— Госпожице Браг — започна Лойд. — Опасявам се, че имам и други срещи.

Люси вдигна поглед — осени я идея.

— Знаете ли къде е старото му скривалище в Мексико? Долината на смъртта? — Шоз бе отишъл при Роберто — тя знаеше!

— Да — рече Лойд бавно. — Уговорката беше, че можем да го намерим там, ако не е в Куба, а освен това трябваше да изпращаме ежемесечно провизии за жената и детето.

Люси се вкамени — ужасен страх замести въодушевлението. През цялото време в Куба Шоз бе оставил Кармен и сина й под грижите на американското правителство. Каза си, че е трябвало да им осигури грижи, докато отсъства, но ужасното чувство остана.

— Искам точното местонахождение — каза тя. — Отивам в Долината на смъртта.

Лойд вдигна рамене, разказа й за човека в Сан Антонио на име Фостър, който пращаше провизиите в Долината на смъртта, и й даде наставления как да го намери. Най-накрая Люси стана, но не му благодари.

— Грешите с това „госпожице Браг“ — сбогува се тя хладно — или може би забравихте измамата в Браунсвил? Правилното е „госпожа Купър“!

За части от секундата очите му се разшириха, но Люси вече бе затворила вратата зад себе си.



Долината на смъртта.

Чувството за нещо познато бе непреодолимо, защото две седмици по-късно Люси и водачът на име Фостър осъществиха финалното коварно спускане в адското гърло, където някога тя бе пленница на Шоз. Нервите й бяха опънати до крайност, докато конят напредваше по стръмната, камениста пътека. Тя чувстваше как долината я обгръща като някакво митично чудовище, усещаше желанието й да я погълне и никога да не я пусне отново. Ала това бе просто въображението й, припомни си тя, докато се взираше в извисилите се бледожълти скали. Те сякаш покриваха пътеката и закриваха цялото небе. Люси се зачуди дали някой ден нямаше да решат да се стоварят върху безумеца, дръзнал да проникне там.

В Долината на смъртта нямаше зима. Беше горещо, задушно, мъртвешки сухо. От склона двамата пътници слязоха на равно. Надлъж и нашир се простираше парещ жълт пясък, а ниските храсти се бореха за всяка глътка живот. И пак онези познати, страховити скали — те закриваха небето, слънцето, унищожаваха всяко чувство за реалност.

Долината я порази като нещо живо и в същото време мъртво. Люси се втренчи в гърба на Фостър. Той също изглеждаше впечатлен — обикновено бъбреше непрекъснато и я разсмиваше със забавни случки из патилата си. В последния един час обаче бе необичайно тих. Сигурно също усещаше тайнствената атмосфера на Долината.

Пространството внезапно се разтвори и над тях се появи небе. Люси отново можеше да диша. Потеше се силно и бършеше лицето си с кърпичка. Там ли беше Шоз? Щяха ли да се съберат отново най-после?

Преминаха покрай сцена, твърде прилична на онази, която Люси видя, когато за пръв път навлезе в долината като пленница на Шоз. Жените покрай бавното, почти пресъхнало ручейче спряха да работят. Децата, които се бяха гонили до преди секунди, се обърнаха, за да ги погледнат. Даже едва проходилите мъничета, които строяха пясъчни кули, впериха погледи в пътниците.

Пред тях се разкриха нови кирпичени постройки. Сърцето на Люси щеше да изскочи от гърдите. От една страна изпитваше невероятна радост, но от друга, ако той бе там и живееше с Кармен, тя щеше да го убие.

Спряха пред познатата къща. Кармен изскочи с крясък от къщата и се спусна по стълбите на верандата, обвита във всички цветове на дъгата, точно както преди година и половина.

И Люси осъзна, че Шоз го няма там.

Кармен се спря — конят на Люси също застана на място. Очите на Кармен се разшириха — Люси също прикова поглед в нея. Двете жени се преценяваха дълго. Сърцето на Люси щеше да се пръсне. Кармен — жената-враг и някогашна съперница, а може би и все още такава? Поразителна както винаги, тя все още караше мъжете да се обръщат.

— Тук ли е Шоз?

Кармен сложи ръце на кръста.

— А, значи неговата курва се върна. Не, няма го.

— Опасявам се, че грешиш, Кармен. Не аз съм неговата курва, а ти. Аз съм негова жена.

Кармен се дръпна назад поразена.

— Лъжкиня! Лъжкиня!

— Тук ли е бил?

— Да.

Сърцето на Люси се сви.

— А ще се връща ли?

Кармен вирна брадичка.

— Да.

— Значи ще почакам — отвърна Люси и слезе от коня. Значи не бе дошъл при нея, помисли си тя с ужас, а бе дошъл тук, бе се завърнал тук.

