Бренда Джойс - Огньовете на рая

Слънцето току-що се бе издигнало, когато Били откри марлената превръзка, захвърлена небрежно на около две мили от Каситас.

Предишната вечер Брет научи, че конникът от кръчмата е бил заедно с други трима подобни на него типове. Бяха последвали в планините някакъв самотен гринго, за да го ограбят. Той обаче им бе устроил засада и бе убил всички с изключение на озверелия ездач.

Жената от бара се оказа много словоохотлива, когато Брет я предразположи с флирт и щедрост. Но когато стигнаха до личността на пътника, млъкна като статуя. Брет остана с впечатлението, че го познава или най-малкото го бе виждала и преди.

Нямаше доказателства, че въпросният мъж е Шоз Купър, защото е бил сам. Първото нещо, което хайката направи рано сутринта, бе да се разгърне в търсене на неговата следа. Вече бяха открили превръзката, а също и други знаци. Малките и ясно очертани отпечатъци от копитата на коня и стъпката от дамска обувка бяха неоспорими. Но най-важен от всичко бе заплетеният в марлята кичур къдрава червена коса.

— Бил е твърде невнимателен — каза Брет.

— Или уморен — допълни Ник.

— Или — отбеляза със свъсени вежди Брет, — много уморен.

Те размениха погледи, преди да ги насочат към жарките, безплодни планини, възправили се пред тях.

Два часа по-късно се натъкнаха на осакатения кон, който пасеше напълно оседлан на един скалист хълм.

— Вече се движат пеша — екзалтирано се провикна Рейд.

Хайката пришпори конете към планинския терен, като не изпускаше от поглед пресните отпечатъци.

Тогава налетяха на три потънали в прахоляк трупа.

Люси се събуди с огромно нежелание.

Осъзна, че всяка част от тялото й е изтръпнала и изранена, затова се побоя да се раздвижи. Не й се искаше да подновява разправията от предишната вечер, затова затвори очи и се престори на заспала. Това й даде възможност да се подготви, за да посрещне изпитанията на новия ден.

Последните събития й изглеждаха объркани, изкривени и дори изопачени като фантастичен и чудноват кошмар. Тя обаче не сънуваше, защото твърдата земя под нея беше реалност и свидетелстваше за присъствието й някъде в подстъпите на Сиера Мадре заедно с нейния похитител, търсен от закона престъпник.

Чудно, но дори след като обвини Шоз, че не е спазил уговорката да я освободи, не беше искрена в гнева си. Нахвърли му се по-скоро заради причинената обида и разочарование отколкото от страх. Тази сутрин се почувства по-спокойна и разсъдлива. Сама си бе виновна за авансите, които му даде, и сега бе трудно да очаква признателност за тях. Нима не разбра от самото начало, че е долно и егоистично копеле?

Дори подозренията й за съмнителния му произход се потвърдиха. И въпреки това тя започваше да му вярва.

Нямаше причина да се съмнява в него. Това само би подхранило истерията, която дремеше току под повърхността на чувствата й, а тя нямаше нужда от това.

Люси не можеше да се прави на заспала до безкрай, затова отвори неохотно очи и се огледа за него. Светлината в пещерата беше сивкава и сумрачна и създаваше впечатление, че е все още рано. Тя видя, че единствената й компания са конете. Одеялото на Шоз беше акуратно сгънато и привързано към едно от седлата. Извърна глава обратно и се сепна, когато видя, че навън всичко бе обляно в ярко жълто. Пукването на зората беше останало далеч назад.

Когато се повдигна, гърбът й яростно напомни за себе си, а вратът й едва се помръдна. След падането в клисурата предишния ден тялото й беше вдървено като дъска. Изохка, когато се опита да стане, защото краката й не се подчиниха. На всичко отгоре движението раздразни многобройните рани по коленете й. Тя се усъмни, че ще може да изкара деня. А трябваше да се оправя и с Шоз.

