Сторм се затича по стълбите. Не искаше да слуша повече. Не искаше да е обект на още клюки, но със свито сърце осъзна, че в случая нямаше избор. Пожела си никога да не беше идвала тук. Почувства се нещастна и виновна, а и не разбираше защо Брет я беше защитил. Достатъчно ясно й беше, че ако цялата истина излезе наяве — че е яздила сама — скандалът щеше да е сто пъти по-ужасен. Затова ли беше излъгал той?

Но защо му беше да я защитава?

Скандалът се разрази същия следобед.

Брет беше казал на шерифа, че предпочита инцидентът да се запази в тайна и Андрюс се бе съгласил. Но с надеждата да залови оцелелия престъпник той беше пратил полицаите си да разпитват из града, така че преди два часа Брет откри, че не е в състояние да отиде до хотела си, без поне десет души да го спрат, за да научат от него подробности за случилото се. Всички искаха мръсните подробности.

— Хей, Брет! Чух, че си гръмнал някаква беззаконна сган на плажа! — Брет почти не познаваше човека, който му каза това.

Лиан Сейнт Клер и майка й избраха точно този момент, за да преминат с каретата си по улицата. Те му викнаха и той нямаше друг избор, освен да спре.

— Добър ден, Брет — каза Елен Сейнт Клер. Лиан повтори като ехо поздрава, свенливо усмихната. Брет не усети топли чувства към двете жени. Още го мъчеше това, че му се беше наложило да убие двамина и да се държи така, сякаш нищо не се беше случило. И преди беше убивал, но не често, а и това беше по време на златната треска. Мразеше да отнема живот, даже в самозащита. В този случай беше даже по-лошо, защото ако в главата на малката дивачка имаше поне капка здрав разум, всичко това нямаше да се случи. Още й беше бесен.

Сега той кимна рязко и не особено учтиво на Лиан, тъй като си спомни как тя разпространяваше слухове за Сторм в градината на Фърлейнови. На дневна светлина не беше и наполовина толкова красива, колкото на партито, беше просто злобничка. Почувства отвращение.

— Е, Брет, новината вече заля града! Разкажи ни — развълнувано каза тя.

— Каква новина?

— О, Брет! — възкликна Лиан усмихната. — Знаеш каква. Как си защитил Сторм от обезчестяване. Нараниха ли я? Успяха ли да я… съсипят?

— Страхувам се, че не разбирам за какво става дума — студено процеди Брет. — Моля за извинение, дами. Закъснявам за един ангажимент. — Той им кимна и си тръгна, без да обръща внимание на ахването на Елен Сейнт Клер.

За нещастие двама бизнес партньори го спряха миг по-късно, за да го попитат дали е вярно, че е застрелял двама мъже, защитавайки честта на Сторм. Брет си наложи изражение на пълно безразличие и не погледна към никого, докато преминаваше през бяло-златното фоайе на хотел „Роял“. Но когато собственият му метр д’отел го попита дали новината е вярна, той едва не го изрита през вратата. Но вместо това, тъй като видя още хора, които се отправяха към него, Брет промени решението си, завъртя се на токовете си и излезе с упорито изражение обратно на улицата. Щеше да пропусне обяда.

Сторм беше една неприятност, и то неприятност с главни, блестящи червени букви. Търсейки убежището на собствения си кабинет в „Златната дама“, той се почуди дали тя би могла да стане порядъчна, добре възпитана дама. Ами. Съмняваше се. Още не беше разбрал какво го бе накарало да излъже братовчед й, за да я защити.

Няколко часа по-късно на вратата се почука и, мислейки, че това е Линда, едно от момичетата, което обикновено му носеше закуска, той й викна да влезе. Само че в стаята пристъпи Марси Фърлейн и затвори вратата зад себе си. Той веднага скочи.

— Марси? — възкликна изненадано и изведнъж се разтревожи. — Всичко наред ли е?

— О, да — отвърна тя и му отправи ослепителна усмивка. — Брет, извини ме, че те притеснявам, но трябва да поговорим.

Брет бързо я отведе до канапето, където тя грациозно се настани.

— Не мога да повярвам, че си дошла тук — започна той. Тя се поусмихна.

— Защо пък? Винаги съм си търсила извинение да разгледам отвътре едно такова място.

Брет изсумтя.

— Долният етаж е просто бар, знаеш го.

— Но се надявах да видя подтичващи наоколо голи жени!

Той се успокои, когато видя, че тя се заяжда с него.

— Те подтичват само на втория етаж.

Тя се усмихна и постави изящната си длан върху неговата.

— Брет, моля те, Сторм не иска да говори с мен — какво се е случило?

— Et tu, Brute?6

— Какво?

