— Какво правиш?

— Спя — отговори той, завъртя се настрана и й обърна гръб. Тя не помръдна.

— Имаш си собствено одеяло — обвини го тя.

— Няма да те докосна — уморено каза той. — Студено е. Така ще се топлим един друг. Хайде да заспиваме.

Тя не можеше. Но той веднага се унесе. Когато се обърна с лице към нея, тя още беше будна. Ръката му се преметна през тялото й. Тя веднага я отмести. Ръката обаче се върна и я прегърна по-здраво. Сторм го погледна. Лицето му беше отпуснато от съня и изглеждаше по-младо, по-меко, даже ранимо. Сърцето й сякаш спря за миг. Толкова беше красив. Дъхът му топлеше шията й, но скоро цялото й тяло пламна. А ръката му уютно обвиваше кръста й. Тя пробва да се обърне настрана, опирайки гръб в гърдите му, с хълбоци, опрени в слабините му. Затвори очи и почувства прекрасната, успокояваща топлина, която я заля и унесе в дълбок сън.

Върнаха се в Сан Франциско малко преди полунощ, въпреки че бяха тръгнали призори. Сторм беше изтощена, гладна и изплашена. Той не й бе казал повече от десетина думи от сутринта. Беше ядосан от постъпката й, ясно й беше. Опитваше се да не мисли за това. Щеше пак да избяга. Нямаше да прекара живота си като негова жена.

Успя да свали ботушите си, преди да се строполи на леглото и да заспи. Когато се събуди на сутринта, лежа известно време неподвижно, радвайки се на мекото легло и отпуснатостта си. Накрая отвори едно око и разбра, че вече е късно, почти обяд. Прозя се. Седна и осъзна, че е чисто гола. Веднага се почуди кой ли я беше съблякъл. Мисълта, че е бил съпругът й, който я е разглеждал, докато е спяла, я накара да скръцне със зъби. Скочи от леглото и отвори гардероба си. Ахна.

Той беше празен.

Вътре нямаше нищо.

Сторм дотича до раклата, където седяха резервните й бричове, но и тях ги нямаше. Какво, за бога, ставаше тук? Тя видя бледосинята нощница и халата си. Сграбчи ги и ги нахлузи набързо. Нощницата беше прозрачна, без ръкави, с дълбоко деколте, поръбено с дантела. Халатът беше от същата материя с широка яка и волани. Преди ги беше харесвала, но никога не ги беше носила — много бяха предизвикателни. Определено не можеше да слезе така. Хвана дръжката на вратата, възнамерявайки да повика Бетси и да поиска обяснение. За неин ужас вратата беше заключена от външната страна. За миг тя отказа да повярва на очите си. Опита отново, като задърпа дръжката. Бърза като стрела, Сторм притича до другата врата и я задърпа със същия резултат. Копелето я беше заключило! В този миг видя на масата поднос със сребърен кафеник, чаша сок и няколко покрити блюда. Тя не им обърна внимание и се запъти към прозореца. Разбра, че оттук мърдане няма, освен ако не се снабдеше с дълго въже. До земята имаше около шест метра. И със сигурност не можеше да цъфне навън, облечена така. Дори сега градинарят подрязваше някакви храсти. По дяволите Брет Д’Аршан!

Защо го беше направил?

Тя отиде до вратата и я заблъска. Блъскаше, блъскаше, викаше Бетси, Питър и Брет, докато прегракна. Знаеше, че все някой я беше чул, но явно им беше наредено да не се отзовават. Щеше да го убие! Закрачи из стаята. Не можеше да направи много, освен да привърже чаршафите един за друг и да излезе полугола навън. Защото с тези парцалки си беше направо полугола!

Значи я наказваха. Направиха я затворничка. За кой се мислеше оня, по дяволите?

Тъй като нямаше какво друго да прави, тя опита закуската си, ала без апетит. Много беше ядосана. Запрати вилицата си през стаята и закрачи наоколо. Това не можеше да продължава дълго; толкова беше смехотворно, че сигурно беше шега. Не можеше да го приеме на сериозно. Или как? Обхвана я паника. Ами ако Брет възнамеряваше да я държи под ключ просто ей така, без дори да идва да я вижда?

Успокои се. Все някой щеше да идва да изпразва нощното й гърне и да й носи вода за къпане и храна. Питър и Бетси със сигурност щяха да го направят!

Денят изглеждаше безкраен. Никой не дойде. Тя не яде, ту бясна, ту отчаяна. Той беше чудовище, истинско чудовище, а тя бе омъжена за него! Духът й падаше все повече и повече, но когато се сети колко несправедливо е изолирана, пак се ядоса. Ядът я облекчаваше. Беше чувство, което разбираше, не като отчаянието.

Продължаваше да крачи из стаята, когато й се стори, че чува стъпки. Застина и наостри уши. Нямаше грешка — някой идваше. Сторм се втренчи във вратата, чу как ключа се обърна в бравата и вратата се отвори. Бетси влезе в стаята, последвана от Питър. Носеха ведра с топла вода.

