— Харесва ли ти това, което виждаш? — Гласът му беше топъл и дълбок, по-дрезгав може би от обикновено. По тялото й премина тръпка.

— Да — каза просто тя. Очите им се срещнаха. Неговите сияеха като звезди.

— Сторм — каза той с галещ глас.

— Брет?

Той почти се усмихна.

— Мисля, че започвам да попадам под нечия магия — прошепна тон.

Магия. Попадаше под нечия магия. Думата отекна в главата й отново и отново. Усети се изгубена и безсилна, обсебена от топлината и силата на присъствието му.

— Защо? — Собственият й глас звучеше различно и тя се прокашля. — Защо излъга Пол?

Той й се усмихна лениво.

— За да спася репутацията ти. Не би могла да се разминеш със скандала, ако хората бяха научили, че са те нападнали, докато си яздила сама.

Тя го погледна с невиждащи очи.

— Кучките от този град щяха да кажат, че си си просила изнасилването. Или че то вече се е случило. Че съм пристигнал твърде късно.

Тя пламна. Досега не си беше давала сметка за пълното значение на станалото.

— Благодаря.

Изведнъж осъзна, че той валсира през френския прозорец и към балкона, водейки я неотлъчно със себе си.

— Брет! — Протестът й беше слаб. Тръпнеше, копнеейки да остане насаме с него. Спряха и ръката му я обви.

— Сигурно си уморена — прошепна той и я притисна към себе си. — Танцуваш цяла вечер.

Тя се усмихна благодарно.

— Не съм уморена, но малко ме болят краката.

Той отметна глава и се разсмя. Очите му блещукаха, когато се плъзнаха по лицето й. Една длан докосна бузата и с леко трепетни пръсти. Не беше ли това във въображението й?

— Невинна моя Сторм.

Пръстите му върху лицето й, притихналата нощ около тях, допирът на тялото му, всичко това произвеждаше ураган от чувства в гърдите й. Тя преглътна.

— Ще донеса нещо за пиене — бързо каза той. — Шампанско или пунш?

— Шампанско.

Когато той я остави, тя изпусна една сдържана въздишка и осъзна, че сърцето й неудържимо бие, а тялото й сладостно тръпне. Наведе се над парапета, затвори очи и вдигна лице към луната. Въздухът беше хладен, но това не я интересуваше, фантазираше си как Брет щеше да се върне, да я грабне в обятията си и да я целуне. Копнееше за целувката му.

Той се върна с две чаши, усмихвайки се нежно. Сърцето й подскочи в отговор.

— За какво си мислеше? Или си пожелаваше нещо на луната??

Тя взе чашата, отпи и се загледа в сребристия диск.

— Представях си как ще ме целунеш — отвърна тя и се осмели да го погледне.

Дъхът му секна. Тя се обърна и открито го погледна в очите. Той взе чашата от ръката й и я остави настрана.

— Желанието ви е заповед за мен — прошепна той и я взе в прегръдките си.

Тялото му беше така топло и твърдо, както си го спомняше. Никога не се беше чувствала така добре и правилно, както когато той я притискаше към себе си. Държеше я така здраво, че гърдите й бяха като премазани от мускулестия му гръден кош. Тя се притисна още повече, желаейки да се изгуби в него. Ръцете му се плъзгаха по гърба й, но рамената, хванаха главата й и се заровиха в грижливо подредената й коса. В ярката лунна светлина тя ясно виждаше лицето му — сякаш беше ден. Погледът му беше така изгарящ, че през гръбнака й премина тръпка. След това устата му се приближи до нейната и я покри.

Тя обви ръце около шията му и се повдигна на пръсти. Целувката беше нежна и кратка. Той се отдръпна. Тя извика негодуващо и той я зацелува отново, този път с дива сила. Тя разтвори устни под напора му; той плъзна език между тях. Сторм се притисна до него, стенейки дълбоко. Усети неговия незабавен отговор, а и не само това. Мъжествеността му се надигна помежду им, гореща, твърда, настоятелна, и тя безумно завъртя корема си срещу й. Ръцете му, грапави и мазолести, се плъзнаха по голия й гръб и одраскаха кожата й. Изведнъж той рязко се дръпна, откопчи ръцете й от врата си и отстъпи настрана.

