— Красиви са, нали?

Тя не можа да отговори. Дано никой не я наконтеше по този начин. С нейния ръст и особена външност щеше да е смехотворно. Освен това толкова години не беше слагала рокля, че се чудеше дали ще може да ходи, ако я облекат така.

Желанието да избяга ставаше непоносимо.

— Татко? Моля ти се, хайде да си ходим у дома.

Той хвана ръката й и я задържа така, докато яздеха през улица Маркет.

— Мила, нормално е да си нервна. Но след няколко седмици ще затъмниш всяка една жена в този град. Знам си го. — Златните му очи сияеха.

Сторм отмести поглед от него. Що за предубеждения имаше този човек! Той като че ли я мислеше за красива, че дори и съвършена.

Минаха през много различни квартали на града, докато яздеха към Ринкън Хил, където се намираше къщата на братовчеда. Хълмът беше рядко застроен, а и домът на Пол им беше тъй добре описан, че те моментално го разпознаха — беше кацнал почти на върха на възвишението. Представляваше огромно тухлено здание с бели колони и стълбище. Имаше балкони на втория и третия етаж, а на покрива — кулички. Заобикалящите го градини тъкмо започваха да цъфтят и да ухаят на азалия, бугенвилия и глициния. Всичко това бе заобиколено от тухлена стена с украса от ковано желязо отгоре. Парадната порта беше отворена и те влязоха оттам.

— Леле, тате — прошепна Сторм. — Толкова е голямо.

— Добре се е наредил Лангдън — съгласи се Дерек. — Когато писа, че е направил някои инвестиции, с които си е построил къща, не си представях чак такова нещо.

За Сторм имението изглеждаше като някой от приказните замъци в Англия, които майка й й беше описвала.

Привързаха конете си към един стълб, скулптиран като негър жокей с една протегната ръка с халка, за която да се вържат поводите. Сторм тръгна след баща си с бясно биещо сърце, разкъсвана между желанието да остане и да преживее нещо ново и вълнуващо, и страхът от необходимостта да остави баща си да замине, да бъде далеч от семейството си и всичко, което й беше познато.

Човекът, който им отвори вратата, приличаше на английски иконом или майордом. Той ги въведе в преддверието, без да му трепне окото от неочакваното им появяване, и Сторм се видя застанала в огромна зала с под от бял мрамор. Широко извито стълбище водеше към втория етаж. Навсякъде наоколо се виждаха врати. Прислужникът отиде до една от тях и почука. Сторм и Дерек можеха да чуят приглушените звуци от разговора, който се водеше в стаята.

— Сър — каза икономът, — Дерек Браг и вашата братовчедка са тук.

— Боже Господи! — извика Пол, скачайки от мястото си. Прекоси стаята с няколко крачки, изоставяйки двамата си събеседници. Дерек се втурна към него през фоайето и двамата мъже топло стиснаха десниците си пред вратата на библиотеката.

— Дерек! Не ви очаквах със Сторм още поне няколко седмици!

Дерек също се усмихваше от удоволствие.

— Тръгнахме седмица по-рано, заради времето. Все пак — прибави той ухилен — имам ранчо, в което ми е заповядано да се върна.

— Именно — отвърна Пол и изведнъж зяпна.

Досега Сторм го беше срещала само веднъж, преди десет години, когато той и дядо й се бяха появили най-неочаквано в ранчото. Пол, по-малък син на един английски барон, беше тръгнал тогава за златните полета на Калифорния, а дядо й, граф Драгмор, бе решил да посети семейството на дъщеря си и внучетата, които никога не беше виждал. Сторм пристъпи напред, изчервявайки се и болезнено осъзнавайки колко не на място изглежда в този елегантен замък. Единственото, за което й беше стигнало присъствие на духа, бе да свали шапката си на входа, когато и баща й го бе направил.

— Здравей, братовчеде Пол.

— Господи! По-красива си даже от майка си! — Той я прегърна.

В мига, когато я бяха забелязали, двамата мъже, седнали отзад, скочиха на крака и сега я гледаха втренчено. Сторм, почервеняла, ги забеляза, видя колко елегантни и изискани бяха и си пожела да умре на място. Не беше красива, а и вече се беше направила на глупачка. Поне да беше мъничко по-ниска…

Пол я пусна. Очите му излъчваха топлота и възхищение. След това, бидейки съвършен домакин, той се обърна към мъжете и ги покани да се приближат.

— Брет, Грант, искам да се запознаете с Дерек Браг, съпруга на братовчедка ми Миранда, както и с тяхната дъщеря Сторм.