— Бетси! — възкликна Сторм, като дръпна един чаршаф от леглото и го разпъна като параван пред себе си. — Къде са ми дрехите? Трябва да ми помогнете. Онова копеле ме държи под ключ!

Бетси ахна, Питър прехапа устни, а Брет се разсмя от прага. Тя скочи върху него.

— Как смееш!

— Моля? Не искаш баня, така ли? — Той сбръчка нос.

— Знаеш какво имам пред вид!

След като напълниха ваната, Бетси и Питър прибраха ведрата и излязоха. Брет затвори вратата след тях и се облегна на нея с небрежно скръстени ръце. Вече не се усмихваше, не се забавляваше, ни, ни най-малко.

— Брет, предупреждавам те… — започна Сторм.

— Не — прекъсна я хладно той, — аз те предупреждавам. Ще стоиш заключена като див звяр, докато реша, че мога да ти вярвам.

— Какво! — Тя се ужаси.

— Чу ме — каза той.

— Не можеш да постъпиш така с мен! — извика Сторм. — Не можеш! Как е възможно да си толкова зъл?

— Лесно — отвърна той. — Ти избяга. И не само че избяга, но и измина над петдесет мили сама с риск да бъдеш изнасилена или убита. Добре, че те намерих, което, трябва да прибавя, стана след тежка единайсетчасова езда, по вре: ме на която едва не уморих два от най-добрите си коне.

Тя не отговори. Той продължи:

— След това започна да ме съблазняваш с цел да се добереш до пистолета ми. Когато не успя, извади нож и го опря в гърлото ми. — Той вдигна вежда. — И питаш защо съм бил зъл. Мислиш ли, че държа пак да се подложа на всичко това?

— И сама мога да се грижа за себе си — отбранително каза Сторм. — Носех пушка и нож. Можеше да ме оставиш да продължа.

— Може би — промърмори той. — Водата ти е топла. Питър ще ни донесе вечеря. Мисля да се присъединя към теб. Сигурно си умираш за компания, каквато и да е, дори моята.

— Върви по дяволите, Брет Д’Аршан — изсъска тя. Той се усмихна лукаво и се разположи в един стол, като се разкрачи — толкова елегантен и мъжествен. Носеше черни панталони и фина памучна риза. Сторм седна на леглото, опитвайки се да осъзнае, че всъщност е затворничка на този невъзможен мъж.

— Ако ми обещаеш — каза Брет, — че ще приемеш да си ми жена и да не бягаш, ще те освободя.

Тя прехапа устна. Да обещае? Дали можеше да му даде дума и после да я престъпи? Разбира се. Не беше време за скрупули.

— Обещавам — каза тя неспокойно.

Той се намръщи.

— Малка лъжкиня. Видях всяка мисъл, когато премина през тази твоя прекрасна главица. Не възнамеряваш да сдържиш думата си.

Тя преглътна сълзите на разочарование, които се надигнаха. Не можеше да оспори думите му. Вярно беше.

— Да ти бях прерязала гърлото — каза тя като скочи и изпусна предпазния чаршаф. Очакваше изблик на гняв, но не и възхищение, не и пламъка в очите му, не и начина, по който я поглъщаше с поглед. Кръстоса ръце пред гърдите си, за да ги предпази от огнените му очи. Той се усмихна, но не отклони поглед. Тя се пресегна към чаршафа в краката си. Той пое рязко дъх и Сторм твърде късно осъзна, че гърдите й почти са изскочили от нощницата, разкривайки твърдите си зърна. Тя притисна чаршафа до себе си, порозовяла от пулсиращия отговор на своето тяло към интереса му. Той дръпна ленения плат от ръцете й. Тя ахна.

Брет стоеше пред нея. Лицето му бе непроницаемо, но нищо не можеше да скрие неутолимата жажда в очите му.

— По дяволите — изръмжа той. Прониза я ужасно и прекрасно желание. Той стисна юмруци. Тя с ужас видя, че той едва се контролира, очите й се разшириха пред драмата, която се разиграваше по лицето му. Накрая въздъхна и отстъпи от нея.

— Водата ти изстива.

Сторм усети огромно разочарование.

— Не искам да се къпя — излъга тя, поглеждайки надолу. Той я искаше! Ако не душевно, то поне физически. Не разбираше. Нещо повече, усети болка в сърцето си.

Той се беше извърнал и придърпваше стола й. Масата беше сервирана за двама. Блюдата бяха покрити със сребърни капаци. Брет разглеждаше масата. Кокалчетата на пръстите му бяха побелели. Сторм не помръдваше.

— Хайде да ядем — каза той накрая, без да я поглежда. Тя не беше яла нищо цяло денонощие и от великолепния мирис стомахът й се сви. Брет отхлупи чиниите и тя седна, ужасно изгладняла. Не го гледаше. Не можеше. Започна да се храни. И докато не свърши, не вдигна поглед нито веднъж. Брет я наблюдаваше внимателно, а устата му бе извита в лека усмивка.

