— Какво има?

— Всички ни зяпат, Леон — колебливо се усмихна тя.

— Знам — отвърна той усмихнато и я погъделичка под брадичката.

Люси се обърна назад. Никога не я беше целувал на публично място. Тя се почувства неловко. Моментът не беше подходящ за шеги.



Върнаха се в ранчото с автомобила, управляван от Люси. Леон се възхити от колата, която изглеждаше като нова след ремонта, но беше скептичен спрямо умението й да шофира.

— Оправям се твърде добре — сопна му се тя.

Той изглеждаше очарован от това да бъде возен от жена. Люси спря лимузината пред къщата и слезе, без да изчака помощта на Леон. Той вдигна въпросително вежди, докато заобикаляше колата, за да я поеме за лакътя.

— Аз ли забравям, че сме вече в Тексас, или ти пропускаш, че си отгледана в Ню Йорк?

Люси намери порицанието за оскърбително. Погледна го по начин, който го изненада. Но той не се извини, което беше редно за всеки джентълмен, изгледан така от Люси Браг. Това я раздразни.

Не можа да не забележи, че той не си направи труда да вземе багажа си от задната седалка на колата. Наистина ли имаше право за разликите между Тексас и Ню Йорк? В Ню Йорк никой джентълмен нямаше да се занимава с чантите си. Но тук беше Тексас, където дори най-изисканият мъж, когото познаваше — чичо й Брет, сам се грижеше за нещата си.

Миранда излезе да ги посрещне, облечена в семпла синя пола, блуза и престилка, в която си подсушаваше ръцете. Леон наистина се показа галантен и възпитан, но Люси остана слисана от това, че престилката на баба й и непринуденото й излизане направо от кухнята го бяха шокирали.

Влязоха в прохладното и просторно преддверие.

— Защо не покажеш на Леон неговата стая, Люси — предложи Миранда. Тя пъхна глава през отворената врата на широкия салон. Люси забеляза над слабичкото рамо на баба си, че Шоз е вътре и поправя един от прозорците, възкачен на стълба. Сърцето й слезе в петите.

— Шоз? — запита Миранда. — Би ли имал нещо против да донесеш един багаж от колата на Люси?

Студеният поглед на Шоз се премести от Миранда към Люси, оттам към застаналия до нея мъж. Люси усети, как бузите й пламнаха. Леон се размърда нетърпеливо. Устните на Шоз се накъдриха в неприязнена гримаса. Люси почти очакваше от него да се обърне с насочен пръст към нея и да изпее всичко. Естествено, моментът беше ужасяващ, но той не предприе нищо.

Люси се обърна сияеща към Леон.

— Оттук, моля.

Леон отговори с готовност на усмивката й. Тя го отведе горе, където бяха спалните. Както беше редно, той нямаше да бъде настанен в същото крило като нея. Стаята му беше украсена с топлите червеникави тонове на мебели от тъмен дъб и множество персийски килими. Люси прекоси спалнята, за да отвори прозореца.

— Имаш страхотен изглед към хълмовете и планините на хоризонта.

Той се приближи изотзад и се притисна в нея. Тя отскочи като ужилена, когато я хвана за раменете.

— Защо си толкова напрегната, скъпа?

— Аз? — Гласът й бе по-висок от обичайното. Тя се покашля. — Не съм нервна, а само радостно възбудена, това е всичко.

— Радостно възбудена да ме видиш? — измърка той и я притисна още по-плътно.

Не би могла да отговори с „не“.

— Разбира се — каза тя, стараейки се да улучи верния тон. — Но всички тези седмици…

Той се усмихна, притегли я към себе си и я целуна преди тя да успее да му попречи.

Устните му бяха топли, плътни и способни да увещават. В миналото Люси си беше позволявала да бъде прилъгвана и да приема езика му, но винаги предпочиташе да я целува със затворени уста. Сега вече нямаше намерение да му разрешава никакви волности и посрещна милувката му с плътно прилепнали устни.

Нещо тежко тупна на пода с глух звук. Люси възнамеряваше да държи устата си затворена, без значение колко настойчиво се опитваше той да вкара езика си между устните й, докато Леон настоятелно напираше да добие своето, И двамата не реагираха на звука. Последва второ, още по-силно тупване. Леон се спря и вдигна глава. Люси се възползва от ситуацията и се освободи от ръцете му.

Шоз стовари третата чанта с още по-гръмовен тътен и напусна, без дори да погледне към тях, сякаш бяха невидими. Нямаше начин да не ги е забелязал, впили устни в средата на стаята, помисли си Люси.