— Няма — запъти се Кармен към нея, хвана я за рамото и грубо я извъртя.

Гневът на Люси пламна. Тя сграбчи ръката на другата жена и я отблъсна.

— Не ме докосвай.

Кармен не се усмихна, а по-скоро се озъби зловещо.

— Махай се.

— Няма да се махна. Къде е Роберто? В стаята си? — Тя не дочака отговора и избута Кармен, но всичките й инстинкти бяха съсредоточени върху реакцията на съперницата й.

И тя дойде. Кармен изпищя злобно, сграбчи Люси за лакътя и го изви силно. Противничката й сгъна ръка и я удари с всичка сила по носа. Кармен извика от болка и падна по гръб в прахта — носът й кървеше.

Люси се изправи над нея задъхана.

— Ако само ме докоснеш отново, ще те нараня вече наистина. — Думите бяха кратки, но силни.

— Чакайте, чакайте — извика Фостър. — Момичета…

— Стойте настрана, господин Фостър — предупреди го Люси. Кармен още беше в прахта с ръка на носа. — Разбра ли ме, Кармен?

Ранената я изгледа с черна омраза.

Люси се обърна и влезе в къщата — не се чувстваше тържествуваща, а по-скоро отрезвена — бе направила, каквото трябваше. Всичко беше толкова познато, хладните бели стени, каменните подове, нещата на Кармен, разхвърляни из дневната.

— Роберто? — повика гостенката меко. Къщата беше тиха, безжизнена, като някакъв спящ, мрачен великан. Новодошлата отвори с трясък вратата на детската стая. И ахна.

Стаята бе празна, изоставена, бяха останали само очертанията. Роберто очевидно бе заминал и нямаше да се върне. Внезапно Люси нахлу в стаята на Шоз отсреща. Всичките му дебели юридически томове бяха изчезнали — по лавиците нямаше нищо. Тя отвори шкафа и разрови дрехите вътре. Всичките бяха на Кармен — нито една мъжка. Тогава изтича обратно вън.

Кармен седеше на стълбите на верандата и притискаше мокра кърпа към носа си. Фостър стоеше до нея.

— Той няма да се върне — извика Люси и почувства непреодолима радост. — Взел е Роберто и няма да се върне вече!

Кармен стана.

— Ще се върне — изстреля тя. — Винаги се връща при мен.

На Люси изведнъж й дожаля.

— Няма причини да оставаш тук, Кармен — и двете знаем, че той няма да се върне. Можеш да тръгнеш с нас утре сутринта.

Кармен вдигна брадичка гордо.

— Няма да си тръгна. И той ще се върне.

Напуснаха Долината на смъртта на зазоряване — Фостър и Люси. Докато се отдалечаваха, тя се обърна и впери поглед в пъстрата фигура на Кармен, която седеше пред къщата, а гневът в очите й разпръскваше пламъци. Някогашната й съперница за сърцето на мъжа, когото обичаше, сега я изпълваше със съжаление. Кармен отказа да напусне Долината. Ала там не бе сама. Оставаха разбойниците, а и забравеното от бога село със своите жители. Снощи бе танцувала страстно около огъня и ръкопляскащите мъже — тяхната циганска кралица. Кралицата на Долината и всичко в нея.

Наистина ли вярваше, че Шоз ще се завърне там?

Люси се надяваше на обратното. Ала един образ не си отиваше — ужасен, натрапчив образ — стара, посивяла жена, която изтичва от къщата си всеки път, когато в долината навлезе някой — жена, чакаща мъж, който никога няма да дойде.

49

Септември, 1898 година

Шоз пристигна на гарата в Парадайз.

Натрапчивите спомени го връхлетяха още когато се озова в Галвестън преди няколко седмици, продължиха, докато пътуваше към Долината на смъртта да вземе Роберто, споходиха го и сега. Люси като че му се привиждаше навсякъде и образът й не му даваше мира.

Когато напусна Куба към края на юли, той почти тръгна направо към Ню Йорк при нея. Липсваше му ужасно, едва издържаше. Ала все пак и бе пратил писмо — тя знаеше, че той е добре и ще дойде. Роберто пък бе мъничък и толкова самотен — той жадуваше да види отново баща си и не разбираше напълно защо се наложи тази едногодишна раздяла. Мексико бе на пътя между Куба и Ню Йорк. А след като вземеше наследника си, Шоз трябваше да направи най-важното посещение — в Парадайз — време бе да си изясни нещата с патриарха на фамилията — Дерек Браг.

Люси му бе съпруга и му принадлежеше. Не можеше да живее без нея, а и не искаше — обичаше я силно. Беше преминал през ада, срещна се лице в лице със смъртта и успя да осъзнае ясно най-дълбоките и тъмни свои чувства и страхове.

