Спасителната акция продължи с часове. Шоз се включи заедно с пожарникарите, полицията и войниците, които бяха дошли за подкрепление. Всеки път, когато извличаше нова жертва — мъртва или полужива — той се оглеждаше, обхванат от смъртен страх, и търсеше Люси сред оцелелите. Ала от нея нямаше ни следа.

След като извлече петнадесетина-двадесет ранени, Шоз се строполи на земята недалеч от центровете за първа помощ, издигнати от лекарите. Нямаше повече сили. Тялото му бе изтощено и безчувствено — останала му бе само болката в сърцето — толкова свирепа, че му бе трудно да я осъзнае. Тя не отминаваше, а ставаше все по-силна. Умът му вече крещеше:

Мъртва е!

Била е на този кораб и вече е мъртва!

Той впи пръсти в калта и се опита да отрече този факт, но осъзна, че няма начин Люси да е оцеляла. Плачеше като дете. Плачът разкъсваше цялото му тяло. Не можеше да се спре. В сълзите му имаше ярост, той вдигна юмрук към небето и прокле бога, в който не вярваше. После прокле себе си, стовари си обвинения, че не е предупредил командването на „Мейн“, че не е предупредил нея. Защо трябваше да осъзнае точно сега колко я обича и колко се нуждае от нея! Как щеше да продължи да живее?

Шоз бе съвсем сам в тази ужасна нощ. Някакви хора го помислиха за жертва на експлозията, но скоро разбраха, че просто е потънал в скръб. Не беше сигурен колко дълго лежа, хлипайки в калта. Избърса си очите с гола ръка — явно си беше свалил ризата и ботушите. Вдиша, издиша. Погледна към калта, сетне към луната, огледа всичко около проблясващия скелет на „Мейн“. Накрая впери взор и в самия кораб. От очите му отново потекоха сълзи.

Стана на крака и бавно започна да се отдалечава от пристанището на Хавана. Зад него плавателният съд изживяваше последните си мигове на повърхността. После потъна.

47

— Шоз! — извика Люси.

Той все още се измъкваше от пристанището, уморен и примирен, с приведени рамене. Сърцето й се изпълни със съчувствие и гордост заради подвизите на любимия. Добра се до доковете скоро след експлозиите и завари кораба вече подпален. Не след дълго забеляза как Шоз измъква от морето един моряк в безсъзнание. Ала не можа да отиде при него — бе погълната от спасителната акция и започна да оказва първа помощ на пострадалите, докато накрая вече не осъзнаваше какво върши. Оставила зад себе си жестокото усилие, сега тя вдигаше края на разкъсаната си, окаляна рокля и с боси крака (счупи си токчето още в началото и захвърли обувките настрана) и бижута, разбъркани около шията, се препъваше след Шоз.

— Чакай! Моля те!

Той се спря като в някакъв транс, после се извърна бавно, Люси изтича към него — не можеше да устои на желанието да го прегърне. Нуждаеше се от неговата утеха след целия ужас, на който стана свидетел, и искаше да му дари своята.

— Добре ли си?

В първия момент той не реагира, втренчи се в нея, като че тя бе призрак, после я сграбчи в обятията си.

Притискаше я с удивителна жар — силно и сякаш безкрайно. Зарови лице до шията й. Ръцете му галеха гърба й и трепереха от някакво необяснимо, едва сдържано чувство. Устните и докоснаха голите му гърди — имаха вкус на море. Тя се отпусна и си пожела този миг да продължи вечно.

— Добре ли си? — попита тя отново, когато той разхлаби малко мечешката си прегръдка.

Гласът му прозвуча дрезгаво.

— Господи, Люси, помислих си…

Тя се взря право напред.

— Какво си помисли?

Вместо отговор той пое лицето й в ръце — груби, топли и силни — и я целуна. Люси отново потъна в блаженството на мига.

Шоз я прегърна през кръста и я поведе към пристанището.

— Мислех, че си на кораба — рече той тъжно.

— Не ме ли видя при останалите доброволци? Аз те забелязах как спасяваш моряците.

— Не, не те видях.

Седнаха на купчина дебели греди — Шоз само по дънки, Люси — в скъсаната си вечерна рокля. Той все още я прегръщаше и тя се отпусна на рамото му уморена. Огледа се за Леон, но не го видя сред хаоса от пожарни коли и линейки, пожарникари и лекари, пострадали и доброволци. Стомахът й се преобърна.

— Едва не се качих на кораба.

— Знам.

— Но Леон се качи.

— И това знам.

— Знаеш!

— Видях го, след като го измъкнаха. Изгарянията бяха жестоки. Мъртъв е, Люси.

