Бренда Джойс - Огньовете на рая

Лошото чувство не го напусна без видима причина и докато яздеше в Матаморос. Изминаха няколко дена и всичко се нареждаше, както трябва. Шоз щеше да се срещне на следващия ден с купувача, някой си Хорхе Лопес, за да реализират сделката. Вечерта той и Люси щяха да прекарат в Хотел „Матаморос“, докато хората му щяха да лагеруват малко извън града. Шоз не се притесняваше за федерални агенти от тази страна на границата. Ако крайбрежната охрана спипаше Хорхе с откраднатите пушки, проблемът си беше негов. Утре Шоз щеше да остави Люси в хотела и да се върне в Долината на смъртта много по-богат. Ала предчувствието за надвиснала опасност не го оставяше и го правеше напрегнат и объркан.

Всеки изминал миг доближаваше раздялата с Люси. Не беше готов да я освободи, но нямаше избор. Тя тънеше в блажено безгрижие, но той не се самозалъгваше ни най-малко. Можеше и да й липсва, ала възторгът от срещата със своите щеше да надделее. Само след месец, вече у дома си, цялата в коприна и диаманти, Люси щеше да разиграва дузина обожатели, без изобщо да си спомня за него.

— Погледни залива!

Щастието и ентусиазмът й пресякоха всяко желание за усмивка у него. Той се загледа изучаващо за сетен път в нея, за да се убеди колко е красива, особено когато грее от радост. Тя му отправи задушевен и доверен поглед.

— Матаморос не е кой знае какво — предупреди я той.

Същата вечер щеше да й съобщи, че на следващия ден тръгва без нея.

— Но не е и Долината — отвърна тя, без ни най-малко да помръкне.

Нямаше начин да не се съгласи с нея.

Градчето беше разположено върху плоската равнина и блестеше като диамант сред сините води на залива. Представляваше голямо сборище от бели жилищни постройки, магазини с ниски фасади и покрити с червени керемиди покриви. Улиците бяха широки, равни и прашни. Малкото пристанище, естествено прислонено между две издадени ивици блатиста земя, се възправяше с високите си мачти и беше осеяно с полюшващи се върху водата плавателни съдове, повечето собственост на местни рибари. Виждаха се и един-два парахода. Близо до залива подухваше лек, приятен бриз.

Яздеха по централната търговска улица. Люси възклицаваше от всичко наоколо, сякаш никога не с била в съприкосновение с цивилизацията, а Матаморос е върхът на величието.

— Виж, ресторант — извика тя, а в гласа й се долавяте копнеж. — Шапкарски магазин! Хотел! В него ли ще отседнем?

— Няма друг — сухо отбеляза той.

Постройката беше белосана и двуетажна, с три широки аркади, които отвеждаха към вътрешен двор и градина. Шоз не обвиняваше Люси за нейния ентусиазъм. Тя успя да се адаптира към Долината на смъртта учудващо бързо, без никакви оплаквания. Беше естествено да й липсва ужасно онази приятна страна от живота, която той никога не можеше да й осигури.

Регистрираха се набързо в хотела, като тя се притискаше през цялото време към ръката му, сякаш да се скрие. Погледите на служителя и двама от посетителите, които си отдъхваха в прохладното и просторно фоайе, я накараха да се изчерви.

— Прекрасно е — извика възбудено тя, когато влязоха в стаята.

Шоз я обхвана с поглед. Не се бе сещал за това, но начинът й на обличане привличаше естествено развратни погледи, а след напускането му й предстоеше да остане още една седмица сама. Мъжът на рецепцията и двамата гости във фоайето веднага биха отбой, когато ги измери с кръвожаден и същевременно зловещо безжизнен поглед.

Щеше да направи всичко възможно това да не се повтаря, затова след заминаването му тя трябваше да стои заключена горе в хотелската стая заради собствената си безопасност.

— Защо ме гледаш така?

— Трябва да изляза за час-два по работа.

— Без мен?

— Казах, по работа.

