— Знаеш по-добре от мен какво. — Той се вкамени, неспособен да каже нищо. — Тогава никой не разбра — продължи тя, — няма да разберат и сега.

— Премислила ли си всичко добре?

— Да.

— И няма да излъжеш татко, че съм те изнасилил?

— Естествено, че не, това би ме унищожило.

Той се изхлузи от коня заедно с нея. Люси се озова в ръцете му и посрещна с гърди и бедра тялото му.

— Защо не ми каза досега, че си го искала? — изхриптя той.

Люси не намери приемливо обяснение. Той я прихвана изотзад, издигна я нагоре и я изтика към едно дърво. Устните му жадно поглъщаха нейните. Люси се вкопчи в широките му рамене, докато той я целуваше и се отъркваше о нея. Запъхтяното му дишане се чуваше отчетливо. Тя самата едва успяваше да си поеме дъх. Поклащането на тялото му бе така недвусмислено и неустоимо, че тя го задърпа, за да е по-близо до нея. Едната му ръка се намери изведнъж под полата, между краката й, под гащичките й. Той я потърка ловко и плавно, разтваряйки бедрата й, готов да се настани между тях.

— Надявам се, че си готова — дрезгаво каза той, — защото аз със сигурност съм.

Люси едва успя да осъзнае какво й казва, защото докосването му бе като зов едновременно от ада и рая. Той сграбчи единия й крак и го уви около кръста си. Тя не разбра какво става, докато той не проникна здраво и дълбоко в нея. Тя изпищя изненадано, но той не й обърна внимание, а вдигна и другия й крак, така че тя го обхвана напълно около кръста с гръб към дървото. Когато той започна да навлиза в нея, виковете й отстъпиха място на приглушено стенание. В мислите си тя го молеше за още. Той шепнеше в ушите й неразбираеми обещания. Изведнъж всичко загуби значение и тя експлодира подобно на вулкан. Той зарови лице в шията й с глухо стенание. Яснотата започна да се възвръща и тя почувства как той се освободи в нея. Ноктите й браздяха дълбоко раменете му, а краката й отказваха да го пуснат. Той се отпусна върху й, след което бавно свали бедрата й надолу. Преди още да открие, че не може да стои изправена, Люси се свлече на земята. Когато вдигна глава, го видя да я наблюдава напрегнато, облегнат с рамо върху дървото. Не се усмихваше. Тя не отвърна глава, а продължи да го гледа, изтощена, отслабнала, задоволена. Изразът на лицето му бе невъзможен за разчитане. Потърси укор и презрение, но не ги откри. Не можеше да повярва, че го направиха. Случилото се бе много по-зашеметяващо от преди.

— Не бъди толкова изненадана — изви устни в сурова усмивка той. — Това трябваше да стане още много отдавна.

Люси извърна поглед. Физически се чувстваше презадоволена. Ала у нея продължаваше да зрее друг неуловим копнеж. Той се отблъсна от дървото.

— Наистина съжалявам, че прахосахме последните няколко седмици в разпри, принцесо. Но това сега си го биваше. Не бих могъл и да мечтая за по-хубаво довиждане — усмихна се той. Думите му върнаха Люси в действителността. — Хайде, ставай. Не разполагам с време за губене — намръщи се той на отвлеченото й изражение. — Или си забравила, че съм търсен от закона престъпник, а не сме достатъчно далеко от границата, че да си отдъхна на спокойствие. Искам да стигнем Лас Каситес преди мръкване.

Преди мръкване. Реалността бе груба. Люси бавно се изправи на крака.

20

Той беше ядосан. Ядосан и объркан, всъщност се чувстваше откровен страхливец. Знаеше, че няма причина за такива настроения. Напротив би трябвало да е дяволски доволен — постигна, каквото искаше, а той желаеше Люси от дълго време. Не беше свикнал да чака, за да осъществи желанията си, тъй както нямаше навика да бъде омайван. Всичко за него се свеждаше до похот, но това нямаше значение. Задоволи страстта си, следователно тя трябваше да бъде изключена от неговата ценностна система и разсъдък. Нещата обаче стояха съвсем иначе. Вече съжаляваше, че я взе за заложница и се проклинаше, че не я остави преди границата или даже веднага след напускането на Парадайз. Ала най-много се ядосваше, че преди малко я доведе до оргазъм. Тялото му беше изопнато като струна от напрежение. За щастие Люси не подхвана разговор по пътя към Каситас. Правеше се на засегната. Той не й бе обещавал рози, а ако тя си мислеше, че да вкара самуна си в нейната фурна означава нещо за него, значи беше глупачка. Като него. Защото онова, което той си спомняше най-живо, не бе голото й тяло или нейната страст, а начина, по който беше поставила ръка върху челото му, за да види дали има треска. Сякаш се тревожеше. От много време насам никоя жена не беше полагала грижи за него. Предателската мисъл му се натрапи отново: „Задръж я. Не й позволявай да си отиде“. Сигурно беше полудял! Конят недоволно изпръхтя, когато Шоз го спря с рязко дръпване на юздите. Мигом съжали, затова отпусна поводите и погали животното по врата. Дългокракият мустанг притежаваше куража на най-добрите чистокръвни породи, затова тръсна разбиращо глава. В прашния здрач пред тях можеха да се видят няколко хижи и техните димящи комини. По широката главна улица не се мяркаше жива душа.

