госпожице. Поведението ти само влоши нещата.

— Не е честно! — бе го предизвикала тя. — Един мъж не би търпял такива обиди!

— Ти не си мъж.

Трудно беше да отрече това, затова тя опита друга тактика:

— Но, Пол! Тя говореше такива неща! Разправяше, че съм била целувала и двамата…

— А и езикът ти — каза Пол, почервенявайки. — Мили боже, Сторм! Имаш уста на леко момиче!

Очевидно той не смяташе да изслуша нейното мнение и Сторм, засрамена, усети как в очите й напират сълзи.

— Тя си го заслужи — настоя тя. — Никой не може да говори така за мен.

— Качи се сега в стаята си и обмисли всичко отново — прекъсна я Пол. — Късно е. Ще поговорим пак утре.

Е, вече беше утре и Сторм не искаше да разговаря отново за случилото се, не желаеше да се защитава. Освен това не разбираше как така една жена, която даже не познаваше, би могла да разпространява за нея такива гнусни слухове. Дори не бяха врагове.

Сторм беше толкова потънала в мисли, че не осъзна, че е отишла до мястото, където беше победила Брет и където той я беше целунал. Развълнува се още повече при прилива на живите, невероятни спомени от онзи ден. Ръцете му на кръста й, на гърба й… Устата му върху нейната, нежна и плътна, а след това дива и неутолима… Тя обърна коня си. И чак тогава видя тримата конници. Бяха още далеч по плажа, но тя ги позна веднага — беше ги виждала по-рано в града. Изглеждаше твърде невероятно присъствието им тук да е случайно, още повече, че те се насочиха към нея. Спомни си, че конете им са все пастирски понита, а мъжете са облечени като каубои. Около града имаше една-две ферми, или поне така й се струваше. Нямаше определена причина да е предпазлива, но Сторм усети страх. Не беше сигурна, но тези като че ли я преследваха.

Когато се приближиха на няколко метра тя видя, че конете им са мокри от пот и разбра, че наистина е била преследвана. Гневът я сграбчи за гърлото и тя се зарадва, че е окачила на бедрото си пистолета. Дръпна назад жребеца.

— Здрасти, малката — каза високият, кокалест водач на групата. Ездачите се разположиха в полукръг на тясната пясъчна ивица и надеждата на Сторм, че ще може да им убегне, умря. Лесно можеха да я хванат.

— Може ли да мина? — попита тя.

Разбира се — Водачът се ухили и подигравателно я покани с ръка. Сторм знаеше, че няма да я пуснат. Стисна зъби, изви жребеца и се впусна в галоп. Никога нямаше да я хванат. Но още докато си мислеше това, чу зад гърба си тропот и непогрешимото съскане на ласо. Наведе се напред, изплашена, но тежкото въже се нахлузи на раменете й и стегна ръцете й. Свлече се от седлото и падна тежко по гръб на пясъка, като едва не си глътна езика от удара.

— Пипнахме я — каза единият каубой. Сторм погледна към тях, плюейки пясък, и видя, че е обкръжена, а единият мъж държи здраво въжето, което не й позволяваше да мръдне. Разбра, че трябва да се добере до пистолета си.

— Исусе, благодаря ти! Не е ли кукличка?

— Спокойно — каза водачът и слезе от коня. — Аз съм пръв. — Той и се ухили. Сторм мъчително се надигна на колене, после стана, без да използва ръцете си, привързани здраво към тялото й.

— Няма да избягам — каза тя, — но това въже ми причинява болка.

Водачът сграбчи поводите на черния кон и го отведе настрана. После се захили.

— Сега няма да стигне далече.

— Моля ви, свалете ласото — каза тя.

— Ха, как така не изглеждаш изплашена? — попита той и пристъпи по-близо. Тя стоеше съвсем неподвижно и го гледаше със сила в очите. Сърцето й биеше бясно със страх и гняв едновременно. Той се пресегна и докосна бузата й. Тя се дръпна рязко. Той се изкикоти, докосна я пак и плъзна ръка надолу по рамото и гърдите й, които стисна. Тя се опита да отстъпи, но въжето спъваше движенията й. Каубоят се ухили, сграбчи и двете й гърди и затърка зърната им. Тя заби със всичка сила коляно в слабините му. Той изрева, падна на колене и се преви на две. Тя бясно скочи напред и когато въжето се поразхлаби, се опита да се освободи. Но точно в този момент мъжът, който го държеше, осъзна какво става и дръпна коня си назад, затягайки със смях въжето. Продължи да отстъпва, докато Сторм не се препъна. Падна по лице и той я повлече. Чу се изстрел.

Тя стисна очи, за да не ослепее от пясъка. Помисли, че някой от мъжете е стрелял. След това чу глас, който не можеше да обърка за нищо на света.