Тя въздъхна тежко. Само преди няколко часа Леон беше жив — и дяволски сърдит. Все още ли бе влюбен в нея тогава? Имаше ли значение вече? Беше застрелял Шоз в Парадайз и това бе ужасно, но тя не можеше да го мрази — точно тази съдба той не заслужаваше.

— Не мога да повярвам. Никой не заслужава да умре така.

Шоз отвърна тихо:

— Аз го предупредих. И то днес, но той глупашки си помисли, че искам да го компрометирам и да предизвикам скандал. Не зачете предупреждението ми професионално заради личното си отношение към мен.

— Значи си знаел!

— Ако той бе предал предупреждението на „Мейн“, тази трагедия можеше и да не се случи.

— И Леон да е все още жив — промълви Люси, потресена от грешката, която бе извършил покойникът, и от причините за нея.

После се взря в носа и изгорелите платна на „Мейн“ — единственото останало на повърхността. Шоз я попита защо не е била на кораба, а ръката му масажираше рамото й нежно, сякаш искаше да облекчи ужаса от изминалите часове. Тя му каза за счупеното колело.

Последва дълбока тишина — двамата стояха неподвижни и се поддържаха един друг. Покрай тях минаваха коли, които отнасяха един след друг ранените в болниците. Спасителите продължаваха мисията си. Двама войници профучаха на коне.

Двойката гледаше хаоса наоколо с някакъв бегъл интерес. Люси усещаше колко дълбоко свързани бяха те сега — повече от всякога и по много по-различен начин. За пръв път бяха повече от любовници — между тях зрееше едно свещено приятелство.

Най-накрая Шоз стана на крака.

— Ще намеря нещо да те закарам вкъщи.

Тя кимна и не можа да сдържи усмивката си — усмивка на благодарност и блаженство. Заради смъртното изтощение, но и заради нещо друго — връзката между тях се бе променила внезапно и необратимо към по-добро.



Люси стана рано въпреки преживяванията от предната нощ. Яркото тропическо слънце нахлуваше през отворените врати на терасата. Не спа добре въпреки умората — в сънищата й възкръсваха отново и отново спомените за кървищата и труповете. Появи се даже Леон — зле обгорен, но жив — който я обвиняваше, задето го бе напуснала заради Шоз.

Събуди се и първата й мисъл бе, че „Мейн“ бе взривен, умрели бяха стотици хора, сред тях и Леон, а Шоз бе с нея през цялото време.

Отведе я у дома, както обеща. Люси не помнеше добре пътуването, но пред очите й изплува ясно уплашената Венида, която Шоз успокои, преди да отведе любимата си до спалнята й. Нататък следваше мрак — значи все пак бе поспала.

Отвори очи и видя Шоз на креслото отсреща — седеше гол до кръста и отпиваше ароматно кафе. Гледката я накара да се вкамени, а той остави чашата. За пръв път бе останал с нея през цялата нощ, а дори не бяха спали заедно. Обхвана я някакво неопределено въодушевление и тя вдигна очи, изпълнени с надежда.

— Добро утро — поздрави Шоз с непроницаемо изражение.

Тя се усмихна с усилие. Осъзна, че е съвсем гола под чаршафите — очевидно той я бе съблякъл. Щастието й се смеси с безумно, опияняващо желание.

— Значи си останал.

— Исках да се уверя, че си добре.

Тя се изправи, като държеше чаршафа пред гърдите си.

— Какъв ад бе снощи, а?

— Да — отвърна той кратко.

Люси започна да се чуди как да накара Шоз да се приближи — и да скочи в леглото с нея. Желаеше го; нещо повече, след последната нощ имаше нужда от него.

В стаята се възцари напрегната тишина. Нарушаваха я само птиците отвън с веселите си песни. Шоз стана. Погледът на жената срещу него бе прикован към мускулестото му тяло, голите гърди, тънката талия, стегнатите дънки. Господи, колко се нуждаеше от него — само той можеше да прогони ужасните спомени, смущаващи сънищата й, па макар и само за малко.

— Трябва да вървя — рече той и тръгна към нея.

Тя стисна чаршафа.

— Не искам да си тръгваш.

— Знам. — Той седна до нея и взе ръцете й в своите. — И аз не искам.

— Тогава недей.

Той я притегли към себе си и чаршафът падна. Очите му се плъзнаха от устните към гърдите й и се изпълниха с тъмно желание.

— Осъзнаваш ли какво казваш?

— Да.

— Не мисля. — Той я прегърна здраво, но някак отдалеч. — Този път — предупреди той — сме само ти и аз — няма Леон, няма Зигзби, само ти и аз.

Сърцето й подскочи от вълнение и щастие.

— Разбирам.