— Недей — протестира тя задъхано. Видя напрегнатото изражение на лицето му, здраво стиснатата уста, присвиващите се ноздри. Погледът му се плъзна надолу. Тя погледна и видя, че корсажът й се е смъкнал, разкривайки едно щръкнало, кораловочервено зърно. Брет конвулсивно пое дъх. Тя просто се гледаше тъпо. Вдигна роклята с треперещи ръце. После той взе ръцете й, дръпна я към себе си и тя извика от радост. Устата му отново се сведе над нейната. Тя отвърна на целувката му буйно, жарко, срещна езика му със своя и страстно се заигра с него. Брет простена. Ръцете му се плъзнаха към кръста й, а после към гърдите й. В тялото й рукна горчиво-сладка топлина, докато той стискаше и галеше облите полукълба. Тя простена от желание и щастие. След това дланите му отново бяха на гърба й и разкопчаваха роклята й. Той сграбчи голите й гърди, по една във всяка ръка. Без да е в състояние да размишлява, тя се притисна по-силно в него. Пръстите му намериха зърната й и започнаха да ги галят, докато тя не се разтрепери от отчаяна нужда. Той я вдигна в обятията си. Тя разбра, че я носи надолу по стълбите, в градината. Положи я в мократа трева.

— Роклята ми — едва промълви тя. Единствената свързана мисъл в главата й.

— Сторм, кажи ми да спра — помоли той, хванал лицето й в длани. Очите им се срещнаха. Тя докосна бузата му и се изуми от буйния отговор на плътта му. Едва способна да диша, тя плъзна ръка към врата му, към гърдите му, плъзна я под дрехите, докато не напипа трескаво горещата му кожа и къдравите косъмчета, които я покриваха. Той хлъцна. Ръцете му обвиха кръста й и я повдигнаха. Устата му се спусна и започна да целува и дразни голите й гърди. Когато езикът му се стрелна върху коравото им връхче, тя ахна и сграбчи косата му в юмруците си. Той безмилостно я дразнеше, после взе зърното между зъбите си и го захапа. Тя изстена.

— Брет! Ще умра! — изхълца девойката.

— Не, любима — отвърна задавено той. — Няма да умреш. — Захапа я отново, после я засмука. Тя изсъска. В утробата й се надигна остра, гореща, завладяваща болка. Почувства ръката му на корема си и се изви под милувката й.

— Моля те! — простена тя. — Моля те!

— Да — прошепна той и ръката му се придвижи по-надолу. Дългите му пръсти я загалиха. Тя потръпна неудържимо. След това почувства хладния въздух върху обутите си в копринени чорапи крака, разбра, че той е вдигнал полите й и усети ръката му, която се плъзгаше нагоре по бедрото й. Допирът беше непоносим, дори през кюлотите. Тя изръмжа като диво животно и след това усети ръката му там, покриваща женствеността й, галеща я настоятелно. Един пръст се плъзна под бельото й и се вряза във влажната, гореща плът. Устата му се впи в нейната. Тя изкрещя. Целувката му приглуши вика, но не и чувствата й — струваше й се, че умира. Експлозията беше безумна, ослепително избухване от празнични фойерверки, от влудяващи спазми, които я разтърсиха от главата до петите. След това благословен покой. Тя пое дъх.

— Сторм — каза той умолително. Тя отвори очи. Той я държеше за кръста, коленичил между разтворените й бедра. Гърдите му конвулсивно се повдигаха, сякаш беше тичал с километри.

— Нуждая се от теб. Моля те. — Ръцете му хванаха колана на панталоните му. Той се поколеба. Тя се загледа в огромната ерекция, напираща под плата. Той я погледна и зачака дума, знак, че трябва да спре.

— Да — прошепна тя и сладостната болка отново запулсира в тялото й.

— Мили боже! — изпищя женски глас. Брет сграбчи Сторм и я дръпна зад себе си, преди тя да успее да осъзнае, че някой ги беше видял.

— Брет Д’Аршан! — ахна натрапницата. Сторм започна да разбира. Тя сграбчи полите си, но те вече се бяха свлекли на мястото си. Полуседнала, тя дръпна корсажа си и пълното значение на това, което ставаше, проблесна в главата й.

— Елен — мрачно каза Брет. Елен Сейнт Клер се беше навел нарочно напред и Сторм срещна тъмния й, шокиран поглед.

— Знаех си! — извика триумфиращо тя. — Знаех си! — Тя хукна нанякъде. Сторм с ужас осъзна какво беше видяла дамата, какво бяха правили те. Боже мой! Какво бяха правили? Обгърна я паника.

Брет коленичи срещу нея.

— Обърни се, дай да те закопчея — каза той бързо. Тя се завъртя като в сън и подложи гърба си.

— О, боже.

— Той няма да ни помогне сега — мрачно каза той. — По дяволите! — Ръцете му трепереха. — Готово. — Вдигна я на крака.

— Аз… аз не мога да се върна там — каза тя, уплашена. Косата й се беше разбъркала. Беше сигурна, че тревата е изцапала роклята й навсякъде.

— Не, не можеш — отвърна той и я погледна в очите. — Съжалявам. — За миг двамата се гледаха. След това чуха, че към тях се приближават хора и едновременно се обърнаха. Брет инстинктивно застана пред нея, защитавайки я от чуждите погледи.

— Къде е тя? — изрева Пол Лангдън.

— Спокойно, Пол — каза бавно Брет. — Нищо не се случи.

