— Къде е Люси? Къде е Люси!

— Не знам. Не е в стаята си — мислех, че е с теб!

Шоз грабна сакото си, преметна го през главата и тръгна по стълбите в пламъците.

— Библиотеката! — изкрещя Миранда след него. — Оставих я в библиотеката!

Огънят облизваше ботушите му, краката му се сгорещиха. Той мина през пукащите пламъци към преддверието. Огънят беше стигнал до първите стъпала нагоре. Шоз почувства как коляното му пламва и задуши огъня с голи ръце.

Втурна се през салона, като крещеше името на Люси.

Огънят го преследваше по петите.

— Люси! — Той гледаше как стената до него пламва и от бяла се превръща в ярко червена. Стигна до вратата на библиотеката точно навреме — там чу вик.

Без да се спира, той се хвърли към вратата и влезе с трясък вътре.

Всичко стана толкова бързо, че Шоз само се опърли. Завесите вече горяха в алено-златни отблясъци, а килимите тъкмо лумваха. Горяха и первазите. Димът се спускаше на талази. Люси стоеше по средата на стаята и нямаше къде да избяга. Видя го и се хвърли в ръцете му.

Един бърз поглед навън му подсказа, че не може да се избяга нито през прозорците, нито през стъклените врати. Като я пазеше с тялото и дрехите си, той се вряза във вратата. Пламъците опърлиха коленете и хълбоците му.

Спусна се към изхода — пръстите на краката му като че горяха, сякаш стъпваше върху огън. Никога не бе бягал по-бързо — пламъците вече облизваха плата на дънките му. Преминаха бързо през преддверието и навън на горящата веранда.

Не усети как падна. Ала наистина беше на земята заедно с Люси, когато го заляха с вода. За миг остана на земята бездиханен, но облекчението от водата бързо отмина — коленете, бедрата и бузата му сякаш горяха. Люси. Той се надигна и обхвана с ръце лицето й.

— Люси!

Тя се закашля. Кашляше, превиваше се и се притискаше към него, а Шоз сякаш окаменя.

Дерек обикаляше покрай тях, докато десетки други мъже се бореха със стихията с маркучи и кофи.

— Добре ли сте? — попита той разтревожен. — Шоз, Люси, добре ли сте?

Шоз се втренчи в Люси, докато тя се бореше за въздух.

— Да — рече тя дрезгаво и отново се закашля. — Шоз?

— Тук съм. — Той се обърна по гръб и пое ръката й. Двамата се притиснаха един в друг.

Шоз не се възпротиви, когато ръцете на стареца опипваха тялото му за контузии.

— Късметлия — отбеляза Дерек. — Ботушите и чорапите ти са изгорели, а предполагам, че на пръстите на краката ти са излезли една-две пришки. Един въглен е опърлил бузата ти, а на коленете има няколко изгаряния. Но иначе си добре.

— Бабо? — попита Люси, докато се изправяше изтощена.

— Тя е добре. Заведе Роберто в лятната кухня.

Шоз също се поизправи. Тримата бяха с лице към къщата. Тя бе истински ад и нямаше никаква надежда за спасение. Пламъците я обгръщаха и се устремяваха към небесата. Младият мъж погледна по-възрастния и го видя как се взира с напрегнато и мъртвешки бледо лице. Люси го хвана за ръка и двамата с Шоз се спогледаха.

— О, дядо.

Той не отговори. Не можеше да пророни и дума.

Шоз гледаше как къщата гори и си мислеше как този силен мъж бе довел младата си съпруга тук през 1840 година и бе построил всичко наоколо с двете си ръце, с кръв, сълзи и пот на челото. Бе се борил дръзко със земята, за да остави наследство на жена си и децата си. Така бе завладял много повече от поначало предвиденото — бе създал империя, династия. Шоз се изпълни с огромно уважение, но заедно с това и с невероятна тъга.



На зазоряване огънят най-сетне угасна. Останаха само овъглените греди и почернелите камини и комини. Никой не спа тази нощ, а сега всички се разотиваха, за да се захванат с работата за деня. Люси и Шоз останаха заедно, прегърнати през кръста и загледани в останките от къщата.

— Наистина ли мислиш, че е започнало от кухнята? — попита Люси.

— Така изглежда. — Една от прислужниците призна през сълзи, че е останала последна предната вечер да почисти и приятелят й дошъл при нея, пушейки. — Къщата е прихванала бързо, особено след горещото лято.

