Бренда Джойс - Огнена стихия

Беше обедно време, когато най-сетне напуснаха спалнята и слязоха долу. Сторм непрекъснато хвърляше възхитени погледи към съпруга си, когато той не гледаше. Не можеше да отлепи поглед от него. Не можеше да спре да мисли за общата им страст, за буйните и за нежните моменти. Толкова беше красив! Харесваше й как се облича сега — с прилепнали бричове за езда и високи черни ботуши, а отгоре — проста ленена риза. Беше толкова широкоплещест, толкова силен, толкова мъжествен! Когато минаваха през празния салон на първия етаж, Сторм видя крадливите погледи, които двете прислужнички хвърляха към мъжа й и почувства тръпка на гордост и собственическа радост. Този човек е мой съпруг, помисли си тя, смаяна. Мой!

Закусиха в трапезарията с високия покрив, потънали в съучастническо мълчание. Чувствайки погледа му, Сторм вдигна очи от пъпеша си и бе възнаградена с топла усмивка. Сърцето й се преобърна и тя се загледа в него, неспособна да отмести поглед. Той се наведе към нея и нежно допря устните й със своите. За миг двамата се гледаха в очите. Сърцето на Сторм се замята от любовта, която струеше от погледа му.

— Колко мило — обади се Елена от вратата. — Колко живописно.

Брет стана.

— Добро утро, Тия.

Тя подложи буза за целувка и сама целуна Сторм.

— Добре ли спахте?

Сторм поруменя, а Брет се разсмя.

— Колкото можеше да се очаква — каза той, хвърляйки топъл поглед към Сторм, докато сядаше обратно на мястото си.

— Дон Фелипе стана — каза Елена между другото и се настани срещу тях. — Знае, че си тук. — Погледът й задържа този на Брет и на Сторм й се стори, че те се замислиха за нещо свое.

Брет се усмихна.

— Ще му засвидетелствам почитанията си след закуска. Как е той?

— Умира — отвърна Елена.

Сторм ахна.

— Скъпа — каза й Елена, — ако го познаваше като всички нас, щеше да знаеш, че дните му сред нас са преброени. Затова и София е тук. — Тя погледна племенника си. — След като изгуби сина си от онази ужасна болест, а едва шест месеца по-късно и съпруга си, реших, че не трябва да я оставям сама със слугите.

— Разбира се, че не — каза безчувствено Брет. — А братовчедът Диего? Той защо не е с компанията, очакваща голямото сбогуване на татко?

— Брет — възмути се Сторм.

Елена сякаш не чу нищо.

— Диего идва почти всеки ден.

— А къде е доня Тереза? — попита той.

— Или се затваря в покоите си и скърби за децата, които загуби, или е с дон Фелипе. Знаеш, че той не може да я понася. Обикновено я пъди само след няколко минути. Сълзите и вайканията й го влудяват.

Сторм погледна лелята на Брет. Безспорно беше красавица, дори и в черната траурна рокля с дълбоко като за бално деколте, което разкриваше могъщите й гърди. Кожата й беше бяла и гладка като сатен, кръстът й — тънък, а ханшът — заоблен, но не и трътлест. Беше много красива и много злобна. Сторм го усещаше някъде дълбоко в себе си. Не й харесваше и начинът, по който гледаше Брет — сякаш я забавляваше, сякаш помежду им имаше някаква прекрасна, много тайна шега, сякаш го познаваше — в библейския смисъл на думата.

— Ето ви и вас — каза Емануел, широко и добродушно усмихнат. — Добро ви утро, младоженци. Брет, тя е като златен слънчев лъч. — Възхищението му беше искрено.

— Нали? — отвърна Брет и я погледна с обич. Никога не се беше чувствала по-очарователна.

— Хайде, момчето ми, свършвай с тази закуска. Дон Фелипе няма търпение да те види.

Брет стана със смях.

— Така ли каза?