Той пък се успа въпреки твърдото намерение да не го прави. След като се измъкна от пещерата, се спря насред ярката слънчева светлина и прецени, че е някъде към девет.

Не остана доволен, защото вече бяха загубили три-четири часа.

Спусна се внимателно по скалния насип, след което скочи от огромен каменен отломък, за да проследи дирите на един елен до ръба на скалата. Тогава вдигна към очите си бинокъл.

Южно и източно от тях не се забелязваше никакво движение. Само изтерзан от жегата, безводен терен, предхождащ възвишенията на планината. След това Шоз се извърна на изток в посока на Каситас. Около съненото градче не се виждаше нищо необичайно. Хълмът, по който се изкачваха, блокираше изгледа на север.

Шоз пъргаво се спусна от скалата и пое по неравната пътека на запад, докато тя не се издигна рязко нагоре. Тогава той я изостави, пресече една гранитна площадка и се прислони между два масивни скални блока, за да погледне към тясната ивица, по която бяха минали с Люси.

Кръвта му изведнъж се смрази, а ударите на сърцето му отекнаха чак в слепоочията. Под него хайката кръжеше в търсене на следи. Веднага разпозна в лицето на Дерек и Люсиния баща Рейд нейните водачи. Втурна се обратно към пещерата, без да губи нито секунда.

Налагаше се да потеглят незабавно и да се движат бързо, Шоз не можеше да разчита, че няма да открият следите му, но бе убеден, че ако успееха, това щеше да стане най-рано в следващите час-два. Беше се изплъзвал от твърде много преследвачи, което обаче не означаваше, че не трябва да бърза. Всяка секунда бе от значение, защото в момента се намираше почти в лапите на преследвачите.

Изведнъж се сети, че моментът да се отърве от нея бе много подходящ. Би могъл да остави Люси Браг на такова разстояние от семейството й, че да я чуят, ако извика. Нямаше извинение да не я освободи точно сега.

Ала лукавият му ум намери повече от половин дузина основания да не го стори. Ако я оставеше с незапушени уста, виковете й щяха да привлекат хайката, при което той нямаше да разполага със съдбоносното за един преследван предимство. Ако пък й запушеше устата и я завържеше или не й кажеше колко близо са нейните хора, тя можеше никога да не ги открие и да стане лесна плячка на безводния и суров пейзаж.

Дори ако изнамереше начин едновременно да я освободи и да вземе добър аванс, законът дъхаше във врата му и той не можеше да се откаже от своята най-скъпоценна разменна монета, в случай че не успееше да се изплъзне. За нищо на света не би позволил да го тикнат отново в затвора. Продължи да разиграва различните варианти, но във всеки от тях освобождаването на Люси отсъстваше.

Шоз се шмугна в пещерата. Пленницата му си стоеше там, където беше прекарала нощта. Той се захвана да оседлава конете бързо и умело, но без излишна припряност.

— Ставай — нареди й с безизразен глас, — успахме се, затова трябва да побързаме.

Люси се изправи с пъшкане и охкане. Той я погледна пронизващо, докато затягаше поводите, и видя сълзи в очите й. Тя накуцваше.

— Какво ти има на краката?

— Мисля, че имам пришки.

Нямаха време да се занимават с това. Страхът го прорязваше като нож и той с усилие успяваше да не го показва.

— По-късно, Люси.

— Какво се е случило? — погледна го въпросително тя.

— Трябва да се измъкваме от тук — отвърна той и изведе конете. После се върна и й помогна да излезе.

— Има ли някой след нас?

На върха на езика му бе да й каже, че други бандити са по петите им, но се въздържа. Погледите им се срещнаха: нейният — питащ и уязвим, неговият — мрачен и неразгадаем. Не можеше да я лъже.

— Искаш ли да ме видиш на бесилото, Люси? — запита кротко Шоз.

Устата й се отвори, но отговорът дойде доста по-късно.

— Не.

— Тогава да тръгваме.