— Дядо и баба го понасят ужасно.

— И двамата са силни. Опират се един на друг. Имат ранчото, Парадайз. Ще се оправят.

— Дядо изглеждаше толкова стар снощи — рече Люси съкрушена. Няколко часа по-рано Дерек изглеждаше блед и измършавял, точно на осемдесет, уморен и победен. А Миранда сякаш се прегърби — А баба, как само плачеше…

— Ще останем и ще ги подкрепяме, докато се оправят.

— Благодаря ти — отвърна Люси и го целуна.

Намериха дядо й и баба й да обикалят из руините, хванати за ръце. Люси и Шоз се приближиха предпазливи, но решени да им помогнат в бедата.

— Мисля, че всички заслужаваме малко палачинки тази сутрин — опита се Люси да развесели обстановката.

Дерек се извърна.

— Само камините са останали — заяви той с равен глас, а двамата млади се спогледаха стреснати.

— Мисля, че ни трябват тухлени — рече Миранда твърдо.

— Добре. Започваме възстановяването веднага — отвърна съпругът й.

Люси погледна Шоз очарована.

— Възстановяване!

Дерек я измери с поглед.

— Защо си толкова учудена? Имам да се грижа за цяло ранчо. А не мога да го правя от хотелската стая в града.

— Аз… — Люси се усмихна на Шоз.

— Преди възстановяването обаче бих искала да наемем архитект — обяви Миранда.

— Архитект! — изръмжа Дерек. — Какво имаш предвид, жено?

— На моята възраст ми се полага известен лукс.

— Ние живеехме в лукс.

— Искам мраморна баня и басейн.

— Съгласен съм.

— И този път каменни подове.

— Добре. Имаш ли предвид някой архитект?

— Чух, че имало някакъв много добър в Остин. — Миранда и Дерек се усмихнаха един на друг.

Шоз погледна Люси и съзря молбата в очите й. Прегърна я през кръста и я притисна до себе си.

— Искаме да останем и да ви помогнем при възстановяването.

— Ще се справиш ли с чука?

— Да, сър.

— Значи си нает. След закуска хващай мъжете и започвайте да разчиствате отломките. Люси, заведи баба си в Остин и наемете онзи архитект. Но не се връщайте без планове!

Люси хвана баба си за ръка.

— Можем да тръгнем за Остин утре сутринта.

— А днес? — попита Миранда.

Люси погледна Шоз, като едва сдържаше смеха си. Той също се усмихваше.

— Ако ще правим сватба през юни, по-добре е да започнем още сега — отбеляза Дерек.

Люси хвана Шоз за ръка.

— Ще отсъствам няколко дни, мили.

— Добре — засмя се той. — Мисля, че работата ще ме уморява прекалено много, за да се проявявам като грижовен годеник.

— Може би ще трябва да направим просторно крило за гости — рече Дерек замислено и погледна към младите. — С няколко детски стаи.

— Или вила за гости! — извика Миранда развълнувана. — Можем да разчистим сечището отзад — гледката ще бъде чудна!

Докато баба й и дядо й крояха все нови и нови планове, Люси дръпна Шоз настрани.

— Наистина ли нямаш нищо против да поостанем и да помогнем?

Вятърът разроши косата й. Шоз я оправи.

— Наистина искам да помогнем, Люси. Освен това нямаме много време заради сватбата през юни.

— Ще почакаш ли?

— До юни? Да, разбира се. След като това те прави толкова щастлива.

Тя докосна лицето му, като внимаваше за марлята на бузата.

— Ти ме правиш щастлива, Шоз. И утре да се оженехме, пак щях да се радвам.

— Искаш да кажеш, че можем да променим датата?

Тя усети закачката и се засмя, а той я прегърна. Устните му докоснаха нежно носа й.

— Триумф и трагедия — промълви той. — Не сме единствените щастливи тук.

Люси последва погледа му и видя възрастната двойка: Дерек сочеше нещо, а Миранда кимаше въодушевена.

— Погледни ги — продължи той меко. — Женени от половин век, партньори и любовници от петдесет години. Само преди часове бяха шокирани, почти съкрушени. А сега се вдигат — заедно — и се наслаждават на новото предизвикателство.

Тя се облегна назад и се взря в красивото му лице — колко чувствителен бе той и каква късметлийка се оказа тя.