Емануел хитро се усмихна.

— Е, не точно.

— Ха! Обзалагам се, че старият пръч се е престорил, че и представа си няма, че съм тук!

— Знае — каза Емануел. — Спокойно с него, Брет. — Гордостта на рода Монтеро още не го е напуснала.

Брет се подсмихна.

— Не ме интересува. — Наведе се, вдигна брадичката на Сторм и я целуна право в устата, въпреки присъствието на леля си и чичо си.

— Тук имат странен обичай, chere. Нарича се сиеста. — Той се ухили. Тя, разбира се, знаеше какво е сиеста и се смути, опитвайки се да не гледа роднините на Брет.

— Ах, да си млад и влюбен… — въздъхна Емануел подчертано пресилено.

Тя силно се изчерви, но се притисна до мъжа си, загледана в красивото му тяло. Влюбена ли съм? — почуди се тя и веднага разбра отговора. Да! Брет изпълваше цялото й същество. Не знаеше как се беше случило това, но ето, че беше.

— Откога сте женени, мили? — попита Елена, като я гледаше отблизо. Сторм изплува от мечтите си.

— От около две седмици — отвърна тя.

— Личи си. — Двете замълчаха за миг и Сторм продължи да закусва.

— Харесва ли ти хасиендата?

— Много е красива — искрено каза момичето. — Сега разбирам защо Брет е толкова… толкова… изискан. — Елена я погледна.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами, нали е израснал тук — отговори Сторм.

Елена се разсмя. Смехът й не се хареса на Сторм, още повече, че не разбираше какво му е смешното. Точно тогава влезе София, по-младо копие на майка си, невероятно красива.

— Какво е толкова смешно, мамо?

— Сладката ми Сторм — каза Елена през смях, — разбира, защо Брет е толкова изискан.

София се намръщи, седна и си наля чаша кафе.

— Не разбирам. — Тя хвърли поглед към Сторм.

Момичето не пропусна да забележи неучтивостта й. София дори не я беше поздравила.

— Защото бил израснал тук — натърти Елена.

София се изкиска.

— Колко добре познаваш съпруга си? — попита тайнствено тя. Сторм почувства, как нещо се надига в нея.

— Доста добре, в някои отношения — отвърна тя също тайнствено и си спомни как София бе огледала Брет вчера. Тя го харесваше, Сторм го знаеше и за миг почувства триумф над другата. Брет беше неин. София можеше и да го иска, но нямаше да го получи.

— Всяка жена би могла да опознае всеки мъж в тези отношения, скъпа — тактично вметна Елена. Сторм веднага се почувства смазана. Любовта им — това, което той бе правил с нея, начинът, по който я караше да се чувства — го беше правил и с други жени. Това беше достатъчно да задуши еуфоричното й настроение. Беше забравила как беше посетил Одри след пътешествието си, преди да се прибере при нея, а после я беше обладал против волята й. По дяволите! По дяволите, по дяволите, по дяволите!

— Брет определено изглежда добре — прекъсна мислите й София. — Емануел казва, че има известен успех в Сан Франциско.

— Да — каза Сторм и гордостта поразсея отчаянието. — Беше най-преследваният ерген в града. Притежава салон за развлечения, хотел, няколко ресторанта и доста земя. Салонът и хотелът са най-елегантните и изискани в Сан Франциско. Партньор е също така с чичо ми в една спедиторска фирма.

София и майка й се спогледаха.

— Кой би помислил — каза накрая дъщерята, — че моят незаконороден братовчед ще се издигне така.

Гняв завладя Сторм.

— Моля? — не можеше да повярва на ушите си. София вдигна вежда. — Как смеете — скочи Сторм. — Как смеете да наричате съпруга ми копеле!

— Спокойно, скъпа — каза Елена и докосна китката й. — Тук всички сме едно семейство. София не искаше да обиди Брет. Говореше буквално. В крайна сметка, необичайно е едно копеле без пукнат грош да се превърне в преуспяващ и културен мъж.