Сторм ги погледна, едновременно развълнувана и безразлична. Мъжете не означаваха нищо за нея, освен като забавни другари — с изключение на Лени Уилис, който се беше опитал да я целуне и да пипне гърдите й веднъж, когато бяха на риба. Беше посинила едното му око за това. Но… тези тук бяха малко плашещи, също като Сан Франциско. Бяха облечени като братовчед й, единият в кафяв костюм, другият в черен и изисканата им елегантност я караше да се чувства не на място, грозна и ужасно различна. Баща й стисна ръката и на двамата, а тя го проследи мрачно с поглед.

— Грант Фърлейн — каза мъжът в черно, топло усмихнат, а в очите му сякаш играеше веселие. Сторм сграбчи протегнатата му ръка и яростно я разтърси.

— Много ми е приятно — промърмори тя въпреки изненадата му, която той елегантно се постара да прикрие. Момичето се обърна към другия мъж и се стресна за миг. Той я зяпаше. Не беше сигурна какво означава този пронизващ поглед. Очите му блестяха като пожар. Дали я мислеше за изрод? В краткия си живот бе получавала много горещи погледи, но нито един като този. Дори моряците не я бяха гледали така. Тя срещна очите му и видя, че са почти черни. Никога не беше виждала толкова тъмен мъж, толкова тъмен, колкото баща и бе златен. Почувства галопа на кръвта в тялото си, препускането на сърцето си. Стомахът й спазматично се сви. Той продължаваше да я гледа, но сега очите му я поглъщаха бавно, галещо, и за миг й дойде смехотворната мисъл, че може да я вижда през дрехите. Сторм се изчерви и хвана ръката му. По устните на мъжа плъзна лека усмивка и тя се улови, че ги гледа втренчено, заради тяхната изненадваща пълнота върху суровото лице.

— Брет Д’Аршан — каза той и изведнъж; преди тя да разбере какво става, поднесе ръката й към устните си и я целуна близо до кокалчетата. Сторм замръзна.

Устата му беше топла, мека и кожата, която той целуна, потръпна. Изведнъж тя осъзна с болезнена яснота колко напукани, изранени и мръсни бяха ръцете й.

Той я пусна.

— За мен е удоволствие — каза той с дълбокия си, богат глас, а на устните му продължаваше да трепка онази лека, хищна усмивка.

Сторм пристъпи по-близо до баща си с желанието да се строполи на пода. Или пък да зашлеви този непознат. Той подиграваше ли се с нея? И продължаваше да зяпа, карайки я да се чувства едновременно притеснена и странно ликуваща. Дерек се усмихна.

— Имаме нужда от по една топла вана — каза той на Пол. — А пък аз копнея и за едно-две питиета.

— Разбира се — отвърна Пол. — Сигурно сте изтощени.

— Пол — каза Грант. — Брет и аз ще тръгваме. Защо не довършим разговора утре сутринта на закуска?

— Чудесно — отвърна Пол. — Осем часът устройва ли ви?

Мъжете бързо се съгласиха.

— Не си прави труда да ни изпращаш — каза Брет и се улови, че гледа Сторм.

— Enchante1 — прошепна той с нищо незначещо движение на главата. След това двамата с Грант Фърлейн си тръгнаха.

Дерек се обърна към дъщеря си, която дъвчеше долната си устна.

— Май че вече си имаш обожател, Сторм.

Тя се ужаси.

— Какво? Кой? Не искам обожатели!

— Брет Д’Аршан има набито око за жените — Каза Пол на Дерек. — С Грант също беше така, докато не се ожени за Марси. — Той се обърна към Сторм.

— Марси ще ти хареса. Тя знае, че ще идваш. Надявам се, че ще станете приятелки. Тя се е наела да избере гардероба ти.

— А дали наистина имам нужда от гардероб? — попита слисана Сторм.

Мъжете се втренчиха в нея.

— Искам тя да има най-доброто — каза твърдо Дерек. — Искам момичето ми да засенчи всяка дама в този град.

— Значи сме се разбрали — каза Пол с видимо облекчение. — Ти ще бъдеш украшението на Сан Франциско, Сторм, ще видиш.

В този момент тя не искаше нищо повече от това да се събуди и да открие, че всичко е било сън. Не искаше да бъде украшение нито на този град, нито на който и да било друг.

2

Брет не забрави необикновеното момиче, след като напусна дома на Пол Латгдън. Но тъй като нощта беше млада, той се прибра при любовницата си, заведе я на вечеря с шампанско в ресторант „Л’Етоал“, а след това обратно в апартамента й за интимно тържество по случай рождения ден. Но през цялата вечер той запази спомена за една облечена в бричове девойка с огромни сини очи.