Показаха се на ярката слънчева светлина. Зад тях се задаваше законът и Люси го осъзнаваше ясно. Би могла да закрещи, да вика за помощ, да ги осведоми за присъствието си.

Тя се взря в Шоз, който водеше животните по една много тясна, едва различима животинска пътека. Не беше ангел, но тя не му желаеше злото.

Ръцете му предишната нощ, докато я лекуваше, бяха толкова нежни.

Тя прогони всички неуместни мисли и се запрепъва след него. Молеше се само да не съжалява за решението си.

— Събуй си обувките.

Думите му бяха категорични като заповед. Бяха спрели, за да нощуват след поредния безкраен ден. Първата му половина премина предимно в ходене пеш, изкачване на конете по невъзможно стръмни и тесни скални пътеки и спускане по не по-малко стремглави скатове, плътно притиснати между непроходими клисури. Отклониха се по една утъпкана козя пътека, след което препуснаха бързо и неуморно все нагоре и нагоре в планината. Сега бяха устроили лагер до един поток и Люси се бе отпуснала на седлата, неспособна да помръдне.

Тя не се възпротиви, когато той смъкна обувките й, защото нямаше сили. Сподави болезнения си вопъл и боязливо погледна надолу. Краката й представляваха окаяна гледка, покрити целите с нацъфтели рани от спукани пришки и няколко пресни мехура. Вдигна глава, за да срещне изненадания и съчувствен поглед на Шоз.

— Не те чух да изохкаш нито веднъж.

— Щеше ли да спреш, ако го бях направила?

Той се навъси и й помогна да стигне до потока. Люси го остави да й измие краката.

— Никакви обувки утре — каза най-после той, отклонявайки всякакви протести. — Ще ти увием краката с плат. Дай ми една от твоите фусти.

Тя го погледна подозрително.

— Искам да я препера. Нали не искаш да завия нозете ти с мръсен лен?

Тя се обърна с гръб и поруменя цялата, въпреки че той бе виждал много повече от нея, много повече, отколкото би било редно да съзре който и да е мъж. Люси смъкна един от фустаните под полата си и му го подаде. Той се отдалечи, без да каже нищо.

Както и предишната нощ, ръцете му бяха гальовни, което беше несъвместимо с грубиянската му същност. Беше ли възможно зад присмехулната и подла фасада да се крие нещо задушевно и човешко?

Тя отново се загледа в него. Не бяха стъквали огън, а се задоволиха със сух хляб от предишния ден и месо от консерва. Той се съсредоточи в парчето говеждо пред него. Люси извърна глава и мислено оприличи Шоз на огъня, а себе си на глупавия молец, който витае около него. Трудно откриваше смисъл в загрижеността на един разбойник към пришките на краката й.

— Защо не се развика, и да те чуят, Люси? — запита изведнъж той с остър и проницателен поглед.

Люси остана изненадана. Опита се да отбегне погледа му, но не успя.

— Повярвах ти, когато каза, че ще ме пуснеш, след като си в безопасност.

Вместо очаквания язвителен отговор Шоз се загледа втренчено в нея.

— Защо не потърси помощ, Люси?

Нямаше да я освободи лесно от захапаната стръв. Без съмнение, ако се бе разкрещяла, вече щеше да бъде на свобода. Тя се размърда неловко.

— Е, добре — изстреля внезапно. — Ти си гадно копеле, но не заслужаваш да умреш. Може да си конекрадец, но не вярвам да си убиец.

Не включи в сметката тримата бандити, защото това си беше самоотбрана.

— Не съм убиец — каза той, без нищо у него да трепне. — Освен това не съм и конекрадец.

Люси сведе очи към недояденото месо. Независимо какво твърдеше той, тя все още вярваше на очите си. Не й се говореше за това, защото беше твърде объркващо.

Той се изправи с възклицание на погнуса и изчезна в нощта. Люси остана сама с изпълненото докрай от звезди небе и остра болка в сърцето.