— Този път няма връщане назад.

Тя изохка и се притисна към него.

— Ти ми принадлежиш, Люси, а аз не деля с никого това, което ми принадлежи.

— Да — прошепна тя.

Лицето му се изопна, като че ли той се бореше да преодолее собствените си емоции. Стана рязко и заключи вратата. Приближи се към нея с дълги, широки крачки и разкопча своите „Левис“. Дънките се свлякоха надолу. Люси затаи дъх. Погледът му срещна нейния — горещ и страстен. Той дръпна чаршафа от тялото й.

— Този път между нас няма да има нищо — и никой.

— О, господи — простена Люси, преди той да легне върху нея.

Облада я като за последен път — или може би като за първи. Тя сподели с пълно сърце трескавото му нетърпение, възбудата и въодушевлението му. Устните им се сляха, горещи и търсещи, ръцете им бяха едно. Шоз обикновено не говореше в леглото, но този път й прошепна дрезгаво колко е красива, колко я желае и колко се бе страхувал да не я загуби. Беше като в сън. И когато той проникна дълбоко в нея, Люси заплака в екстаз. После пак плака и й се стори, че лицето му под нейното е също влажно.



Накрая се скараха.

Малко след блажените мигове той й заяви, че тя трябва да напусне Куба и да се върне у дома.

— Куба не е място за сама жена — рече той меко, докато галеше извивката на бедрото й. — Този следобед тръгва един товарен кораб. Ще се опитам да те кача.

— Не.

Погледът му потъмня.

— Защо не?

— Казах ти още отначало, че няма да си тръгна.

— Знаеш не по-зле от мен какво означава трагедията снощи! Куба никога не е била безопасна — а сега ще стане още по-лошо. Не можеш да останеш тук сама.

— Не съм сама.

— Какво, по дяволите, значи това?

— Значи, че имам теб.

Той се изсмя презрително.

— Не мога да ти бъда бавачка! Даже не трябва да стоя в Хавана! Нещата ще се отприщят, Люси, а аз няма да бъда тук, за да ти спасявам кожата, когато се наложи.

— Няма да напусна Хавана, Шоз.

Той стана от леглото и започна да се облича. Люси го гледаше — той бе мълчалив и ужасно тъжен след близостта, на която се бяха насладили. Спря до вратата.

— Бъди готова да тръгнеш следобед, Люси.

— Няма — извика тя, уплашена от неумолимото изражение на лицето му. Той й хвърли мрачен поглед. Със сълзи на очи тя метна една книга към вратата — беше библия. — Върви по дяволите.

Нямаше да напусне Куба, не и когато той беше тук, а войната чукаше на вратата. Никога. Но щяха ли нещата между тях винаги да бъдат същите? Люси се замисли с печал. В първия момент буйна страст, а в следващия — буен гняв. Дали близостта им не бе само илюзия? В глупачка ли се превръщаше?

Люси реши да прекара деня, все едно Шоз не я бе предупредил, че трябва да напусне страната следобед. Отиде в консулството, решена да изгради своя версия за нещата. Там цареше пълен хаос, както и очакваше, но тя дръзко си проби път до Джанис.

— Не ти е мястото тук — рече секретарката ужасена.

— Бях там снощи. Трябва да знам какво става.

— Досега — обобщи Джанис мрачно — жертвите са двеста петдесет и седем. Люси, трябва да се измъкнеш от Куба. Погледни това.

Тя посочи дебелото заглавие на първа страница на вестниците по бюрото й. Вестта бе пристигнала по телеграфи от Щатите и на първия ред се четеше:

ОБЩЕСТВЕНОСТТА ОБВИНЯВА ИСПАНИЯ. ИСКАНИЯ ЗА ВОЙНА.

— Въпрос е само на време — допълни Джанис.

Люси си тръгна разтревожена. Американската намеса би помогнала на отчаяните бунтовници да спечелят независимостта си, а и тя самата бе вече погълната от каузата им. Преди днешния ден, преди заплахата на Шоз, се бе надявала на този ход. Ала никога не бе размисляла какво ще означава всъщност война между Испания и Съединените щати. И внезапно се уплаши.

Докато се върна вкъщи, образите на две враждебни войски една срещу друга по улиците на Хавана, на пейзажа, обвит от облаци дим, на стрелбите, на умиращите войници, бягащите граждани, разрушените сгради и горящата столица, се бяха настанили трайно в съзнанието й.

Не грешеше ли, като настояваше да остане в Куба точно сега? Просто не можеше да остави Шоз, не и ако наближаваше война.

Когато се върна, тя изтича в кухнята и намери там Венида — обикновено извор на спокойствие и разум. Негърката разопаковаше десетина кутии.