— Това ли е Каситас? — запита тя с треперещ глас.

— Не се безпокой — отвърна той. — Имат телеграф и хотел. Разбира се, не от тези, на които си свикнала. — Опит за язвителност. Тя не отговори, но се усети как се вдърви заради грубия му език. Той си даде дума да не се трогва, ако забележи, че тя го мрази. Внезапно я повдигна и я постави на земята, без да слиза от коня.

— Тук ли ще ме оставиш? — запита тя с тревога в погледа.

— Не можеш да влезеш в града в този вид — каза той, като я огледа присмехулно.

Тя механично скръсти ръце пред гърдите си, но без видим резултат. По време на тяхното бягство от закона бе загубила половината копчета на морскосиния жакет, затова той щедро разкриваше полуголата й гръд. Блузата и долното й бельо се бяха впили непристойно, а късите до коляно пола и фусти оставяха дългите, стройни прасци и глезени напълно открити. Люси беше оплела косата си като корабно въже и я беше прибрала на кок, оставяйки края да се влачи върху рамото й. Видът и бе далечен отглас от този на Принцесата от Ню Йорк и Парадайз. Но пък тя беше най-апетитното сладурче, което Шоз бе виждал. Темпераментът й изведнъж лумна и се разпали.

— Ти си отговорен за дрехите ми! — изкрещя тя, без да успее да сдържи сълзите си. — Или по-точно, за тяхната липса! — Тя гневно изтри очи.

— Вече съжаляваме, така ли? — запита той, отпуснат дръзко върху седлото.

— Да! Не!

— Кое от двете?

Тя пое дълбоко въздух.

— Да! — каза Люси с предизвикателно изражение на лицето.

— Чакай тук — каза той, без да се трогне. — Ако някой се появи изневиделица, скрий се в кактусите.

