Бренда Джойс - Огньовете на рая

Земята се затресе под тропота на десетки галопиращи копита, които изпълниха въздуха с гръмотевичен тътен. Плътна маса от коне и ездачи препускаше през знойната тексаска пустиня в посока Рио Гранде. Кавалкадата забави ход като един и постепенно спря.

— Рио Гранде.

Рейд се обърна към баща си със светнали очи.

— Не можем да спрем сега, защото и без това загубихме твърде много време.

Дерек, Ник, Рейд, Брет и Сторм яздеха начело на хайка от петдесет човека, включително шериф Сандърс и четирима тексаски рейнджъри. Всички заедно представляваха внушаваща страхопочитание гледка. Бяха облечени еднакво в изпрашени панталони от кожа, вехти ботуши, напоени от пот памучни ризи, завързани около врата кърпи и нахлупени ниско опърпани каубойски шапки. Всеки един беше въоръжен до зъби. Пушките бяха затъкнати в калъфи, а отстрани на коланите се полюшваха барабанлии с шест патрона. Дерек носеше дълъг нож с двуостър край. Плашеше не толкова големият им брой и огневата им мощ, колкото излъчването на сила, ярост и решителност, които биха накарали всеки да се замисли, преди да излезе насреща им. За щастие Фред беше открит само час, след като бе овързан като вързоп в затворническата килия. Изчезването на Люси все още не бе разкрито и можеше да остане незабелязано, ако не бяха намерили Фред, който разказа цялата история. Незабавно се сформира отряд и само два часа след отвличането на Люси страховитата хайка беше по петите на бегълците. За нещастие надделя мнението, че Шоз ще се отправи директно на юг към границата, затова се втурнаха да търсят следите му натам, след което се наложи да се връщат обратно чак до Парадайз. Преследваният се оказа хитър и изкусен. Всъщност бе поел на запад по един от притоците на река Пекос, за да ги заблуди. Това им стана ясно със сигурност, когато късно същия ден Ник намери големи парчета плат от Люсините фусти да се ветреят върху един храст до брега, очевидно отрязани и захвърлени. От това следваше да се очаква придвижването на Шоз да става надолу по течението. Рейд едва не си загуби разсъдъка. Последва разгорещен спор. Дали преследваният щеше да тръгне на запад към Ню Мексико, или щеше да се опита да ги заблуди? В този момент към тях се присъединиха извиканите на помощ рейнджъри. Хайката се раздели на две. Половината пое на запад начело с трима рейнджъри, а останалите се отправиха право на юг към границата. Всички от семейство Браг инстинктивно усещаха, че Шоз ще побегне към Мексико, затова се насочиха вкупом натам; Ден по-късно бяха достигнали Рио Гранде, без да открият други следи от Люси и нейния похитител. Разчитаха на инстинкта и здравия разсъдък, затова липсата на доказателства, че са във вярната посока, внесе объркване в редиците им.

— Не можем да спрем точно сега — потири Рейд. Брат му Ник постави съчувствено ръка върху рамото му.

— Скоро ще се стъмни — обади се сухо Дерек. — Няма да постигне кой знае какво в мрака.

Брет се приближи към тях върху запенения си кон.

— Не трябва да им позволяваме да се доберат до онези планини — каза той.

Всички отправиха поглед на югоизток към назъбените планински върхове, които се открояваха ясно на фона на потъмняващото бледомораво небе. Изглеждаха зловещи и страшни. Източната част на Сиера Мадре. Досега бяха яздили през хълмиста местност последвана от пустиня. След като веднъж обаче някой се добереше до планините, можеше да се крие там вечно.

— Трябва да открием нова следа — обади се с твърд глас Сторм, — и то скоро.

Капитанът на рейнджърите Кларк Уейд даде нареждане да се разгърнат много внимателно пеша. Сега бе моментът да намерят нещо, което да им подскаже мястото, откъдето Шоз и Люси бяха прекосили реката, ако изобщо бяха минали оттук. Ала времето беше срещу тях по много причини. Беглецът им водеше с цял ден и скоро щеше да се скрие в лабиринта от проломи. На всичко отгоре се смрачаваше. Всички разбраха, че трябва да се действа спешно. Рейд бе този, който, пришпорван от отчаяние, откри едва видима следа в глинестата почва на речния бряг. Водата беше отмила по-голямата част, но за един експерт, каквито бяха повечето от мъжете, това беше отпечатък от копито на тежко натоварен кон, пренасящ повече от един ездач.