Повече нямаше да поставя под въпрос любовта й. Време бе да я приеме, да заживее с бъдещето — с тяхното бъдеще.

Сега искаше семейството й да го приеме — ако и да не го одобри. Усещаше, че има най-големи шансове с Дерек, а получи ли благословията на стареца, майката и бащата на Люси също ще склонят.

Пътят от Парадайз до „Дерек и Миранда“ бе кратък — Роберто поглъщаше с широко отворени очи чудните гледки, които се разкриваха пред него, откакто бяха напуснали Долината на смъртта. Не можеше да си намери място от вълнение, защото Шоз му каза, че „Дерек и Миранда“ е домът на бабата и дядото на Люси.

Миранда ги приветства от вратата, докато си бършеше ръцете в престилката. Премигна от учудване, когато видя Шоз, после забеляза и Роберто.

— Господин Купър! Каква изненада!

Той се усмихна и на брадичката му се показа красива трапчинка.

— Едно време ме наричахте Шоз, госпожо — рече той и бързо свали шапка. Погледна Роберто и момчето го последва. — Това е синът ми, Роберто.

Миранда също се усмихна.

— Добре тогава, Шоз, защо не влезеш? Здравей, Роберто. Сигурна съм, че няма да ми откажеш малко шоколадови бисквити, още парят.

Роберто кимна благодарен.

Миранда ги въведе. Ясният й поглед прикова Шоз и за миг той почувства, че тя знае защо той е тук и съвсем не е учудена.

— Искаш да се видиш с мъжа ми?

Шоз кимна. Изчака нетърпеливо, докато тя отиде да го доведе — устата му изведнъж пресъхна, чувстваше се нервен като юноша преди първата си танцова забава. Ами ако не успее да убеди стареца, че е мъж за Люси? Той чу стъпките на Браг и вдигна поглед. Дерек се втренчи в него.

— Здравей, Шоз.

— Господин Браг.

Възцари се тишина. Миранда отведе Роберто в кухнята. Най-накрая Дерек направи знак и двамата влязоха в кабинета му. Останаха прави.

— Дойдох да поговорим за внучката ви.

— Защо с мен?

— Вие сте главата на това семейство, а аз искам да изкупя вината си. Знам, че ако получа вашето одобрение, останалите също ще склонят.

— Доста искаш.

— Искам това, което ми се полага. Да бъда съден справедливо. Получих си помилването и вие много добре знаете, че си го заслужих. Вече съм свободен — и обичам Люси.

— Разбирам. — Дерек седна, но Шоз остана прав. — Знам, че си заслужил помилването си, Шоз, защото поддържам връзка с определени хора във Вашингтон — както и със сина ми и внучката ми.

Сега бе ред на Шоз да се учуди.

— Е, и?

— Научих доста неща за теб. Преди шест месеца получих десет страници писмо от Люси. И бих могъл да кажа, че сега знам почти всичко, което си заслужава да се знае за теб, Шоз.

— Е, и? — попита той отново. — Знаете ли, че разводът ни е фалшив? И че Люси е все още моя съпруга?

— Знам за развода и за Лойд.

— Значи ще получа благословията ви?

— Заслужаваш много повече — отвърна Дерек тихо.



Люси пристигна в „Дерек и Миранда“ посърнала. От Сан Антонио телеграфира на агенцията „Пинкертон“ и им даде наставления да я търсят в Парадайз. Нямаше да си губи времето, като наема детективи да търсят Шоз. Къде, по дяволите, можеше да бъде, след като бе напуснал Долината на смъртта заедно с Роберто?

Беше уморена и жадуваше за топла вана, когато кабриолетът, нает в Парадайз, я понесе по дългата криволичеща пътека към огромното бяло ранчо. Въпреки вълненията и тревогите обаче, да бъде в Парадайз й се струваше като завръщане у дома — тихо, успокоително и дългоочаквано. Люси се извърна да погледа породистите жребчета, които препускаха около варосаната конюшня и колата й — телата им бяха млади и силни и те използваха удобния случай, за да се насладят на радостта от бягането. Погледна къщата на хълма — по верандата бяха нацъфтели в чудно обилие лилави и бели петунии — и се усмихна.

— Люси!

Тя замръзна. Внезапно усети как ушите й бучат. Това, което чу не можеше да е истина.

Роберто се втурна през ливадата към нея. Тя разтвори ръце. Детето се спря рязко — грееше от радост, но не смееше да се приближи повече.

Шоз е тук, успя да си помисли само тя.

— Какво е това? — извика та. — Няма ли да получа прегръдка?