Марси я прегърна.

— Той няма да те зареже, Сторм. Решил е да се ожени за теб.

— Наистина ли? Той ли каза така?

— Да. — Марси реши да не се впуска в подробности. Тя и Грант бяха в течение на цялата история. Брет беше бесен, че могат да му наложат запор — никога не го бяха виждали толкова гневен. Беше сигурна, че това е причината да се държи настрана, както и че той нямаше други чувства към Сторм освен плътското влечение. Поне той казваше така. Марси не знаеше какво да мисли. Тревожеше се за Сторм, но в същото време тя и Брет така добре си подхождаха — и двамата бяха толкова красиви и непокорни. Но пък и двамата бяха горди и инатливи; този брак щеше да е буреносен. Беше натъртила на Брет, че се надява той да се отнася добре със Сторм. Той само се беше засмял. Този смях беше я стреснал, но тя знаеше, че Сторм, въпреки че е ранима, и сама може да се грижи за себе си. Може би Брет скоро щеше да попадне под чехъл. В крайна сметка тя още не можеше да повярва, че той компрометира Сторм така. Е, Брет знаеше по-добре. Имаше любовници — не беше мъж, който би съсипал едно добро момиче. Това, че Сторм го караше да изгуби контрол над себе си и здрав разум, беше добър знак. Така поне се надяваше.

— Не знам, Марси — каза Сторм. — Известно време си мислех, че Пол си е измислил, че Брет иска да се оженим.

Марси се въздържа да спомене за заплахите на Пол. Чувствителното момиче нямаше да се зарадва, ако разбереше, че Брет не иска да се жени за нея. Тя приглади косата си.

— Брет може би е много зает, също като теб.

Сторм сведе поглед към ръцете си.

— Така ми се иска това никога да не се беше случвало. Ако не бях идвала в Сан Франциско…

— Глупости — рязко отвърна Марси и стана. — Не можеш да промениш станалото. Ела, облечи се. Мисля, че свършихме достатъчно за днес. Искаш ли сладолед?

Сторм се усмихна лекичко. Само да не беше толкова нервна, толкова уплашена. Още не можеше да се освободи от чувството, че Брет ще я остави да го чака пред олтара. Ужасна мисъл. Миналата нощ го сънува. Кошмар. Тя потръпна.

Беше писала на родителите си. По-голямата част от писмото беше лъжа, целяща да ги направи щастливи. Беше им писала, че харесва Сан Франциско, че има много приятели, че баловете са чудесни. Беше им описала новия си гардероб така, сякаш обичаше елегантните рокли. Беше се похвалила с шестимата си обожатели. След това беше хвърлила бомбата, осведомявайки ги, че ще се жени за Брет. Следващият ред беше най-труден. Беше им писала, че са влюбени. Ха! Та те едва се понасяха! Беше им описала Брет:

Той е висок като татко, много-много тъмен, с черна коса и черни очи. Може би най-красивият мъж в Калифорния. Силен е толкова, колкото е и висок, елегантен, но без да е натруфен. Всъщност е някакъв испански благородник, креол. Всички млади дами го преследват от години. Той е преуспяващ предприемач — притежава най-невероятния хотел, който можете да си представите! Вътре няма тавани! Всички стаи са наредени в квадрат около центъра и всичко е бяло и златно. Колоните приличат на мраморни. Никога не съм виждала нещо толкова величествено; като палат е. Брет сам го е измислил и построил. Марси ме заведе там на обяд на втория ми ден в града. Срещнах Брет в деня, в който пристигнах. Помниш ли го, татко? Онзи, който беше облечен в черно и ми целуна ръка. Когато обядвахме, той изпрати на масата ни бутилка френско шампанско. Марси каза, че било за мен. Разбира се, аз не й повярвах…

Сторм препрочете писмото и се изненада, когато откри, че звучи, сякаш тя наистина е влюбена в Брет. Никога не беше предполагала, че е такава изпечена лъжкиня. Сякаш направо умираше за него. Реши да не променя нищо. В крайна сметка беше постигнала впечатлението, което бе целяла. Изпрати писмото заедно с това на Пол.

Венчавката се състоя в събота сутринта в големия салон. Единствените свидетели бяха Марси и Грант. Нямаше музика. Пол просто преведе Сторм през стаята под ръка. Брет стоеше, обърнат настрани, наполовина към свещеника. Грант застана до него като кум, а Марси — от другата страна. Всички се обърнаха към Сторм. Тя поруменя. Брет беше последният, който я погледна.

Но беше единственият, когото тя виждаше.