— Може да са те — каза Сандърс. — Откраднатият кон е бил малък като този.

— А може да е товарно муле — обади се Кларк Уейд.

— Знам, че са те — нервно се намеси Рейд. — Да вървим!

— Надявам се ви е известно, че не можем да прекосим тази граница — обърна се шерифът мрачно към Дерек.

— Зная.

— Само преди десет години беше възможно, но не и сега.

— Накарайте служителите на детективска агенция „Пинкертон“ да ме посрещнат в Каситас — нареди Дерек. — Мястото е на седем-осем мили южно оттук. Ако закъснеем, ги накарайте да чакат.

Уейд кимна и изкозирува, защото самият Дерек бе бивш рейнджърски капитан. После даде знак на хората си, които се отделиха от групата и поеха на изток. Шериф Сандърс изруга, нещо нетипично за него, и каза, че също не може да продължи.

— Върни се в Парадайз и успокой жените — каза Дерек.

Рейд го хвана за рамото.

— Кажи на Грейс да не се тревожи. Кажи й, че всичко ще бъде наред.

Сандърс кимна с пълното съзнание, че го молеха да лъже, но той щеше да го направи. Хайката отново се разцепи. Шерифът, неговите заместници и доброволците от града, които се присъединиха към групата от уважение към семейство Браг, се отправиха обратно към Парадайз. Останаха няколко дузини от по-близките на фамилията. Много от тях работеха на ранчото, други бяха приятели. Дерек и синовете му ги поведоха през Рио Гранде към Мексико.

В края на краищата той излъга. Люси потърси убежище от измамата в бурен гняв. Беше за предпочитане пред разочарованието и слабостта. Пръстите й се впиха в раменете му, докато се носеха в галоп между два стръмни склона все по-далеч и по-далеч от Каситас.

— Нали каза, че ще ме освободиш!

— Млъквай! — сопна се той, водейки коня нагоре по една извита пътека точно преди да започнат изкачването на планината.

Люси не беше способна да разсъждава логично, изцяло подвластна на емоцията, и премина към действие, като се пусна от раменете му и скочи заднишком от коня. Приземяването беше болезнено и моментално й изкара въздуха. Беше паднала настрани, при което само вратът й се понатърти малко. Изпълни я бясно отчаяние. Повдигна се от земята и побягна. Ясно чуваше виковете му зад гърба си. Шмугна се в един разклонен храсталак, изостави пътеката и се заизкачва по единия от склоновете на дерето. Препъна се и падна, след което съпроводи с писък плъзгането си надолу. Претърколи се един-два пъти, като се натъкваше по пътя си на камъни и коренища, неспособна да се спре, докато не се намери най-накрая върху гладкото каменно дъно на пролома. Той я извика по име. В гласа му имаше стаена тревога. Без ни най-малко колебание пришпори коня с все сила. Животното се плъзна надолу по стръмния склон, като разриваше с копитата си скални отломки на всички страни. Шоз скочи от седлото преди още да са достигнали дъното на клисурата. Конят гневно изцвили, борейки се да запази равновесие, докато неговият ездач се втурна към неподвижната фигура, просната в цял ръст с лице в прахта. Паниката го проряза, но той успя да се овладее и когато коленичи до нея, гласът му бе спокоен и контролиран. Прихвана я за раменете със сигурни и грижовни ръце.

— Чуваш ли ме?

— Да — отвърна тя е немощен глас.

— Добре ли си? Счупи ли нещо?

Люси се опита да определи състоянието си, все още заорала лице в земята. Ясно усещаше как дланите му я проучват за счупено. Трудно бе да каже дали е добре, цялото тяло я болеше ужасно, но болките бяха започнали още преди два дена и тя не можеше да ги разграничи от сегашните наранявания. Той й помогна да седне.

— Проклет да съм, ако това не е най-голямата глупост, която съм виждал — изруга той и я стисна още по-здраво.

— Ти ме излъга! — извика тя. За неин ужас очите й плуваха в сълзи. Беше в много уязвимо положение, което нямаше нищо общо с физическите й страдания. Опита се да се овладее. Какво означаваше фактът, че той бе готов да я зареже безцеремонно малко след като я люби толкова бурно? Не би трябвало да очаква нищо от него, но се оказа наивна, толкова наивна, затова сега я болеше повече от всякога. Най-малкото можеше да бъде по-мил, вместо да се прави, че раздялата им не го интересува. Нищо не му струваше да я прегърне и целуне, да й каже, че е нещо специално, че ще му липсва, дори това да е лъжа. Той си оставаше копеле, а тя се оказа пълна глупачка да се привърже към него.

