Бренда Джойс - Огньовете на рая

— В тези щайги имам килограми храна и лекарства. Но няма начин да ги закарам до Хавана Хил. Ще ми помогнеш ли?

Шоз бе извън себе си от гняв.

— Осъзнаваш ли какво си направила?

— Разбира се.

— Разбираш ли, че ако се разкрие как нарушаваш заповедите на испанските власти…

Тя го прекъсна.

— Съзнавам всички последствия. Измислила съм го много внимателно — направих, каквото трябваше. Нямаше да се помиря със себе си, ако не се опитам да донеса облекчение на тези бедни, страдащи души!

На Шоз му трябваше малко повече време, за да се успокои. Не вярваше на очите си. Това ли бе капризната богаташка щерка, която бе отвлякъл миналото лято? Осъзна, че се е втренчил в нея. Господи, тя се бе променила повече, отколкото той си бе представял. Но и с него бе така, безспорно.

— Не искам да го правиш пак.

Тя се извърна и прокара ръка по дрехите в гардероба.

— Много е опасно.

Люси отново застана с лице към него.

— Шоз, ако ми помогнеш, можем да го сторим заедно. Можем…

— Не!

Тя се спря, отдръпна се и издиша.

— Добре. А тези неща?

— Ще ги занеса на Хавана Хил.

Очите й светнаха и тя се усмихна.

— Знаех си, че ще го направиш!

— Довечера ще докарам помощници.

— Ще кажа на Венида — възкликна тя, но като видя, че той се мръщи, бързо добави: — Тя вече знае с какво се занимавам. Успях да вкарам първите сандъци, докато тя беше на пазар, но я знаеш как се вре навсякъде. Откри ги и трябваше да й се доверя. Сигурна е, Шоз.

— Няма нужда да споменаваш, че ще идвам довечера — тя ще е заспала.

Люси прехапа устни.

— Трябва да й кажа. За да те пусне. — Тя се поколеба. — Довечера няма да съм си вкъщи.

— О, така ли? И кое е последното ти завоевание, Люси?

— Нищо подобно — избухна тя. — Защо винаги си мислиш най-лошото?

Той не обърна внимание на думите й.

— Къде отиваш?

— Не че ти е работа, но капитан Зигзби ще ме води на вечеря. Оказа се приятел на чичо Брет.

Шоз се начумери. Зигзби бе капитан на парахода „Мейн“, който акостира на пристанище Хавана преди две седмици като отговор на размириците от тринадесети и зловещ знак за нарастващото напрежение между Испания и Щатите.

— Зигзби е достатъчно възрастен да ти бъде баща.

— Мисли, каквото си искаш! Как мога аз да ти попреча!

— Трябва да вървя — рече той изведнъж — и да събера хората си.

Тя го хвана за ръката и го спря.

— Нали нямаше да го правиш, ако не беше сигурен, че можеш да прекараш провизиите, без да те хванат?

Отговорът му прозвуча мрачно.

— Да не искаш да ти кажа, че няма да бъде опасно?

Тя впери поглед в него.

— Колко опасно ще е? Шоз, не искам да поемаш глупави рискове.

— Защо, Люси? Какво те засяга това теб?

— Защото онази вечер, когато казах, че още те обичам, не говорех празни приказки.

Отново си играеше с него, меко и леко, и щеше да го хване много натясно, ако той не внимаваше.

— Да бе, както обичаш Леон, нали?

— Не — отвърна тя толкова тихо, че той не бе сигурен дали въобще е казала нещо. Сетне се извърна да му налее още кафе. — Никога не съм обичала Леон.

— Доста хора си заблудила тогава.

— Татко уреди женитбата. Аз се съгласих, защото скандалът ми съсипа живота, а аз си исках обратно мястото в обществото. Но после разбрах, че просто не мога да го направя.

Той бе съсипал живота й. Почувства страшна вина. Бе отнел невинността й, репутацията й, мястото й сред хората от нейния ранг. Наистина ли все още го обичаше? Дали въобще го бе обичала? Та тя се разведе с теб толкова лесно, крещеше умът му.

— Ако това е някакви игра, определено не ми харесва.

Тя остави рязко чашата си.

— Мога да си приказвам, колкото си искам, нали? Но това няма да ме доведе доникъде. По дяволите, и аз си имам гордост!

Той стана също толкова рязко.

— Ако ме обичаш, тогава защо се разведе с мен?

Тя се втренчи в него.

— Защо съм се развела, аз? — Стана, готова за битка. — Моля, точно аз би трябвало да ти задам този въпрос!

Той не разбра какво му казва, а просто чакаше едно твърде закъсняло обяснение.

— Отговори ми, по дяволите! Разбирахме се добре, бяхме женени само от няколко дни, но в момента, в който стъпихме в Браунсвил, ти подписа. Ако наистина си ме обичала, въобще нямаше да скланяш глава пред баща си.

Тя ахна.

— Нищичко не съм подписвала в Браунсвил! Отказах! Нищо не съм подписвала освен вечерта преди венчавката с Леон!

Юмруците му бяха свити.