Той поклати глава.

— Цял ден съвестни граждани ме обсаждат, поставили си висшата цел да „проникнат по-дълбоко в историята“.

— Извинявай тогава. Но се тревожа за Сторм.

— Знам. Предполагам, че вече си чула за какво става дума. Яздехме на плажа, конят ми стъпи върху камък, тя продължи напред. Трима мъже я заобиколиха, аз застрелях двама, един избяга.

Марси въздъхна.

— Милата Сторм! Слава богу, че си бил там.

Брет се намуси.

— Те не успяха да я наранят, нали?

— Не.

Тя въздъхна. След това го погледна с подозрение.

— Трудно ми е да повярвам, че вие двамата сте излезли заедно на езда.

— Какво?

— Сторм ми каза, че… ами, няма да повтарям точните й думи, но ми даде да разбера, че няма да бъде на приятелска нога с теб, без значение добрите отношения между нас.

В стомаха му започна да се надига гняв.

— А, така ли каза?

— Така че ми е трудно да повярвам, че сте излезли да яздите.

— Излязохме.

Нямаше да й каже истината, дори и на нея. Беше обаче бесен на онова неблагодарно диване, което се беше изразило така за него.

— То и аз трудно свиквам с нея — промърмори той.

— О, по дяволите — възкликна тя и го стресна. — Е, слава богу, че е добре. Мерси, Брет.

— Няма защо.

Марси го погледна в очите.

— Добре ли си?

— Разбира се.

Тя въздъхна.

— Сторм е отказала ангажиментите си за следващата седмица и Пол и аз мислим, че твърде избързахме с интегрирането й в обществото. Ще се опитаме да потушим този скандал преди бала на семейство Синклеър.

— Добра идея — съгласи се Брет.

Тя стана и Брет скочи заедно с нея.

— Съжалявам, че те обезпокоих, Брет. — Тя му хвърли нов лукав поглед. — Наистина ли яздихте заедно?

— Естествено — спокойно каза той, без покерджийското му лице да трепне. Тя се усмихна внезапно и взе ръцете му.

— Благодаря ти, Брет. — И го целуна по бузата.

След като Марси си тръгна, той постоя още малко, загледан във вратата. Какво ли точно бе казала за него Сторм?

7

Искаше да си върви.

Толкова беше нервна — в крайна сметка, това беше първото й появяване в обществото след последното й фиаско. Но скуката я беше извадила от доброволното й усамотение. И желанието да види Брет.

Последната седмица се беше изнизала неусетно. Всеки ден беше яздила с часове в компанията на Барт и беше чела Шекспир, Мелвил и Дикенс, докато не й бяха дошли до гуша. Не беше свикнала да лентяйства, без да върши нищо. Когато Пол беше тръгнал към Сакраменто, където трябваше да огледа някакви имения, тя с готовност го беше придружила. Пътуването с лодка по реката много й хареса.

Но продължаваше да мисли за Брет.

Искаше й се да го попита защо излъга заради нея, но не го беше виждала цяла седмица. Беше се надявала, въпреки че не си го признаваше, че той ще я посети някой път. Но не. Вместо това на гости й бе дошъл Рандолф, после Джеймс и Лий, и Робърт. Всички те деликатно бяха избягвали да засягат въпроса за случилото се — с изключение на Рандолф, който направо бе попитал за всички подробности. Тъй като не искаше да говори за това, Сторм беше изпуснала нервите си и, бидейки джентълмен, той бе променил темата.

Лиан също я бе навестила с майка си. Бяха се опитали да изкопчат цялата история от Сторм, намеквайки, че тя явно е била обезчестена, а може би и нещо повече. Сторм вероятно щеше да скочи върху двете кучки, ако Марси не се беше оказала там навреме. Тя беше вмъкнала няколко добре подбрани думи, поставяйки по най-учтивия възможен начин Лиан на мястото й, след което майката и дъщерята набързо се бяха сбогували.

Сега Сторм стоеше мирно, въпреки че сърцето й препускаше, докато камериерката й Лети закопчаваше великолепната кралскосиня бална рокля. Брет също щеше да присъства тази вечер. И тя беше решила да разбере защо беше излъгал. В главата й се бе загнездил образът на устните му, които се навеждаха към нейните. Тръсна глава, за да го пропъди.

Марси почука тихо и влезе — олицетворение на елегантността във въздушна златиста рокля, която откриваше белите й рамена над експлозия от бяла дантела, Фърлейнови щяха да откарат Сторм и Пол до дома на Синклеърови.

— Изглеждаш прекрасно — възхити се ентусиазирано Марси. Сторм се усмихна и се обърна към огледалото. Изражението й помръкна. Жената в отражението беше сияеща, порозовяла от вълнение, а блесналите й очи бяха сини като роклята. Тя беше непозната. Сторм хвана корсажа си и се опита да го повдигне нагоре. Той не помръдна.

