— Какво правиш? — попита Люси.

— Обиколих цяла Хавана сутринта. Едно е сигурно, когат’ започнат да се бият, няма да умрем от глад.

Сърцето на младата господарка прескочи. Венида складираше трайни хранителни запаси.

— Значи мислиш, че ще има война?

— Страх ме е, госпойце Люси, страх ме е.



Когато Шоз не се появи следобеда, Люси започна да диша по-леко — помисли си, че се е отказал, че няма да я изгони от Куба. През нощта в ума й се въртеше само войната — страхуваше се какво ще се случи, не само заради себе си, но и заради Шоз, представяше си битките, кръвопролитията и как той избягва дълбоко в джунглата от испанските войски. Беше почти полунощ, когато любимият й влезе в стаята — Люси подскочи от радост.

— Какво ще стане?

— Война. Въпрос е само на време. Предполагам, че американските войски ще дойдат след месец-два.

— Толкова дълго?

— Ще има дебати в Конгреса, после мобилизация, снабдяване, координация, придвижване — толкова дълго. — Погледът му бе мрачен.

— Какво става? Какво се е случило?

— Не можах да те кача на онзи товарен кораб, но уредих нещо друго. Обличай се!

— Сега!

— Връщаш се в Щатите — тази нощ.

Тя се изправи.

— Не.

— Тръгваш, Люси.

— Само ако и ти дойдеш с мен.

— Не мога.

— Разбира се, че можеш — извика тя, сърцето й биеше бясно, дланите й бяха влажни. — Шоз, не мога да тръгна без теб!

Изражението му се изопна.

— Няма да ти позволя да останеш.

Люси се страхуваше отчаяно. Взря се в него, обхваната от паника, и осъзна, че този път ще загуби и той ще постъпи, както бе намислил.

— Защо не мога да остана? Защо ти не тръгнеш? Направи достатъчно за Съединените щати! Семейството ми може да ти помогне, ако се тревожиш за правителството и своето помилване!

— Мисията ми не е приключена, това е само началото. — Той се усмихна печално. — Не мога да изоставя тези хора, Люси. Те се нуждаят от мен.

Тя премигна.

— Президентското помилване няма нищо общо, нали? Задачата ти е вече нещо повече от работа за теб, права ли съм?

— Така е от много отдавна и определено няма нищо общо с проклетото помилване. — Погледът му срещна нейния.

Сърцето й се изпълни с гордост, която почти потисна ужаса.

— Значи вярваш в Cuba Libre.

— Да, вярвам в Cuba Libre.



Час по-късно Люси се сбогува с Венида в слабо осветеното преддверие на вилата. Едрата негърка подсмърчаше шумно, а тъмните й очи бяха пълни със сълзи. Тя залюля младата господарка в обятията си.

— Да слушате господин Шоз и да изпълнявате всичко, дето ви казва — настави тя накрая.

— Ще се опитам — отвърна Люси също през сълзи. — Благодаря ти за прекрасното приятелство, Венида. Не знам какво щях да правя без теб.

— Щяхте да имате куп неприятности, тъй да знаете — рече Венида, докато бършеше очи в престилката си.

— Ела с мен — извика Люси импулсивно, като я хвана за ръцете.

— Де да можех, госпойце Люси, но си имам две големи момчета с хубави жени и дребни дечица. Не мога да си ги оставя, милите.

Люси отново я прегърна и се разрида. Накрая Шоз ги раздели и промълви, че трябва да тръгват.

— Ще се върна, обещавам — каза Люси за довиждане.

Венида успя да се усмихне и също помаха.

Когато излязоха навън и възседнаха конете, Люси се умълча, ужасена от предстоящата им раздяла. Бе спряла да умолява Шоз, когато той й обясни кротко защо трябва да си тръгне. Той бе боец и възнамеряваше да преживее тази война. Възнамеряваше да осигури собствената си безопасност, както и тази на своите хора. Присъствието й в една воюваща страна би отвлякло вниманието му. Тя би била допълнителен товар, който щеше да го ангажира, заради нея можеше да отнесе и някой заблуден куршум. А и двамата знаеха, че ако тя останеше, не след дълго, независимо от риска, той щеше да преброди Куба надлъж и нашир само за да я види.

Люси познаваше Шоз и знаеше, че ако успее да се наложи и да остане в Куба, щеше да бъде негова ахилесова пета. Мълчалива, неподвижна, тя се бе примирила със заминаването. Ала всичко се случваше толкова бързо. И, господ да й е на помощ, имаше най-лошо предчувствие, каквото трудно можеше да преодолее — че ще да мине много дълго време, преди да го види отново.