На следващата сутрин той се срещна с Грант и двамата отидоха заедно до Ринкън Хил. В главата му се беше запечатал като на картина образът на младата дама на име Сторм2. През тялото му пробяга мигновена, страстна тръпка. Никога не беше виждал толкова необичайно и в същото време величествено създание. Ако той й беше баща, никога не би й позволил да се обвие цялата в кожи, които не оставяха нищо за мъжкото въображение. Никога не беше виждал тъй съвършено женско тяло. Беше висока, може би метър и осемдесет в ботуши. Краката й бяха дълги и силни, но чувствено заоблени — крака, създадени да се обвиват около мъжки кръст, докато го притеглят към себе си… Кръстът й беше тънък, рязко контрастиращ с изненадващо широките рамене. Гърдите й бяха големи и налети и опъваха тънката й риза.

А как ходеше само. Никога преди не беше виждал жена да се движи така. Сякаш можеше да се впусне в бяг така леко и бързо, сякаш това бе естественото й състояние, сякаш ей сега щеше да заподскача от скала на скала като голяма котка.

Помнеше лицето й до най-малката подробност. А очите й — наситено тъмносиньо, цвета на здрачните сапфири, почти виолетов. Знаеше, че иска да легне с нея. Разбира се, това беше извън всяко съмнение. Не беше готов за брак, още не, а и да беше, подобна тексаска селяндурка едва ли беше идеалът му за съпруга. Когато се оженеше, то щеше да бъде за жена с неоспорим произход — може би от някое бостънско семейство със синя кръв. Жена, която умее да посреща целия елит, който той щеше да събере в новата си къща. Жена, която щеше да укрепи авторитета и репутацията му.

— Много си замислен тази сутрин — отбеляза Грант, отмятайки една тъмна къдрица от кестенявите си очи. Също като Брет, той се беше изградил сам и имаше разнообразни интереси. Също като Брет, той беше дошъл в Калифорния да изтръгне богатството от недрата на златоносните й полета, но вместо това го бе спечелил с тежък труд, подпомаган единствено от своя късмет.

Брет се поусмихна.

— Мислех за онази малка мъжкарана, Сторм.

— Каква красавица, а — каза Грант с възхищение. — А и не е много малка.

Брет се засмя.

— Не, не много.

— Никога преди не е напускала Западен Тексас.

— Откъде знаеш?

Сега беше ред на Грант да се усмихне.

— От известно време знам всичко за госпожица Сторм Браг. Пол е убедил Марси да я вземе под крилото си и да й помогне да се превърне в елегантна дама. Марси знае за Сторм повече от всеки друг, с изключение на семейството й, и се кани да се прави на добрата кака в следващите няколко месеца.

Брет се подсмихна. Тъкмо в стила на Марси беше да се въодушевява от подобен безумен проект да превърнат една дива тексаска котка в префинена лейди. Сърцето на Марси беше твърде голямо — бог да я благослови. Ако не беше омъжена за Грант, би могла да му стане прекрасна съпруга, красива и съчувстваща. Ако не беше омъжена за добрия му приятел, Брет вероятно би се влюбил в нея. Тя беше една от малкото му познати жени, която беше едновременно дама, чувствителна и отговорна, и в никакъв случай фригидна. Просто рядкост.

— Да опитомиш Сторм едва ли е лесна работа — забеляза Брет, докато минаваха през кованата желязна порта.

— Марси е гениална в това отношение — обърна му внимание Грант.

Брет се разсмя.

— Тя наистина има упоритостта на шотландски териер — съгласи се той. — Значи Сторм никога не е напускала Западен Тексас? Чудя се как ли би изглеждала в бална рокля. — Усмивката му се разшири при тази мисъл. Или по-добре, как ли щеше да изглежда гола?

— Възнамеряваш ли да я ухажваш?

Брет се изкикоти.

— В името на ада, не! Не съм готов психически за съпруга.

— Лошо. Видя ли името си във вестника оня ден? На втора страница, в статията за разширеното корабоплаване.

— Видях — процеди той с кисела физиономия.

Грант се ухили и цитира:

— „Брет Д’Аршан, един от най-достойните граждани на Сан Франциско, както и един от най-желаните ергени.“

— Както вече казах, не съм готов.

— Но направо влуди младите дами — подразни го Грант, — като построи оная дивотия на улица Фолсъм само за себе си…

Брет светна.

— Онази „дивотия“ е връх на добрия вкус и на изискаността.

Грант, смеейки се, последва иконома на Пол, Барт, в къщата. Пол ги посрещна в трапезарията. На дългата маса можеха да се поберат сигурно петдесет човека, но тримата мъже се скупчиха в единия й край и се заеха да пият кафе, да се подкрепят с омлети и картофени палачинки и да обсъждат дали да подпишат няколко нови договора с корабната компания, или да оставят това за по-късно. Брет беше за отлагане на сделките и скоро и останалите го подкрепиха. Тримата не бяха натрупали богатството си без известен риск. В момента Брет се чувстваше леко притеснен финансово. „Дивотията“, както се беше изразил Грант, се беше оказала твърде скъпо капиталовложение, което го бе натоварило.