— Това беше връх на безочливостта! — едва успя да си поеме дъх Леон, загледан след него. — За кого, по дяволите, се мисли?

Люси изтърча към вратата, без да му отговори. Случилото се беше предвестник на една катастрофална седмица.



Накъдето и да се обърнеше, Шоз я дебнеше непрестанно. Излезе за утринната си езда в компанията на Леон и се сблъска с него, докато той оправяше оградата на южното пасбище. Бяха потърсили сянката на огромните дъбове в най-знойния час на деня, когато той изникна отново, за да боядиса перилата на портала. Не можеха да се поразходят даже на лунна светлина, без да се натъкнат на него.

Той не й обръщаше внимание при никакви обстоятелства и дори не ги погледна нито веднъж. Чувствата на Люси еволюираха от объркване през разочарование към недоволство. Жестоко недоволство. Да не би да беше невидима? Може би беше добре, че Шоз се появяваше винаги неканен. Един следобед Люси, Леон и Джоана планираха да отидат на пикник до връх Пит, но в последния момент Джоана се оплака от главоболие. Люси и Леон тръгнаха сами. Люси отблъскваше в началото на излета домогванията на Леон да я целуне, докато най-накрая се предаде, надвита от умората. В случая волята му се оказа по-силна от нейната. Но когато ръката му се спусна към талията и след това пое нагоре към гърдите й, тя скочи на крака, поставяйки ясно границата между позволено и забранено.

Леон се извини.

— Прости ми, Люси, но не сме оставали сами нито за минута цяла седмица. Луд съм за твоите целувки.

Усмивката му не й подейства.

— Това не беше целувка — разгорещено каза тя, — това беше опипване. — Тя подбра момента, за да си спомни готовността, с която беше участвала в нещо много по-сериозно от опипване не толкова отдавна, при което руменината й се сгъсти още повече. Леон го прие като признак на гняв.

— Наистина съжалявам. А сега се върни тук — каза той и потупа одеялото, на което седеше.

— По-добре не, Леон.

Веднъж измъкнала се от него, Люси нямаше намерение да попада отново в капана на прегръдките му. По някакъв начин Леон бе загубил някогашната си притегателна сила и тя знаеше защо. Прокле наум Шоз затова, че бе разрушил интереса й към най-добрия кавалер, който беше имала.

Преди появата му тя намираше Леон за извънредно обаятелен, с чар и красота, която го правеше почти съвършен.

Беше наистина бясна от сравнението между двамата. Леон имаше всичко, и то в изобилие. Шоз нямаше нищо. Леон беше страхотен, докато другият — недодялан. Но въпреки това, когато ги поставяше редом един до друг, безупречната външност на Леон изглеждаше лишена от характер и воля пред мрачните черти на Шоз, които бяха застрашителни и неустоимо мъжествени.

— Люси — продължи Леон, — нима мислиш, че беше лесно да накарам Джоана да се преструва на болна, и да не дойде? Какво ти става? Ела тук!

Преди Люси щеше да бъде поласкана от усилията му да остане насаме с нея, но не и в този миг. Беше много ядосана.

— Мисля, че е най-добре да се връщаме, Леон.

След тази случка Люси реши за себе си, че няма да остава самичка с него. Канеше Джоана с тях навсякъде и държеше на всяка цена на присъствието й. Ако Леон имаше тълкувание на нейните постъпки, той не даваше то да се разбере. Люси беше сигурна, че той е наясно по въпроса, но спазваше благоприличие, защото независимо от кроежите за пикника Леон си оставаше роден джентълмен.

Най-накрая настъпи денят, в който пристигаха родителите й и останалите членове на фамилията за честването на осемдесетата годишнина на Дерек.

Люси беше пренапрегната от възбуда и тревога. Ако истината щеше някога да излезе наяве, това щеше да стане този път.



Люси се бе събудила с изгрева на слънцето, но остана в стаята си, защото в противен случай само би събудила подозренията на дядо си. Цялата се тресеше от вълнение. Страхът от разкриване на тайната й беше отстъпил място на радостта от предстоящата семейна среща. В осем часа по план отговорникът на работниците в ранчото беше дошъл в къщата и прекъснал закуската на Дерек. Оградата на северното пасбище беше паднала и всички чистокръвни кобили и жребчета бяха излезли. Дерек веднага се отправи към мястото. В действителност животните бяха предварително преместени на друго място рано същата сутрин, но дядо й и останалите каубои щяха да изкарат следващите пет-шест часа в опити да издирят животните, и когато се върнеха по пладне всичко щеше да бъде готово за започване на веселбата.