Тя беше разочарована, но не възропта. Той се наведе и я целуна импулсивно, което не беше правил никога преди в живота си. Тя остана не по-малко изненадана. За да разреди неловката атмосфера, Шоз и каза, че ще й поръча топла храна и ще нареди да й я изпратят в стаята.

След като той излезе, Люси отиде до стъклените врати на балкона и ги отвори. Тънките бели драперии запърхаха около нея от вятъра. Улицата отдолу си беше като във всеки малък град. Люси я намери за безкрайно интересна. Дами със слънчеви чадърчета се разхождаха в компанията на приятелки и разговаряха оживено, няколко домакини с пазарски чанти мъкнеха за ръка разсеяни деца, а един малчуган риташе топка в дървената ограда срещу него. Момчето улучи един достопочтен господин в синьо сако и бели панталони, които му се скара строго. Друг един селянин в памучни дрехи и сандали на краката и приятелят му, който беше рибар, ако се съдеше по стигащите до колената ботуши, излязоха от пивницата. Двама прашни каубои веднага заеха местата им.

След няколко минути Люси видя Шоз да напуска хотела и да пресича улицата. При появата му се усмихна. Помисли си че ще влезе в банката срещу хотела, на вместо там той хлътна в съседната пощенска станция. Люси се запита какъв ли бизнес би могъл да движи в този задрямал пристанищен град. Дълбоко подозираше, че е незаконен, затова почувства как страхът за неговата безопасност я обзема отново. Опасенията й се подсилваха от съдебното преследване, на което бе подложен за различни криминални деяния. Всичко това се примесваше с униние от предстоящата раздяла след завръщането им в Долината на смъртта. Люси реши да загърби проблемите. Сега се намираха в този малко отживял времето си хотел и тя възнамеряваше да бъде заедно с човека, когото обичаше все повече и повече. Не й се искаше да разваля мига с дилемата, която я очакваше след две седмици.

Разгледа стаята с приповдигнато настроение. Помещението беше просторно, в него властваше огромното легло с бели, ухаещи на свежест завивки. На прозорците имаше пердета с шнур, а върху пода се ширеше бледобежов килим. Двете табуретки, тапицирани с коприна на зелени и бели ивици, бяха малко износени, но видът им беше безкрайно гостоприемен. Малката махагонова масичка помежду им можеше да се използва за хранене. Обстановката се допълваше от хубаво бюро, направено от бял бор, и огледало с позлатени краища над него. Разполагаха със собствена баня с течаща вода, а огромният прозорец над ваната позволяваше на слънчевата светлина да прониква свободно вътре.

Беше толкова хубаво да си в град, далеч от онова дяволско място. Люси щеше да бъде напълно удовлетворена, ала знаеше, че след това пътуване ще изостави Шоз завинаги.

Тя отиде до огледалото, но видяното я накара да се намръщи. С неудобство си припомни как я изгледаха мъжете във фоайето. Дрехите й бяха добри за Долината, където никой не можеше да я види, ала тук изглеждаше като повлекана в циганските одежди на Кармен. Искаше й се да разгледа града, но не можеше да излезе, както беше облечена в момента.

Люси въздъхна със съжаление, защото освен това й се обядваше в ресторант. От цяла вечност не беше излизала да вечеря навън. Трябваше да накара Шоз да й донесе някакви дрехи. Тогава й хрумна, че ако беше забъркан в нещо съмнително, навярно възнамеряваше да се спотаи в хотела. Разочарованието й беше огромно.

Изкъпа се след дълго блаженстване в пълната с вряла сапунена вода бяла порцеланова вана. Никога баните й се полагаха по правило, както и всичко останало. Тя се закле никога повече да не загърбва от суета и наивност дребните удоволствия на живота.

Изминаха повече от два часа, откакто Шоз излезе. Загърната в дебела хавлиена кърпа, Люси започна да чопли изпратената й вечеря. С неохота разбра, че щом Шоз е поръчал да донесат храната в стаята, явно нямаше намерение да я извежда навън и въпросът с дрехите отпадаше.