— Каква дивачка си ми ти — каза меко той. Тя чу нежността в гласа му, но не й обърна внимание.

— Може и да съм дивачка, но поне не съм студено, алчно градско влечуго! Комарджия! Конте!

Той се стресна, но се засмя.

— Със синя кръв — обвини го тя и блъсна чинията си настрана. Брет не помръдваше. Тя беше казала това като нещо отвратително. Не можеше да знае значението, което имаше за него, и все пак го използваше като обида. Тон се наведе през масата и хвана китката й.

— Как ме нарече?

— Прасе и надуто градско конте!

— А после?

Тя го погледна буйно в очите.

— Синьокръвно чудовище! Или по-скоро синьокръвно прасе!

— Струва ми се, че и преди си ме наричала така — каза той почти весело. Стисна я здраво и тя извика протестиращо.

— Никога не ме наричай така.

Очите й се разшириха.

— Как? Със синя кръв ли?

Той изръмжа. Едва не я преметна през коляно, за да я натупа. Тя очевидно беше разбрала, че е копеле. Побесня.

— Съжалявам — нервно промърмори Сторм.

Брет се изправи и я вдигна на крака. Прегърна я. Тя дори не съжаляваше, може би се боеше малко, но беше твърдоглава както винаги. Хвана я по-здраво и погали врата й. Тя се вцепени. Пръстите му се обвиха около колоната на шията й, палецът му легна на нежно пулсиращата вена, която пърхаше като уловено птиче. Почувства електричеството помежду им. Толкова лесно можеше да прекърши врата й. Толкова лесно можеше и да плъзне длан по гърдите й и да я накара да се гърчи от страст. Погледна разширените й, уплашени очи. Пусна я с нечовешки стон, разтвори вратата и я тръшна след себе си. Мразеше се. Какво му ставаше? Близо до нея се държеше подобно жребец около разгонена кобила. На моменти едва се бе сдържал да не я изнасили. Вероятно случилото се през онази нощ никога нямаше да се повтори. О, боже! Беше я наранил толкова зле, че тя бе избягала, рискувайки собствения си живот. Ако нещо й се беше случило… Самата мисъл го влудяваше. Ако някой я беше наранил или по-лошо, убил, вината щеше да е в него, защото правеше съвместния им живот толкова непоносим, че й се беше наложило да избяга.

Утре щеше да й върне дрехите. Нямаше намерение да я държи под ключ, докато не реши, че й вярва, защото не знаеше кога щеше да стане това. Просто искаше да й даде един урок — и това наказание изглеждаше подходящо. В крайна сметка, каквото си си надробил… Нека тя си мисли, че затворничеството й не го интересува. Нека да се паникьосва и да съжалява. Ха! Ако само беше възможно! Какво, по дяволите, щеше да прави с опърничавата си тексаска жена, която бе нахлула в живота му и го беше обърнала с главата надолу? Как да я укроти?

Разбира се, през деня ще й постави охрана. През нощта пък ще заключва оборите. Сигурен беше, че тя пак ще се опита да избяга. Почти се разсмя. Толкова ли беше непоносим животът с него? Толкова ли противен беше? Такъв кошмар ли беше наистина да бъдеш негова жена? Беше й казал, че онова нещо няма да се повтори. Каза й истината. Какво повече можеше да иска от него? Да не го мислеше за лъжец?

Влезе в кабинета, наля си бренди и дълго пи. Алкохолът му помогна, топлината му го прониза и успокои. Посегна към купчината писма. В очите му се появи подозрение, когато видя писмото от Монтерей. И още едно. Пак ли чичо му щеше да го моли да се върне? Беше ли умрял баща му? Или най-сетне бе преглътнал гордостта си и бе писал на своя син? Но защо? Дон Фелипе никога не се бе интересувал от него, нито като момче, нито сега. Или на смъртното му легло у него се бяха пробудили някакви чувства към родствениците му? Ако беше така, Брет не искаше и да знае. Дъртакът можеше да върви по дяволите.

Той хвърли писмото настрана. След като приключи с преглеждането на другата поща, разбра, че вече е станало късно, почти полунощ. Брет си наля второ бренди, запали цигара и усети, че гледа писмото на Емануел. Не успя да устои на изкушението и го отвори, ядосан от собственото си любопитство. Този път то беше кратко, само няколко реда.

Скъпи Брет,

Ще ми се да можех да ти пиша при по-щастливи обстоятелства. Голяма трагедия сполетя нашата хасиенда. Малкият ти брат Мануел и сестра ти Катерина умряха от дребната шарка. Баща ти е по-зле. Едно от внучетата ми също си отиде, бог да го прости. Моля те, Брет, размисли и ела. Ако не дойдеш, преди да почине баща ти, може да съжаляваш цял живот.