— Посегнете към оръжието и сте мъртви.

Брет!

Сторм вдигна очи, дишайки тежко. Брет седеше върху коня си недалеч от нея срещу двама от тримата каубои. Третият лежеше неподвижно на земята. Брет изглеждаше страшен и гневен и тя се изплаши повече от изражението на лицето му, отколкото от това, което се бе случило досега. Държеше пистолета си, малко, седефено оръжие, което не изглеждаше особено опасно. Така, както знаеше, че е още жива, Сторм разбираше, че каубоите ще предизвикат Брет. Така и стана. Извадиха пищовите си почти едновременно. Брет хладнокръвно стреля. Изстрелите прозвучаха толкова скоро един след друг, че й се сториха като един. Мъжете паднаха със слаб вик. Брет върна пистолета във вътрешния джоб на сакото си и обърна към нея студен поглед. Тя се надигна на колене, освободи се от въжето и изплю пясък.

— По дяволите — каза тя грубо. Изтупа пясъка от лицето и очите си и видя как Брет претърси мъжете и ги обезоръжи.

— Зле ли са ранени? — попита тя.

Лицето му беше каменно.

— Мъртви са.

Тя се шашна.

— Ранена ли си? — попита той със хладен глас, който не изразяваше нищо.

Тя изтри уста с опакото на ръката си и изплю още пясък, след което го погледна. Наистина беше бесен. Но не на нея.

— Не — отвърна тя. — Можех да се справя с тях. Тъкмо щях да извадя колта си.

— Да, точно така ми се стори и на мен — каза саркастично той. Отиде до нея и я загледа отгоре надолу, разкрачен.

— Имаш нужда някой да ти набие малко ум в главата.

Тя почувства признателност. Изправи се на треперещите си крака.

— Предполагам, че трябва да ти благодаря — каза неохотно. Той не отговори. Тя отстъпи и се заоглежда за Демон.

— Не си се подчинила на Пол — каза той изведнъж с безизразно лице. — Пол е твърде добър. — Той се приближи. Тя се отдръпна с внезапен страх.

— Трябваше да помисля — извика тя и затърси Демон с очи.

— Сигурен съм, че щеше да имаш чудесна възможност да помислиш, легнала по гръб, с крака, разтворени за тези господа.

Тя ахна, изчерви се и ускори крачка. Той сграбчи ръката й и я завъртя.

— Пусни! — изкрещя тя. Преди обаче да се осъзнае, той се свлече на колене и я дръпна след себе си. За миг страхът й изчезна. Знаеше, че той ще я вземе в обятията си и ще я целуне. Кръвта й забушува. Изведнъж, за нейна изненада, той я обърна, постави я на коляното си с лицето надолу и тя в ужас осъзна, че той въобще не се канеше да я целува.

— Не! — изпищя тя при първия шамар по задника, толкова силен, че в очите й избликнаха сълзи. — Копеле такова!

— Шът — изръмжа той и отново я удари, и отново, и отново. Болеше. Бричовете не я защитаваха, нито омекотяваха ударите. Той искаше да я заболи и постигаше своето. Нямаше пък да заплаче. Премигна упорито, за да спре сълзите си, но той спря рязко и я отблъсна от себе си. Тя падна на ръце.

— Никога — каза той — вече няма да яздиш сама. Можеше да те изнасилят — почти го бяха направили — а заради глупостта ти двама човека са мъртви.

Мразеше го. С гневен крясък скочи върху му и го атакува сляпо. Никога досега не бе използвала ноктите си, тъй като го намираше момичешко и смешно, но пък и никога преди не бе била толкова бясна. Той сграбчи китките й, но тя го изрита колкото можа по-силно в глезена. Той я стисна по-здраво и успя да хване единия й крак между бедрата си.

— Ще те убия! — изкрещя тя и наистина би го направила. След това заби зъби в гърлото му. Той хлъцна, когато кръвта му напълни устата й. Откъсна я от себе си и изви ръцете й зад гърба, като почти ги откъсна от раменете. Тя изкрещя, опитвайки се да го нападне отново. Той все още стискаше крака й между бедрата си. Изведнъж сграбчи плитката й и я издърпа така, че щеше да й отнесе скалпа. После я придърпа към себе си и я целуна. Заболя я. Устните му бяха твърди и груби — искаше да я нарани, знаеше си, точно както тя го бе наранила. Но Сторм отвори уста, тялото й охотно отговори на напора му, пълно с желание да го приеме по-добре. Тя спря да се бори. Езикът му нахлу дълбоко в устата й и по тялото й пръснаха искри от страст. Тя се притисна о него, стенейки гърлено. Желанието избухна в утробата й и тя потри корем в твърдата, гореща подутина в панталоните му. Изведнъж топ я отблъсна. Тя залитна назад, но не падна. Толкова много диви, танцуващи чувства бяха завладели тялото й, че тя не можеше да даде превес само на едно. Изведнъж с вик осъзна, че третият мъж го няма.