Копитата на конете им бяха увити в чул, за да не вдигат шум, когато напускат града. Нощта бе истински благослов — тъмна и беззвездна. Испански патрули кръстосваха навсякъде заради експлозията на „Мейн“ предната вечер. Люси и Шоз се измъкнаха от Хавана по кривите улички. Тръгнаха по тясна кална пътека на север, а след това се отправиха към крайбрежието. Не след дълго оставиха зад себе си и последните дюни и се насочиха към плажната ивица отдолу. В тъмнината на нощта вълните се пенеха чудновато бели сред синкавото море и бледнеещия пясък. Люси видя една закотвена яхта, която я очакваше. Сърцето й се късаше на мънички парченца.

Спряха се. Мъжът, който щеше да я отведе до Кий Уест, ги посрещна с поздрав. Шоз скочи от коня и отиде до нея. Люси се хвърли в прегръдките му. Притисна се до него и си каза, че няма да плаче.

— Няма да е завинаги — рече той нежно.

— О, господи — въздъхна тя тежко и заплака.

— Люси… — не довърши той и я притисна силно до себе си. Другият мъж се обърна и се загледа в морето. Люси отдръпна лице от гърдите му и се взря в него.

— Обичам те.

— Аз също — отвърна той печално.

— Пращай някакви вести — помоли се тя и отново се притисна.

— Ако не получиш нищо, то ще е защото не мога да се свържа — не си мисли най-лошото.

Тя отново заплака.

— Чуй ме — ще се оправя. — Той вдигна брадичката й. — Не ми ли вярваш?

Тя кимна, но страхът потискаше вярата. Войната правеше и от безсмъртните смъртни.

Той я целуна. Сетне се отдръпна, хвана я за ръка и я съпроводи до морето, докато вълните започнаха да плискат краката й.

Мъжът държеше малката гумена лодка, която щеше да отведе него и Люси до яхтата. Блесна самотна звезда. Люси се вкопчи в ръката на Шоз като в последна надежда. Той нежно се освободи, целуна и за сбогом и я вдигна до лодката. Хвърли вътре и малката й чанта. Тя го гледаше как стои във водата до колене. Лодката тръгна, мъжът я бутна към водата и сам скочи вътре. Започна да гребе — Шоз се отдалечаваше — метър, два… А тя не можеше, просто ме можеше да отдели очи от него.

— Чакай ме — извика той.

Тя вдигна ръка, докато го гледаше, а лодка я отвеждаше все по-далече — Шоз се смаляваше все повече, докато накрая се превърна в петънце на брега.

Част четвърта

ОГНЬОВЕТЕ НА РАЯ

48

Парадайз, Тексас

Септември, 1898 година

Седем дълги месеца изминаха, откак Люси се върна в Ню Йорк от Куба. Конгресът обяви война на деветнадесети април, а президентът призова сто двадесет и пет хиляди доброволци да подкрепят малката редовна армия. Заселниците по границата щяха да съставят три полка от кавалеристи и стрелци. Един от полковете бе под командването на полковник Ленърд Ууд, а вторият бе предвождай от Теодор Рузвелт.

Този полк бързо си спечели прозвището Дивите ездачи на Рузвелт и през юни спечели първата си победи в Куба в кървавата битка при Гуазимас. На първи юли последва нова забележителна и още по-кървава победа — тогава Дивите ездачи осъществиха дръзка атака на възвишенията Сан Хуан, превзеха ги и обърнаха испанците в бягство. Така започна обсадата на Сантяго. По-нататък имаше деликатни преговори и на седемнадесети юли гарнизонът на Сантяго се предаде и Испания загуби войната.

Конфликтът бе приключил преди два месеца, но Люси нямаше вести от Шоз от началото на юни — още преди битката при Гуазимас. Писмото, което бе получила, бе твърде кратко. Той пишеше за предстоящата война и за очакванията на хората, но само това. Пишеше й още, че му липсва — едничък ред, който имаше за нея повече смисъл от всичко останало, съперничеха му може би само думите „Обичам те“. Тя обаче предполагаше, че и те щяха да дойдат по реда си.

В този момент не знаеше какво да мисли. Умори се да чака вести, които така и не пристигаха. Къде беше? Защо не се обаждаше? Всеки ден очакваше Шоз внезапно да се появи на прага й и всяка вечер си лягаше с нарастващо разочарование и ужас. Ами ако е ранен? Ами ако е убит?

Появеше ли се такава ужасна мисъл, Люси я прогонваше веднага. Шоз не беше мъртъв. Иначе тя щеше да се досети, да го почувства, със сигурност. Не, не беше мъртъв, но можеше да е ранен, да е в беда. Трудните мирни преговори не бяха приключили и в Куба имаше още американски войски. Може би той също беше там с някакви неясни цели.