Беше, разбира се, безумно красив и мъжествен в черния си костюм с червено цвете в бутониерата. Лицето му обаче беше като неразгадаема маска. Сторм го погледна в очите, докато се приближаваше до него и почувства прилив на страх. Очите му бяха безизразни и студени. Стори й се, че открива презрение в тях. Това я порази. Краката й омекнаха, но Пол я задържа. След това Брет сякаш се промени, просветна и тя се успокои. Но след това разбра, че тази кратка светлина върху лицето му, която вече изчезваше, е искра на горещо желание. Стори й се, че припада.

Пол я предаде на Брет, който пое ръката й и я погледна в очите. Сторм видя и почувства, че е ядосан. Не разбираше. Беше толкова объркана, слаба и замаяна, беше й лошо. Дори не чуваше какво им говори свещеникът. Мъжът, който държеше ръката й, изцеди от тялото й всички чувства, освен усещането за неговото силно, опияняващо присъствие.

Ръката на Брет беше гореща, корава и здрава. Помежду им се насъбра жега и сърцето й заби по-силно. Усещаше топлия му, горист, мускусен аромат, много мъжествен. Профилът му беше суров, устните му — стиснати.

След това тя чу собствения си глас, който повтаряше клетвите, мек и прелъстителен. Тонът на Брет беше силен и решителен. Грант му подаде пръстен, халка от бледо злато, която той надяна на пръста й. Сторм я гледаше с невиждащи очи през воал от сълзи.

Той повдигна брадичката й и я стресна. Погледите им се срещнаха — нейният уплашен, трепетен, раним, а неговият — студен, безчувствен, а после стреснат, съжаляващ. Топлотата отмина бързо. Устните му белязаха нейните грубо, брутално, собственически. Ако се опитваше да я нарани, успяваше. Тя едва си пое дъх, когато той се отдръпна с дивашка светлина в черните си очи. Тя се разтрепери.

Марси целуна първа бузата й с разтревожено лице.

— Моите поздравления, скъпа.

Сторм премигна. Не беше в състояние да говори. Прислужницата поднесе на всички чаши шампанско и Грант обяви тост.

— За младоженците. Една съвършена двойка. — Изглеждаше искрен.

— За тяхно щастие — каза и Марси с крехък глас.

— За плодороден съюз — заяви Пол, очевидно доволен.

Преди някой да успее да отпие, Брет вдигна чашата си.

— За моята красива съпруга — каза той присмехулно. — И за скорострелните сватби. — После надигна шампанското си.

Скорострелните сватби. Сторм го погледна, толкова изумена от подигравката и горчивината на думите му, че не забеляза реакцията на другите гости, които варираха от изненада до гняв. Брет срещна погледа й и се усмихна неприятно.

— Опасявам се, че не можем да останем повече — каза той, след като пресуши чашата. Хвана лакътя й. — Благодаря, че ни уважихте — каза той на гостите с натежал от сарказъм глас.

— Брет — предупредително започна Марси.

Той вдигна вежда.

— Винаги лъвицата-майка. Не се бой. Няма да бия лъвчето ти. Не съм такъв тип. А и е малко късно за съмнения от нецензурно естество.

Сторм биде извлечена навън и набутана в каретата. Скорострелните сватби. Той беше гневен. Много, много гневен и огорчен… Той не беше искал да се ожени за нея. Бяха я излъгали. Бяха я насилили някак… Тя усети, че седи в каляската до Брет, който я гледаше втренчено.

Разтрепери се и бързо обърна глава към прозореца, така че той да не види сълзите, забулващи очите й. Той наруши мълчанието.

— Защо не ми изглеждаш щастлива? Получи каквото искаше. — Думите му бяха спокойни, нехайни.

Защо? — Тя премигна към него.

Той само я погледна въпросително.

— Защо, Брет? Защо се съгласи да се ожениш за мен?

— Отговорът е лесен, скъпа моя — каза той. — Иначе братовчед ти щеше да ме съсипе финансово.

Тя хлъцна и бързо отклони поглед от суровото му, студено лице. Бяха я измамили и излъгали. Брет я мразеше. Не бе искал да бъде честен. Не бе искал да се жени за нея. Може би, някъде дълбоко в себе си, тя се бе надявала той да я е искал и обичал.

— Ужасна грешка — промълви дрезгаво тя.

Той се разсмя.

— Късничко е за това, любима.

Тя изведнъж осъзна, че се страхува от мъжа, за когото току-що се бе венчала.

През останалата част от пътя се возиха в мълчание. Тя не го поглеждаше. Той я зяпаше втренчено. Сърцето й диво биеше. Това не можеше да продължава така. Някак си трябваше да се освободи.

Когато спряха пред къщата му, викторианска постройка от тухли и дърво с назъбени покривчета, той й помогна да слезе и я въведе вътре.