Изниза се още половин час. Тревогата й започна да нараства. Когато се промъкна на балкона с падането на здрача и го видя да пресича улицата, от устата й се изтръгна вик на облекчение. Той не я чу.

Люси стоеше до вратата, усмихната от радостно очакване, когато той почука. Тя отвори и се хвърли в ръцете му, без да обръща внимание на свъсеното му изражение.

— Какво има? — запита той и остави голяма бяла кутия върху едно от креслата, за да я прегърне здраво с две ръце.

— Тревожех се — призна тя.

— Наистина ли? — позаинтересува се той с прояснен поглед, но със същата груба нотка в гласа.

— Наред ли е всичко?

— Имаше забавяне — каза Шоз и прокара длани по загърнатите й с хавлията задни части. — Ще се наложи да останем тук цяла седмица.

Тя извика радостно, а очите й се разшириха от неочакваната вест.

— Не мисля, че ще го приемеш много навътре — засмя се той. Люси се сгуши в прегръдката му.

— Изобщо не ме засяга.

— Защо не се облечеш, докато се изкъпя набързо — освободи се той и я погали по разпуснатата коса.

Тя премига неразбиращо.

— Не искаш ли да вечеряме в ресторанта, който видяхме днес?

— Не мога, Шоз — каза тя с печален израз на лицето.

— Защо не?

— Не мога да изляза в дрехите на Кармен.

— Дяволски си права — съгласи се той и й подаде кутията. — Утре ще ти взема всичко друго, от което имаш нужда.

Люси изобщо не го чу. С лице на дете по Коледа тя седна грейнала върху леглото и разкъса опаковката на пакета. Когато измъкна оттам бледозелен дневен костюм с твърд корсаж и плисиран гръб, тя възкликна възторжено.

Елегантният тоалет се допълваше от буфан ръкави и още по-широки ревери. С него вървеше кремава дамска блуза с четири реда апликации. Шоз беше включил предвидливо и всички необходими аксесоари, долно бельо и дори корсет, който щеше да й потрябва заради силно вталената рокля.

— Страхотно ми харесва! Благодаря ти!

Тя скочи и го прегърна щастливо.

Лойд влезе със строго изражение в стаята зад салона на Фернандо, като държеше в ръката си телеграма.

— Какво е това? — скочи на крака Рейд. Бяха само той и брат му Ник и убиваха времето в игра на карти. Брет и Сторм бяха изчезнали по свои си работи, както често правеха напоследък, а Дерек и няколко от хората му бяха отишли до границата за още провизии. Рейд отказа да мърда от Каситас, защото беше най-близо до мястото, където бяха видели дъщеря му за последно. Ник от своя страна не оставяше по-малкия си брат сам нито за миг.

— Най-после имаме новини.

— Изплюй камъчето, човече — настоя Рейд.

— Нашият информатор се забави малко с изпращането на сведенията, но това не е толкова важно, защото сделката в Матаморос се отлага с една седмица.

Рейд не помръдна от мястото си.

— Една седмица? — намръщи се Ник. — Това едва ни осигурява необходимото време.

— Едва — съгласи се Лойд.

— Напротив — намеси се с рязък тон Рейд, докато очите му хвърляха искри. — Не ми пука колко коне ще уморя, но ще бъда там навреме.

— Не бързай толкова — постара се да го успокои Ник. — Ще можем да стигнем там, но не разполагаме с достатъчно време за подготовка. Ще се наложи да тръгнем още днес.

— Да вървят по дяволите всички планове! Нямам нужда от нищо друго освен от шибания си револвер.

Лойд и Ник си размениха мрачни погледи.

— Ще наобиколя и останалите — каза Лойд и излезе.

Преди Ник да успее да отвори уста, Рейд се нахвърли върху него.

— Само не започвай с глупостите, че трябва да го върнем обратно в Тексас жив! Пет пари не давам, че не е бил съучастник на Рижия и Джейк, и че господин Лойд Правителствени казва как Люси никога не би била отвлечена, ако не са го били тикнали в затвора, факт е, че е отвлечена, и ти също щеше да искаш да му пръснеш черепа, ако ставаше въпрос за Никол или Регина.