Тя му хвърли убийствен поглед. Без да каже нито дума повече, той препусна в лек галоп към селото. Наистина ли беше започнала да съжалява за случилото се? Той се прокле за сетен път заради глупостта си. Не можеше подвластна на импулсите си госпожица като Люси да не таи скрити помисли. Даде й, каквото й трябваше, и сега ставаше излишен. Не му се искаше да повярва. Изхлузи се от седлото пред най-голямата постройка в селото — местната пивница. В задната й част даваха няколко стаи под наем. Обикновено там пачаврите водеха своите клиенти, но от време на време отсядаше и някой изморен пътник. Шоз не пропусна да забележи четири коня, привързани на перилото пред салона — толкова големи компании не му се нравеха. След кратко колебание влезе в обширното помещение. Подът беше от дървени дъски, покрити с прахоляк и мръсотия. Имаше дълъг барплот и няколко паянтови маси. Във въздуха се носеше гъст дим. Мястото излъчваше мирис на препържен боб, немити тела, цигари и секс. Собственикът Фернандо беше огромен тлъст мексиканец. Както обикновено, той си седеше зад бара и пиеше текила. Компания му правеше един познат на Шоз жител на селото на средна възраст и с бакърен тен на кожата. При влизането на новодошлия се възцари тишина. Шоз се приближи към бара. Вече бе огледал четиримата ездачи. Всички без изключение носеха кръстосани на гърдите си патрондаши, имаха пушки и затъкнати в коланите ножове. Бяха типични, опасни бандити. Как можа да остави Люси сама? Фернандо не би могъл да я опази. Даже не би се и опитал. Щяха да я изнасилят, и то неведнъж, без значение с какво е облечена. Тревогата му се засили. Не можеше да я зареже сама в очакване семейството й да дойде да я прибере. Невъзможно бе и да остане през нощта да я охранява. Не и след като бяха толкова близо до границата. Каситас не беше безопасно убежище, но нямаше друг град от тази страна на Долината на смъртта. Докато не променеше маршрута си и не я оставеше някъде другаде, трябваше да се грижи за нея. От друга страна обаче, беше твърде опасно да се отклонява от своя път и той не възнамеряваше да го прави. Единственото му намерение беше да потърси сигурността на недостъпното си убежище. Което означаваше да я вземе със себе си в Долината. Семейството й можеше да я търси под дърво и камък, но никога нямаше да ги открият в източната част на Сиера Мадре. Никога. Срещата на Люси с нейните трябваше да почака. Когато нещата се успокояха, той щеше да я изпрати до някой от градовете на Залива или дори да я придружи сам. След като взе решение, той почувства как болезненото напрежение го напуска. Не се осмели да се запита защо — в края на краищата действаше така, както повелява колелото на госпожица Фортуна. С парите, задигнати от помошник-шерифа, Шоз си поръча две чаши уиски, които му подействаха като мехлем. После с Фернандо се оттеглиха, за да обсъждат общия си бизнес. Когато гостът напусна пивницата, в колана му беше запасан револвер, в ботуша му имаше малка кама, а ръката му държеше пушка и торбичка с муниции и храна. Четиримата ездачи го изпратиха с напрегнат поглед. Люси не беше там, където я остави. Притеснението му не беше голямо въпреки необходимостта да продължат веднага. Къде ли беше палавницата? Дали най-накрая не се бе решила да бяга? Изведнъж му мина през ума, че причината може да е някой безпризорен главорез или гърмяща змия. Шмугна се в гъстия бодлив шубрак, неспособен да я повика по име, защото сърцето му щеше да се пръсне от страх. Шоз се закова на място и се заслуша внимателно в шумовете на настъпващата нощ. До слуха му достигна далечният вой на глутница койоти. Много по-близо се разнесе възможно най-предпазливият и неуловим шум, предизвикан от триенето на нещо меко в камък. Той рязко се извърна, но видя само опашката на самотен опосум. Не може да е побягнала сама и полугола сред безбрежната мексиканската пустош. Дали не я бе открил някой бандит? Връхлетя го чувство на безпомощна ярост и той несъзнателно сви длани в юмрук, след което пришпори коня и започна да обикаля във все по разширяващ се кръг. От време на време спираше да се ослуша. Изведнъж дочу сподавения й стон. Препусна с изваден пистолет в посока на звука и след десетина ярда се натъкна на покрито с камънак оголено място. Люси седеше на земята, облегната с гръб на една скала, и плачеше. Първата му мисъл бе, че някой я е наранил. Тъкмо се канеше да скочи от коня и да й се притече на помощ, когато тя го видя и се изправи, триейки лицето си с длан.

— Какво стана? — Тя го стрелкаше с очи право в лицето. — Какво, по дяволите, се случи? — настоя той, хванал я с две ръце за раменете.

— Нищо.

Той не можа да повярва, не и след като се бе скрила тук, обляна в сълзи, карайки го да я търси цял час.

— Лъжеш. Защо не кажеш какво стана?

— Нищо! — изкрещя му тя.

Шоз отстъпи назад. Дали пък не се криеше от него?

— Защо плачеш, Люси?

Проблемът бе, че той се досещаше за причината и започваше да се намразва.

— Защо плача ли? — разсмя се истерично тя. — Ти ме отвлече и ме влачи със себе си през половината Тексас, за да ме докараш дотук, след което ме питаш защо плача.

— Вчера не плачеше.

— Вчера си беше за вчера — отговори с треперещ глас тя.

Образът на грижовната й ръка, която го докосва, по челото, се завърна отново, последван от жежкия спомен за това как се бяха любили.

— Който си играе с огън, рискува да се опари.

Брадичката й се вирна предизвикателно.

— Недей да се ласкаеш сам.

С това той можеше да се справи. Войнственият й гняв бе далеч повече за предпочитане пред сълзите.

— Ставай! — изкомандва той и се метна на коня. Тя протегна ръка и той я хвърли на седлото зад себе си. След това подкара коня в лек тръс за първи път на изток. Люси се вкопчи зад него.

— Къде отиваме? — тихо запита тя. Каситас е нататък.

Той ясно усещаше натиска на налетите й гърди в гърба си.

— Докато не искам да те сполети нещо по-лошо от смъртта, не мога да те оставя тук. Аз пък от своя страна не смея да прекарам нощта толкова близо до границата.

Първоначално Люси не можа да осмисли думите му, след което мозъкът й заработи с пълна скорост.

— Какви ги говориш? — извика тя. — Не те разбирам.

Жребецът се спусна в една скалиста седловина.