— Но това е скандално — каза тя.

— Точно това е модната дълбочина — увери я Марси.

— Но ако се наведа, всичко ще изскочи!

— Защо ти е да се навеждаш?

— О, Марси! Не мисля, че мога да изляза, облечена така.

— Сторм, изглеждаш чудесно, а мъжете ни чакат. Ще закъснеем.

Сторм поруменя. Не можеше да се покаже така, с напълно разголени рамене. Буфан-ръкавите покриваха ръцете й само до лактите. Почти целите й гърди бяха на показ. Ужас! Чувстваше се гола.

След малко откри, че бяха успели да я настанят в каретата. По-добре, отколкото да стои пред огледалото. Можеше да се преструва, че не знае как изглежда или пък, още по-добре, да се прави, че има елегантността, чара и самоувереността на Марси. Тя, сякаш четеше мислите й, се пресегна и стисна ръката й. Сторм се зачуди дали хората бяха забравили за случилото се на плажа.

По кръглата алея те трябваше да изчакат пет екипажа да се освободят от пътниците си пред парадното стълбище, преди и те да се появят. Пол здраво хвана Сторм, докато тя слизаше. Вече беше свикнала на високите токчета и вървеше доста уверено. Вече не се боеше, че ще падне по лице, а откакто отказа да носи корсет, не вярваше и да припадне.

Сърцето й бясно заби. Влязоха и дамите подадоха наметките си на иконома. На бала присъстваха сигурно стотина двойки, каймакът на калифорнийското общество, но в мига, в който влязоха в залата, Сторм видя Брет. Той стоеше недалеч от вратата, разговаряйки с двама господа и една дама, невероятно мъжествен в черния си фрак със сребриста жилетка и връзка. Погледите им се срещнаха.

Тя се изчерви. Дори от двайсет метра можеше да почувства горещината в погледа му. Бездиханна, тя забеляза как очите му се сведоха бавно и се плъзнаха по пищното й деколте. Изведнъж се зарадва, че беше сложила точно тази рокля. Той я харесваше. След това осъзна, че не само той я зяпа. Около нея се чу шепот. Изведнъж квартетът ухажори я заобиколи със смях и възклицания за красотата й и за удоволствието да я видят. Когато Робърт и Лий започнаха да спорят кой пръв ще танцува с нея и Рандолф пое ръката й, докато Джеймс се втурна да донесе шампанско, тя забрави, че е обект на толкова сквернословия. Не й остана време да мисли за Брет, но не спираше да усеща присъствието му. Даже когато се завъртя в ръцете на Робърт, след това на Лий и на Рандолф, когато спря, за да пийне от донесеното от Джеймс шампанско, тя усещаше неотклонния поглед на Брет върху себе си. Той стоеше сам. Тя осъзна, че е дошъл без дама и по гърба й пробягаха необясними тръпки. Някакъв непознат я покани на танц и тя прие. След това танцува с Джеймс. Танцуваше и танцуваше, и танцуваше, валсираше по паркета, но през цялото време с ъгълчето на очите си наблюдаваше Брет. Краката започнаха да я болят, но тя едва ги забелязваше. Беше чудесно. Забавляваше се. Мъжете открито й се възхищаваха, казваха й непрекъснато колко е очарователна и накрая тя започна да се чувства такава. В мига, в който свършваше един танц, някой я канеше за друг; не можеше дори да запомни имената им. Почивайки си за миг, тя изпи чаша шампанско и се заговори с около шестимата си нови обожатели. След това Рандолф я завъртя по дансинга.

Ставаше късно и валсът едва беше започнал, когато някой ги прекъсна.

— Прощавайте, ще може ли да поема дамата? — попита Брет с глас, който не търпеше възражения. Сърцето й заби лудо. Той я погледна в очите за миг. Тя едва дишаше. Той я взе в обятията си и я притисна към стегнатото си тяло.

— Никога не съм виждал толкова красива жена — прошепна дрезгаво той. Стори й се, че ще припадне от екстаз. Той танцуваше грациозно, плавно и я водеше чудесно. Сторм охотно го следваше. Усети ръката му на кръста си, не като на другите мъже, а плътна, притискаща, притежаваща. Дългите му пръсти караха кожата й да настръхва под тафтата и фустите. Другата му длан, която държеше нейната, беше голяма и топла и сякаш леко пулсираше. Тя се вгледа в лицето му, сякаш го виждаше за пръв път и се възползва от възможността да запомни строгите му черти. Усети, че се взира в устата му, горда и чувствено плътна.