— Един ден — каза той дрезгаво, а сивите му очи бяха пълни с чувство, — и ние ще бъдем така.

От очите на Люси бликнаха сълзи.

— Казвала ли съм ти днес колко много те обичам?

Той остана неподвижен.

— Не, Люси. — Той погали високите й скули. — Можеше да загинеш днес. Господи! Но ти знаеш, знаеш…

— Ти рискува живота си за мен — отвърна Люси печално. — Когато си готов да изречеш думите, аз съм насреща, но не трябва да се насилваш сега, Шоз. Аз знам.

Той обгърна раменете й и я притегли към себе си.

— Готов съм за проклетите думи — прошепна той. — Обичам те, Люси.

Тя се усмихна и тихичко заплака.

ЕПИЛОГ

Парадайз, Тексас

Юни, 1899 година

Люси Браг и Шоз Савидж се ожениха на десети юни 1899 година. Церемонията се състоя на открито до една стара бяла люлка. Булката, макар да й беше втори брак, носеше бяло: рокля право от Париж, скандално права, с безкраен шлейф от тюл, приличен на облак. Тя се разплака по време на обреда. Младоженецът, в невероятен черен смокинг, бе напрегнат, искрен и нервен. По време на клетвите вдигна булото на любимата и попи сълзите й с кърпичка. След края на церемонията всички коментираха колко е било вълнуващо.

Имаше близо хиляда гости. Цялото семейство, разбира се: Браг от Ню Йорк, Д’Аршан от Сан Франциско, лорд и лейди Шелтун от Драгмор и всичките им деца и внуци. Бащата на булката, милионерът-индустриалец Рейд Браг, я даде с широка усмивка. Въпреки че не беше много според традицията, той вдигна първия тост за младоженеца, извинение за миналите съмнения и приветствие за добре дошъл в семейството. Младоженецът се изчерви, а булката отново се разплака.

Седемгодишният син на младоженеца, Роберто, му беше шафер и едва прикриваше неистовото си вълнение. Майката на булката, известната лидерка на движението за прогресивни реформи Грейс Браг също вдигна нетрадиционна наздравица по време на приема и посочи новия си зет като истински герой. После прекара по-голямата част от вечерта на дансинга и се забавляваше с невероятно въодушевление.

Родителите на младоженеца бяха също толкова развълнувани. Баща му, калифорнийският ранчеро Джак Савидж, не можеше да спре да се усмихва, така се чувстваше и жена му Кандис.

Тримата братя на Савидж дойдоха със съпругите си, така направи и Кристина, сега княгиня Земетов, заедно с мъжа си, княз Лубрович.

Имаше куп забележителни гости: сенатор Клакстън, кой знае защо без жена си, президентът Маккинли и първата дама и вече изключително популярният командир на ездачите от кубинската война Теодор Рузвелт. Танците започнаха почти веднага след церемонията на специално изграден подиум под звуците на испански оркестър и продължиха до малките часове, когато и последните гости се разотидоха.

Женитбата бе описана във всички национални всекидневници въпреки усилията за дискретност. Нарекоха я Женитбата на века. Булката, написаха репортерите, бе богата наследница, отвлечена от младоженеца преди няколко години. Той самият пък беше адвокат, несправедливо обвинен в кражба, която не бе извършил. Бе отвлякъл бъдещата си съпруга след бягство от затвора и бе забягнал заедно с нея в сърцето на Мексико. Там двамата се бяха влюбили, но се оказаха разделени, щом бащата на булката ги откри.

Скандалът я беше потресъл, а той бе изчезнал мистериозно. Намекна се, че се е случило нещо повече от отвличане: таен брак и развод. А после, точно когато трябваше да се ожени за дипломата Леон Клакстън, тя също бе изчезнала.

И досега се носи легендата, че тя го е последвала в Куба, където той е станал голям бунтовнически водач под името Ел Американо и двамата са се борили за независима Куба.

Америка се влюби в тази история. Любовната история на века. Триумфът на истинската любов. Никой не остана равнодушен, много плакаха. Двамата млади се превърнаха в американски любимци.

Това бе тяхната история, но тя не свършва дотук. Защото в деня след впечатляващата церемония Дерек Браг дари младоженците с чуден подарък — „Дерек и Миранда“ — и дела си в „Браг Ентърпрайсиз“. Младоженецът онемя, а какво да кажем за булката…