Люси телеграфира на американския консул в Хавана няколко пъти. Приемникът на Леон нямаше вест от Шоз от началото на август. Тогава Люси се обърна за помощ към баща си.

Родителите й знаеха почти всичко. Когато тя пристигна в Ню Йорк на първи март, те току-що бяха разбрали от Мериан Клакстън, че Люси е в Куба, а Шоз също е там. Леон явно бе писал на майка си, преди да загине, точно както Люси се опасяваше.

Сега вече нямаше какво да крие. Потвърди без увъртане, че обича Шоз, и изясни, че подписът й на документите за развода е фалшифициран, следователно двамата бяха все още съпруг и съпруга.

— Аз ще бъда негова жена във всеки един смисъл, когато се върне от Куба — завърши тя.

Рейд побесня толкова, че изчезна за няколко дни. Когато се върна, Люси разбра, че е ходил във Вашингтон да се срещне с Лойд, решен да се добере до истината. Баща й нямаше намерение да разисква нищо, свързано с Шоз, пред нея, така че тя разбра от Грейс — Лойд наистина бе подправил подписа на любимия й върху нов комплект документи чрез художника на „Браунсвил Кроникъл“. Както Шоз и предполагаше, човекът на правителството въобще не бе допускал, че някога измамата му може да бъде разкрита.

Докато Рейд го нямаше, Грейс се превърна в неин изповедник. Люси обичаше майка си, но никога не бе била близка с нея, както с баща си, защото майка й бе прекалено заангажирана в политическите си и обществени дела. Сега обаче се заобичаха истински. Майката изслуша цялата невероятна история на приключенията на дъщеря си.

— Страшно се гордея с жената, в която си се превърнала — рече тя накрая. Люси никога нямаше да забрави тези думи.

След завръщането си от Вашингтон Рейд не повдигна повече въпроса за Шоз, но Люси знаеше, че се е примирил с брака й. Сигурна бе също така, че пръст в това има майка й, и можеше само да се надява, че един ден той ще забрави миналото и ще насочи поглед единствено към бъдещето.

Сега обаче тя се нуждаеше от помощта му и дръзко се обърна към него.

— Трябва да намеря Шоз Купър, татко.

Бяха в кабинета му, облицован с дъб, и доброто настроение на Рейд тутакси се изпари.

— Това не е просто увлечение на младо момиче, нали, Люси? — попита той тихо. Трябваха му цели седем месеца, за да свикне с факта, че дъщеря му все още е омъжена за човека, който я отвлече.

— Не, татко, не е. Младото момиче, за което така старателно ми припомняш, порасна много отдавна.

Той седна тежко.

— Майка ти все ме убеждава да му дам шанс и че той просто е бил невинна жертва на злобата на Мериан, а сега е истински герой.

Тя се наведе над бюрото му в очакване.

— Така ми се иска да го сториш.

Вместо отговор той отвори чекмеджето до себе си. Подаде й лист хартия, където бяха написани името на Лойд, телефонен номер и адрес във Вашингтон. Люси го прегърна със сълзи на очи.

Грейс й пожела всичко най-хубаво и Люси тръгна за Вашингтон веднага след като си уреди среща с Лойд. Вълнението, че най-после го откри, се превърна в гняв — той бе измамил Шоз да подпише онези документи. Припомни си обаче, че това принадлежи на миналото и сега единствената й цел е да открие своя любим, така че няма никакъв смисъл да повдига въпроса за фалшификацията.

Лойд я уведоми, че Шоз е напуснал Куба през юли — приключил най-сетне със задълженията си там — но оттам нататък местонахождението му не е известно.

За миг Люси се почувства съкрушена. Ако бе тръгнал през юли, защо не дойде при нея? Тя стоеше в кабинета и полагаше огромни усилия на волята да не покаже противоречивите си чувства. Междувременно Лойд се изправи нетърпеливо, с което очевидно искаше да я подкани да си върви.

Ала Люси не помръдна. Шоз не бе дошъл при нея и тя не знаеше защо. Не можеше да приеме този факт. Каза й да го чака, а дори и да не беше, тя пак щеше да се подчини. Защо не идваше?

Люси се опита да си подреди мислите. Знаеше какво иска — искаше него. Той беше добре, цял, но не беше в Куба. Тя щеше да го намери. О, наистина щеше да го намери. Ако той си мислеше, че може да я изостави, жестоко се лъжеше. Тя щеше да го проследи до самата му бърлога.