— Люси — рече той толкова меко, че заплахата се усети ясно, — Лойд ми донесе документите през първата ми нощ в затвора — на тях стоеше твоят подпис.

Тя пребеля като платно.

— Подписах ги вечерта преди сватбата! Не исках да се развеждаме, отказах. Аз те обичах! Тогава ми донесоха документи с твоя подпис! И когато видях, че си подписал… — Сълзите я задавиха. — Когато ми донесоха документите, Шоз, на тях имаше само един подпис и той беше твоят!

Сега вече бе негов ред да се втренчи — нещата бавно започнаха да се проясняват. Люси добави тъжно:

— Ти разби сърцето ми — но аз все пак не исках да подписвам.

Изведнъж му дойде твърде много. Ала се открояваше едно обстоятелство — едно невероятно обстоятелство — тя не бе подписала документите в Браунсвил, беше се държала до последния момент. Шоз бе толкова трогнат, че трябваше да се извърне. После каза тихо, почти като на себе си:

— Някой е подправил подписа ти, за да ме склони да подпиша и аз.

Люси бе шокирана.

— Не е бил татко, нито дядо! Те никога няма да направят такова нещо!

Шоз се успокои и отново се обърна към нея. Очите му блестяха.

— Не, няма. Но аз знам кой би го направил. — Погледите им се срещнаха. — Господин Властникът. Лойд.

— О, боже! — Люси потисна нов изблик на сълзи. — Но аз все още не разбирам. Лойд ти е донесъл документи с подправения ми подпис и ти си ги подписал? — Той кимна и тя продължи: — Но документите, които видях в Браунсвил — същите, които подписах в Ню Йорк — имаха само един подпис — твоят.

Той отиде до прозореца, объркан за момент, но изведнъж съобрази:

— На Лойд въобще не му е пукало дали сме разведени или не, но е трябвало да спечели благоразположението на семейството ти. Първо аз отказах да подпиша, но той не е могъл просто да подправи подписа ми и да ме изрита в Куба. Защото можех винаги да се свържа с теб и да разкрия истината. Така че е трябвало да ме накара да подпиша — да ме накара да повярвам, че съм подписал — и го е направил, като е подправил твоя подпис.

Люси бе зяпнала.

— Веднъж като е направил това, останалото е било твърде лесно. — Шоз вдигна рамене. — Подписах, мислейки, че е законно и няма да създавам повече проблеми. Останалото е било да ме изгони от града, за да не разбера никога истината. Междувременно е можал да спретне добър фалшификат на подписа ми на нови документи и никой нищо не заподозрял. И се е получило.

— Шоз… ти си отказал да подпишеш?

Той бе в капан. Твърде много се промени за минути и той не бе готов да признае — беше я обичал толкова много, че бе готов и на затвор, само и само да не подпише. Тя не го бе предала, както си мислеше, и на него му трябваше време да свикне с тази идея. Даже си представяше, че е искала да се омъжи за Леон от яд, както той бе спал с други жени, за да си отмъсти. Затова отговори неохотно, дори грубо:

— Аз съм голям инат, а с теб се разбирахме добре. Не бях готов за край.

Люси се взираше в него, а той знаеше, че тя се опитва да проникне в дълбините на сърцето и душата му. Извърна се и тогава тя изкрещя:

— Шоз, да не би да казваш, че документите, които подписах в Ню Йорк, не са носели твоя подпис — че подписът е бил фалшификат?!

— Няма начин да е било другояче, Люси.

Тя се хвана за сърцето, а очите й хвърляха игриви пламъчета.

— Знаеш ли какво значи това?

Той я изгледа подозрително.

— Шоз, ти не си подписвал документите, които подписах аз — и разводът не е валиден. Значи съм още твоя жена!

Той замръзна.

— Чакай малко.

— Все още съм твоя жена — повтори тя, сякаш на инат.

— Разводът е официален и документиран. В очите на света ние сме разведени.

— Но това не е валидно. Всеки съд…

— Чакай! Ако смяташ, че ще съдя правителството за фалшификация, значи си си загубила ума!

Тя залитна, като че я беше ударил.

Шоз се сърдеше на нея заради реакцията й, но още повече на себе си, задето се бе показал толкова невъзприемчив за чувствата й и бе действал, така че после да съжалява дълбоко. Ситуацията излизаше извън контрол и на него не му харесваше, ама никак.

— Никога няма да спечеля. А и залагам на карта помилването си.

— Не разбирам.

— Не мога да ти кажа подробности, Люси.

Тя въздъхна тежко.

— Дядо ми каза, че правителството те е изпратиш в Куба. Работиш за тях, нали? Ти си шпионин ма Съединените щати! А когато това свърши, ще те помилват, нали?

Той се извърна.

— Люси, имаш голямо въображение.

— Върви по дяволите! Все още не ми вярваш!

Той се завъртя и я сграбчи през раменете.

— Просто остави тази работа! Миналото си е минало, а настоящето е тук и сега. Не насилвай нещата.

Тя сви устни.

— Аз съм твоя жена и ти го знаеш, каквото и да казваш.