Люси изтича долу, за да изчака пристигането на родителите, братята, чичовците, лелите, и най-вече братовчедите си. Каруците с провизии и украса за празненството вече трополяха към ранчото. Мъжете копаеха траповете за барбекюто и редяха една след друга редици от маси. Люси скоро се улиса с последните кухненски приготовления.

Беше затънала до върха на лактите в лимонов сок, когато познат глас я извика по име от прага на вратата.

— Госпожице Браг!

Люси изпищя от радост и се извърна.

— Лейди Шелтън!

Двете братовчедки се затичаха една към друга с разперени ръце.

— Толкова се радвам, че съм тук! — извика Никол.

— Толкова се радвам, че си тук! — не остана по-назад Люси. Никол беше най-голямата дъщеря на чичо Ник, умопомрачителна екзотична хубавица, одрала кожата на баща си — висока, с тъмна коса и сиви очи, белолика и с много, много високи скули, току-що навършила двадесет и две.

— С какво си се захванала? — разсмя се Никол при вида на размъкнатата си братовчедка. — Това Люси ли е или някоя самозвана двойничка?

— Знам, че съм пълна катастрофа — усмихна се Люси.

Никол остана невъзмутимо спокойна. Въпреки че външният й вид беше изряден, той беше в ярък контраст с поведението й, което се случваше рядко. Тя беше една от любимките на Люси на този свят и те биваха съучастнички в белите по-често, отколкото можеше да се предполага.

— Никога преди не съм те виждала с навити ръкави — продължи да се задява Никол. — Махни тази ужасна премяна и си сложи нещо за пред хората.

Двете девойки изтичаха от кухнята, без да престават да дърдорят нито за секунда. Люси изписка радостно, когато се намери в преддверието на къщата, защото мястото беше изпълнено докрай от цялото й семейство. Всеки се смееше, прегръщаше, викаше и разговаряше. Хаосът беше пълен.

Баща й Рейд прегръщаше по-голямата си сестра, нейната леля Сторм. Тя беше висока, хубава, забележителна жена, умееща да се чувства еднакво добре както в най-загубения пущинак, така и в своето аристократично имение в Ноб Хил. Навремето като малка Люси си падаше по съпруга й Брет Д’Аршан. Той беше висок и мургав и изглеждаше така опасен и елегантен в ушития по мярка тъмен костюм. В момента се ръкуваше енергично с чичо Ник. Последният беше лорд, граф Драгмор, и беше прегърнал през рамената със свободната си ръка своята страхотна, невероятно красива руса съпруга, прочутата актриса Джейн Баркли, която се мъчеше да се освободи от него, за да поздрави майката на Люси. Преди много години в Ню Йорк двете бяха станали най-добри приятелки или поне така казваха.

Най-накрая идваха братовчедите. Синовете на Брет — Стивън и Линкълн — и техните съпруги бяха обградили Миранда, която плачеше. Техните шест невръстни деца се правеха на индианци, като търчаха из стаята и крещяха, влачейки след себе си за каишката едно мъниче овчарска порода.

Най-малкият брат на Люси — Колин, който беше на осем, — се надпрепускаше с тях и издаваше най-силните крясъци. Останалите братя, Брайън, Грег и Хю, се мъчеха да хванат и усмирят по-малките. Отсъствието на Марк беше подозрително. Но на нея не й остана време да мисли за това, защото братята на Никол, Чат и Ед, и най-малката им сестра Реджина се спуснаха да я задушат в огромните си мечешки прегръдки.

Люси успя да зърне студения поглед на баща си над рамото на Реджина. Той знае, помисли си тя, и паниката я прободе с острия си нож. Той знаеше за Шоз.

Тя побеля като платно, когато срещна строгото и неодобрително изражение, а коленете й почти се подкосиха. Реджина отстъпи мястото си на Стивън. Когато го прегърна, тя почувства облекчение. Баща й беше ядосан само защото бе разбрал, че е отпътувала за Тексас без госпожа Сеймур.

Нещата започнаха да се уталожват. Не съвсем, но донякъде. Люси поздрави всички, старателно отбягвайки родителите си. Майка й също я беше удостоила с лют „после ще поговорим“ поглед.

— Къде е брат ти Марк? — запита Никол.

Тъкмо щеше да й отговори, че няма представа, когато той се появи на прага на препълненото фоайе. Носеше нещо в ръцете си, нещо пухкаво, нещо врещящо. Когато го пусна, палето започна да джафка и се впусна към котката, която изсъска и побягна. Хаосът се възцари отново.