— Защо плачеш? — запита мрачно той. — Твърде често ти задавам този въпрос.

— Не плача — каза ядно тя. — Искам да ме оставиш тук. Вече знам, че обещанията не означават много за човек като теб.

Той се навъси и тя остана доволна, че е успяла да го раздразни.

— Не ме ли чу, госпожице Браг? Ако те бях оставил там, онези мъже щяха да те изнасилят. Което нямаше да ти хареса, повярвай ми. А сега ставай.

Люси му позволи да й помогне, защото той не й остави друг избор. Трепереше, цялата в контузии, а болката беше навсякъде. Конят тихо пръхтеше недалеч от тях, също ударен. Шоз изруга и го потупа по шията. Люси усети чувство на вина; бедното животно им помагаше храбро, а окуця заради нея.

— Какво ще правим сега! — запита тя.

— Ще вървим пеш — отговори кратко той.

Тя занемя. Краката я боляха и знаеше, че е неспособна да ходи.

— Не мога!

— Разбира се, че можеш — каза Шоз и освободи коня от пушката, завивката и торбите с провизии.

Жребецът щеше да се върне в Каситас или да бъде открит от някой фермер. Шоз гледаше Люси в очакване, протегнал подканящо ръка.

— Не мога! — сопна се тя.

— Не ми е приятно да ти го кажа — подхвана той, — но мъжете от Каситас са крадци и изобщо не се съмнявам, че в момента идват насам, за да ме открият. Хайде да тръгваме.

Всяка крачка беше истинско изтезание, но Люси загърби болката и закуцука редом до него. Той я издърпа за ръката нагоре по възвишението. Тя разбра, че никога не би могла да се справи без него. Когато се намериха върху пътеката, двамата ускориха ход. Това бяха най-дългите десет минути в живота й. Той я влачеше по тесния и извит път нагоре и все нагоре, докато тя се препъваше и залиташе след него. Въпреки че носеше пушката и торбите с провизии, той не я пусна да падне нито веднъж. Ръката му я обхвана като скоба през кръста. Единствено неговата издръжливост и решителност й даваха сили да продължава. Най-накрая Люси разбра, че ще се строполи на земята, освен ако Шоз не я вземеше на ръце.

— Добро момиче — похвали я той, изостави внезапно пътеката и я поведе между огромни каменни блокове.

Ивицата земя, по която се движеха, бе толкова тясна, че тя никога не би направила опит да мине оттам, ако не беше Шоз, който я тикаше пред себе си. Без Люси да разбира какво става, той непрестанно я изкачваше нагоре по склона, сред грамади от скали. Точно когато тя беше на предела на силите си и щеше да го помоли за почивка, той я набута в една тясна цепнатина в скалите. Здрачаваше се. Сивото на небето беше обрамчено от виолетови облаци, предвестник на спускащия се мрак. Люси все още можеше да вижда, преди нощта да ги обгърне напълно. Шоз беше целият вир вода и дишаше тежко, но очите му грееха с твърдия блясък на диаманти.

— Каквото и да става, не мърдай оттук — каза той.

Преди тя да успее да отговори, той стовари торбите в краката й и изчезна. Страхът я завладя моментално. Нямаше съмнение, че бягството им през планината бе спешно. Очевидно искаха да се изплъзнат от някого. Люси настръхна, когато си представи себе си и Шоз като пленници, предоставени на милостта на онези мрачни, страшни и диви мъже. Прогони видението, за да успокои опънатите си нерви. Ако не бягаха така стремглаво без никаква почивка, нямаше да повярва колко опасни са бандитите от Каситас. Страхът й бе непреодолим. Люси се облегна назад върху студения камък на една канара. Ужасно бе да не може да се довери на Шоз, но той си оставаше неин похитител и нищо повече. Не можеше да се залъгва, че го познава. Възможно бе да не бягаха от бандитите на Мексико, а от закона. Беше толкова смазана, че не можеше дори да мисли. Само едно бе ясно. Показа се пълна глупачка, когато се опита да го спечели. А сега трябваше да се крие и да бяга, без да знае от кого. Може би от собственото си семейство? Не можеше да стори нищо, освен да чака търпеливо.