Сторм беше поразена. Не можеше да смели думите им.

— Брет е копеле?

Жените изглеждаха изненадани.

— Поне толкова би трябвало да знаеш! — каза Елена. София се разсмя.

— Брет не само е копеле, Сторм, но майка му беше обикновена проститутка в Мазатлан, французойка, но проститутка.

Горкият Брет, помисли си Сторм, като си спомни как го беше нарекла синьокръвно прасе и колко се беше засегнал той. След това си спомни всички пъти, които го беше наричала копеле и се ужаси от себе си. Защо никой не й беше казал? Горкият Брет!

— Мисля, че я шокирахме, мамо — подсмихна се София.

— Седни, Сторм, довърши закуската си — прекъсна я майка й.

Сторм седна, като още не можеше напълно да смели чутото. Елена и София се бяха смели, когато беше казала, че изискаността на Брет се дължи на възпитанието му тук. Спомни си как се беше стегнал и начумерил, когато го бе попитала обича ли го баща му. В нощта, когато се беше прибрал пиян у дома, беше казал, че майка му го е продала на баща му. Вярно ли беше? О, боже! Изведнъж й се стори, че разбира. Но отчаяно искаше да разбере по-добре.

— Добро утро — прогърмя от вратата един мъжки глас. — Кой е това?

Сторм се обърна и видя мъж, облечен в традиционната носия на старите калифорнийци — тесни черни панталони с пискюли и сребърни гайтани, късо болеро и блестящо бяла риза. Беше тъмен и страхотно красив, очевидно син на Елена и брат на София.

— Диего, запознай се с жената на Брет — каза Елена. Диего се приближи със светнали очи.

— Поразен съм, сага — каза той и пое ръката й, преди тя да разбере какво става. — Никога не съм виждал такава красота, никога!

Сторм се смути. Не знаеше какво да отговори на такъв невероятен комплимент. Той й целуна ръка и мустаците му погъделичкаха кожата й. Не бързаше да отлепи устни от нея. Тя беше сигурна, че е усетила върха на езика му. Ахна и се опита да се дръпне, но не успя.

— Надявам се, че ще ми окажете честта да ми позволите да ви разведа из красивата хасиенда на дон Фелипе.

— Аз… аз не знам — промълви тя.

— О, братовчедът Брет няма да има нищо против. Той и донът имат много неща да уреждат, повярвай ми.

— Може би утре — каза тя. Трябваше да говори с Брет. Искаше да го прегърне и да му каже, че не бива да има тайни от нея. Никога вече.

— Е, тогава утре — усмихна се Диего. Зъбите му блеснаха на мургавата кожа. — Къде е братовчед ми?

Брет гледаше баща си с ужас. Тогава дон Фелипе обърна глава и блестящите му черни очи, същите като някога, срещнаха погледа на Брет. Той отпъди жалостта си. Някогашният подобен на лъв мъж се беше сбръчкал, побелял, но все със същия дух. Брет почти се почувства шестнайсетгодишен под този властен поглед. Той преценяваше и обвиняваше, унижаваше. Пак се почувства като „копелето“.

— Ела тук — нареди дон Фелипе. Седеше в едно кресло, завит до кръста с одеяло. Вече не беше някогашния великан, а кльощав и изпит старец. Беше се свил даже на височина. Гласът му също беше отслабнал и трепереше. Брет пристъпи към него.

— Татко — каза той спокойно. Етикетът изискваше повече от това, но старият кучи син винаги се бе държал с него като с измет, така че защо трябваше да му пука?

Очите на дон Фелипе го измериха от главата до петите. Той погледна младия мъж в лицето и се разсмя.

— Още си бунтар, а, момчето ми?

Нямаше какво да отговори на това. Стоеше и се мразеше за притеснението, което изпитваше.

— Защо дойде? — попита късо донът.