— Елен Сейнт Клер ми каза какво точно е видяла — извика Пол и преди някой да мръдне, заби юмрук в челюстта на Брет и го отхвърли в обятията на Сторм.

— Сторм, добре ли си? — извика Марси и се втурна към нея. Но съпругът й я сграбчи за ръката и я дръпна обратно.

— Стой настрана от това — предупреди я той.

— Съжалявам — каза Брет на Пол Лангдън със спокоен тон, сякаш бяха само двамата. — Нищо не стана.

— Ела тук, Сторм — каза Пол, сякаш не е чул. Тонът му беше толкова строг и нетърпящ възражение, че тя веднага пристъпи напред, без да може да погледне когото и да било. Искаше да умре. Той сграбчи лакътя й.

— Ще излезем от задния вход — заяви той. — Грант, ще пратя обратно каретата да те вземе.

— Добре — отвърна той.

— Може би трябва да ида с тях — каза Марси разтревожено.

— Не — отвърна Грант.

— Да вървим — каза Пол, без да гледа Брет. Стисна ръката на Сторм и я отведе, докато Грант, Марси и Брет стояха неподвижно под лунната светлина.

Сторм се почувства глупава и жалка. Чу резкия глас на Грант:

— Какво, по дяволите, ти става?

Разбра, че той не говори на Марси, а на Брет. Ако той отговори, тя не го чу. Пол почти я набута в каретата и през целия път до дома не каза и дума. Но когато влязоха в преддверието, той я спря, преди да се качи по стълбите.

— Не, млада госпожице, в кабинета ми. Разтреперана, Сторм покорно спря и го последва през фоайето към кабинета. Той затвори вратата и я загледа.

— Вярно ли е?

— Кое?

— Елен каза, че си лежала по гръб на земята. Вярно ли е?

Тя се поколеба. Поруменя. Искаше да излъже. Не знаеше какво да каже.

— Роклята ти е била разкопчана.

Тя разбра, че трябва да излъже.

— Той само ме целуна.

Той не я погледна.

— Докато полите ти са били вдигнати, а корсажът — смъкнат?

Тя се изчерви отново. Тази кучка. Какво ли още беше казала? На кого ли още? О, божичко! Тя се втренчи в пода и пожела да потъне в него.

— Върви си в стаята — каза той след малко, без да я поглежда. — Имам нужда да помисля.

Нужно й бе огромно усилие, за да не избяга от стаята. Когато стъпи на стълбата, тя хукна към стаята си като към убежище. Но и там не можа да се скрие от мислите си. В главата й беше пълна бъркотия, беше твърде нервна, за да заспи, твърде ужасена от собственото си държане, за да се успокои. Не можеше да повярва, че е паднала до гърчеща се, стенеща курва. Знаеше, че ще я изпратят у дома в немилост, мисъл, която почти я накара да избухне в сълзи. Родителите й щяха да са толкова разочаровани. Не можеше да си представи как ще ги погледне в очите, особено баща си. Виждаше невярващото му изражение, когато научава за пръв път, след което неверието нараства в огромно, непроменимо разочарование. Беше сигурна, че Пол ще обясни в писмо защо я връща вкъщи. Единствената й надежда беше да прати собствено писмо, в което да се опита да обясни нещата от своя гледна точка. Проблемът беше, че нямаше никакво извинение. Беше участвала твърде охотно.

Но нали искаше да си иде у дома. Не беше искала да идва тук. Беше огромна грешка, катастрофа — още от първия ден. Колкото по-скоро си тръгнеше, толкова по-добре. Знаеше, че репутацията й е съсипана, че никога вече няма да я поканят на събиране, че ще бъде оплюта от всички.

Ужасяваше се от мисълта дори да излезе да се разходи с карета на публично място. Хората щяха да я сочат и зяпат, и да шушукат. Всеки ще знае какво е направила, колко безсрамна е била.

След това с потрес осъзна, че Дерек ще може да пристигне чак след два месеца. Един месец щеше да трябва на писмото да го достигне, а ако приемем, че той тръгнеше веднага — още месец, докато стигнат до Тексас. Два месеца! Какво, за бога, щеше да прави два месеца в този град, където всеки знаеше за падението й?

Не беше в състояние да среща никого — нито братовчед си, нито Марси, нито Грант, нито Брет… Брет. Само мисълта за него потуши страха й и я стопли, карайки кръвта й да бушува по начин, който вече разбираше. Спомни си допира на устните му върху своите, топли и търсещи, собствения си див отговор — и порозовя от срам. Помисли си как беше излъгал за инцидента на плажа, за да я защити; как, когато Елен Сейнт Клер ги беше намерила, той я беше бутнал зад себе си, преди тя да разбере какво става, сякаш да я предпази физически. И го беше направил пак, изправяйки силното си тяло между нея и Пол и другите…