— Брет!

— Виждам — каза той с дрезгав глас. Въпреки това изглеждаше напълно спокоен. Скочи върху коня си и й доведе Демон.

— Качвай се — каза. Тя си спомни, че го мрази и че той я напляска — и целуна след това. С чиста съвест забрави собствената си реакция и се отдаде на чувството си за обида, унижение и бяс. Погледна го с всичкото презрение, което можа да изстиска от себе си.

— Ти, скъпа моя — каза той — обърна Сан Франциско с краката нагоре.

Брет я нараняваше, но Сторм никога нямаше да му го покаже, каквото и да ставаше. Той я изпрати по стъпалата, през верандата и във вестибюла с изражение на зле сдържан садизъм. Сторм знаеше, че още е бесен, но същото важеше и за нея.

Икономът се появи и очите му се разшириха при грубото нахълтване на Брет.

— Къде е Пол? — попита Брет.

— В трапезарията, сър.

— Пусни ме — ядосано каза Сторм.

— Тихо — заповяда грубо той. — Аз ще говоря.

— Мога и сама, благодаря — изсъска тя. — Ако той разкажеше случилото се, то щеше да прозвучи много по-зле. Нямаше да пести подробности.

— Млък — тросна се той и двамата влязоха в трапезарията. Брет я пусна точно преди да прекрачат прага. Пол четеше вестник и пиеше кафе. Вдигна очи, смаян.

— Брет! Какво… Какво става? — Той помрачня при вида на Сторм. Тя се опита да отвори уста.

— Пол, аз…

Брет я прекъсна, сграбчвайки китката й така, че тя си помисли, че я е счупил.

— Пол, боя се, че имаше малко неприятности.

— Седнете, моля — каза той, хвърляйки гневен поглед към братовчедка си. Брет буквално я бутна в един стол, но самият той не седна. Вместо това здраво хвана раменете й.

— Сторм и аз яздехме — каза той. — Вчера се бяхме уговорили. Галопирахме, когато усетих, че Крал спира. Извиках на Сторм да забави, но тя не ме чу. Така или иначе, слязох и видях, че в копитото му е заседнал камък.

Сторм проточи шия и го зяпна невярващо. Той не й обърна внимание.

— Когато я настигнах, тя беше заобиколена от три лица, едното от които я беше вързало. Естествено, аз размених някой и друг изстрел с тях. Двамата са мъртви, третият избяга.

Сторм не можеше да повярва. Защо си беше измислил всичко това? Защитаваше ли я? Но защо? В това нямаше никакъв смисъл. Тя го гледаше втренчено, но той се беше обърнал към Пол, сякаш тя не съществуваше.

— Слава Богу, че си добре! — извика Пол. — Барт! Доведи шериф Андрюс или някой полицай. Брет, благодаря ти.

— За нищо — отвърна Брет и пусна рамото на Сторм. — Добре че бях с нея.

Тя се изчерви. Иронията в гласа му беше за нея и тя не пропусна да я забележи. Почувства огромна вина. Ако беше казал истината, щеше да се защитава като дива котка. Но вместо това той бе поел вината за случилото се. Не разбираше. Въобще.

— Разпозна ли някой от мъжете? — попита Пол.

— Не. Нито конете — бяха три. Но ги запомних.

— Сторм, скъпа, добре ли си?

Тя се насили да срещне погледа му.

— Да.

— Надявам се, че си благодарила на Брет. Боже мой! Като си помисля само какво е могло да се случи, ако беше закъснял…

Сторм почервеня още повече. Знаеше, че и сама можеше да се справи. Или поне така мислеше. Почти беше посегнала за пистолета си. Е, горе-долу. Може би не би се справила. Изведнъж в главата й проблесна болезнения спомен за твърде суровото наказание, което Брет й бе наложил. Не, със сигурност не му беше благодарна.

— Вече го направих — каза тя, гледайки ленената покривка. — Може ли да се кача сега?

— Разбира се — каза Пол и стана. — В случай че шерифът поиска да ти зададе някои въпроси, което най-вероятно ще стори, ще те викна.

Сторм кимна, избегна тъмния, настойчив поглед на Брет и излезе от трапезарията. Преди да затвори вратата, чу как Пол каза:

— Как ще запазим това в тайна? На Сторм й трябва само още един скандал…

— Опасявам се, че двама мъртъвци са гаранция, че целият град ще приказва — каза Брет с ирония.

— Слава богу, че си бил с нея — въздъхна Пол. — Представи си какво би станало, ако беше яздила сама.