— Това е Питър, моят иконом и камериер. Той ще ти покаже покоите ти. Бетси ще бъде твоята камериерка — Питър, прати я при Сторм, за да й помогне да се съблече и каквото още иска да прави. Ще се върна по-късно.

Сторм се вцепени, когато осъзна, че той излиза, тичайки нетърпеливо по алеята и обратно в каретата, която бързо потегли. Обърна се и шокирана погледна Питър, който очевидно се чувстваше неудобно.

— Мадам ще ме последва ли нагоре?

Заведе я до стаята й. Отне й няколко секунди да разбере, че няма да споделя една спалня с Брет. Мислите й се върнаха към майка й и баща й и тяхната топла, уютна спалня с голямото квадратно легло. Знаеше, че спят прегърнати. Като малка често беше виждала тази нежна гледка. Огледа голямата, елегантна стая, обзаведена с вкус, но явно от професионалист в синьо и бяло. Сандъците й я чакаха, а дрехите й вече бяха разопаковани. Питър й съобщи, че веднага ще й изпрати Бетси и я остави. Сторм забеляза, че въпреки че беше още обяд, сватбената й нощница е вече простряна на драпираното легло.

Хубаво, помисли си тя вбесена. Във всеки случай ще му дам да разбере колко ми е неприятно!



Брет се чувстваше неспособен да се отпусне и концентрира. Отмести счетоводната книга, гневен и раздразнен — настроение, което през последните няколко дни му беше обичайно, особено днес, в сватбения му ден. Стана и отиде до прозореца, който гледаше към улица Стоктън. Не виждаше съботните минувачи, каретите и ездачите. Пред очите му се мержелееше прекрасният образ на неговата жена. Почуди се дали винаги ще бъде така, дали всеки път, когато я видеше, щеше да се смайва от красотата й и да се чуди на привличането, което изпитваше към нея. Тази сутрин тя беше невероятна, млада и ранима в бялата рокля от дантела и сатен. Беше видял страха в очите й по време на церемонията и в каретата. Този страх бе събудил жалостта му и може би частица нежност, дори прошка. Но нямаше причини да й прощава. Той беше жертвата, не тя.

Наля си бренди и го изпи. Беше ли това нов номер, който да го накара да омекне? Беше му заложила капан, за да се омъжи за него, но му оставаше една утеха. Булката го чакаше. Днес беше първата му брачна нощ.

Беше едва пет часа, но Брет разбра, че повече не може да се прави, че работи. Желаеше жена си. Съпругата си. И щеше да я има. Скъпо удоволствие, помисли си той саркастично. Беше му струвало свободата. Разсмя се, сграбчи сакото си и излезе.

Когато стигна до дома си, беше вече възбуден и отвратен от себе си, че желае така една жена, която му беше натрапена. Разбира се, въпреки гнева си, не можеше да я изнасили. Искаше тя да го желае — толкова, колкото и той нея. Намери Питър.

— Тя яде ли вече?

— Не, сър.

— Ще вечеряме рано. Кажи на готвача да прати каквото е готово, както и две бутилки шампанско. Веднага. — Той не изчака отговора на иконома и се втурна по стълбите, взимайки по три стъпала наведнъж. Усмихна се. Чувстваше се като момченце пред първото си любовно приключение. Смешно за мъж с неговия опит. Хвърли поглед към затворената й врата, поспря за миг и влезе в собствената си стая, смъквайки сакото от раменете си. Изми си лицето и ръцете, свали връзката и разкопча ризата си наполовина. Отиде до междинната врата и почука. Тя му каза да влезе. Седеше на леглото и четеше. Косата й беше разпусната, водопад от кестеняво и златно, заливащ раменете и гърба й. Беше облечена само в долна риза и фусти от фина дантела и коприна. Гледката на тази красива жена, леко разрошена и седнала в леглото, накара дъха му да секне и кръвта му да закипи. Очите й се разшириха от изненада, когато го видя. Той се поусмихна и затвори вратата зад гърба си.

— Наредих да вечеряме рано. Ще ни донесат храната тук. — Погледът му възхитено я обгърна. Може би нямаше да е толкова лошо да е женен за Сторм. Желаеше я повече от всяка друга жена на света. И щеше да е първият мъж, оженен от дива страст.

Тя преглътна и навлажни устните си. Езичето й беше малко, остро и розово.

— Не съм гладна — каза тя с пресекващ глас.

— Още не си яла — отбеляза той и огледа златния й тен. — Как така имаш тен навсякъде? Навсякъде ли е?

Очите й се разшириха, синьото в тях потъмня, а високите й скули се оцветиха в розово.

— Никога не съм виждал жена, чието деколте да не е бяло — промърмори той. — Освен, разбира се, ако кожата не е естествено тъмна. Но твоята не е.