— Щях. Но той е бил арестуван неправилно заради кражбата на коня, а всеки човек, заслужава справедливост, не смърт. Лойд го иска жив, е той представлява правителството.

— Като че ли ми пука! — изсмя се Рейд.

— Ще се почувстваш различно, когато видиш Люси жива и здрава.

— Ами ако не е? — Сините очи на Рейд помътняха. — Тогава какво?

— Тогава аз ще ти помогна да го довършим — каза без увъртане Ник.



Тази нощ вечеряха със стриди на скара и пиха френско шампанско. Шоз беше купил дрехи и за себе си и смая Люси, когато се появи облечен небрежно, но все пак класически, в бял ленен костюм с двуредно сако. Изглеждаше джентълмен с всеки детайл от хубавото си смугло излъчване, сякаш мястото му беше на някоя стофутова яхта. Люси онемя щом го видя в целия му блясък.

Вечеряха във вътрешния двор, а меката въздишка на вятъра в дърветата и скърцането на закотвените лодки в пристанището озвучаваха нощта. Небето беше пълно със звезди, Шоз не откъсваше поглед от нея, така че Люси намери внимателна и възторжена публика. Тя го нагости със забавни истории и биваше възнаградена от време на време със снежнобяла усмивка или гръден смях. Двамата напуснаха ресторанта, хванати ръка за ръка като младоженци. После се разходиха боси по плажа, гледайки напоената с лунна светлина вода. Същата нощ се любиха бавно и нежно, след което Люси си поплака в прегръдката му, безпомощна да спре потока от сълзи.

На следващия ден той се показа много по-разточителен в действителност, отколкото на думи. След като отиде да съобщи на хората си за забавянето, Шоз изведе Люси да пазаруват. И тя откри друга черта от характера му — неговата безкрайна щедрост. Той й купи още един готов дневен тоалет, този път бонбоненорозов, с извита яка и дълги до лакътя ръкави. А когато тя се прехласна по една ослепителна вечерна рокля с голи рамене, гарнирана с пурпурен шифон, той купи и нея, пренебрегвайки велите протести на Люси.

На обяд влязоха в малък второкласен ресторант зад един от игралните салони. Люси носеше тоалета от зелена коприна, а Шоз беше в белия си костюм. Мястото беше оградено от три страни със стена, която подпираше хлътналия покрив и разполагаше с паянтови дървени маси, разхвърляни върху пясъчния под. Тлъстият собственик приготвяше храната зад тезгяха. Останалите посетители бяха без изключение местни хора: фермери, рибари и двама чиновници със запретнати до лактите ризи. Отначало Люси и Шоз бяха посрещнати с подозрение, което бързо отстъпи място на запазената изключително за влюбени двойки толерантност. Те си устроиха пир с прясна риба, изпържена току под носа им, и хрупкави картофи, след което прокараха храната с няколко кварта топла подсолена бира. Когато се приютиха в огромното легло в тяхната стая, бяха толкова преяли, че не успяха да направят нищо, освен да се посмеят, преди да заспят прегърнати.

Същата вечер поръчаха да им донесат храната в стаята и ядоха чисто голи. Невинното начало постепенно прерасна в откровен разврат. Шоз не устоя на изкушението да опита твърде сладкото червено вино от устните й, вместо от чаша. Облиза една непослушна капка от зърното на едната гръд, после изля от питието върху тялото й и то започна да се стича надолу по корема. Люси се опита да протестира, но твърде слабо. Когато течността се процеди между краката й, тя поразена видя как Шоз застана на колене, сякаш се готвеше за свещенодействие и проследи пътя на виното с език.

Седмицата се изниза твърде бързо, сляла шеметно в едно неясните контури на копринени рокли и ленени костюми, звездни нощи и слънчеви утринни пробуждания.

Една нощ се добраха дори до Брунсвил от другата страна на границата просто за промяна на обстановката. Беше лудост от тяхна страна и те го знаеха, но дебелите вкусни пържоли си заслужаваха риска, а когато се върнаха в Мексико, бяха толкова пияни и доволни, че не спряха да се смеят дълго на глупостта си.

В края на седмицата Люси забеляза рязка промяна у Шоз. Предишното му открито безгрижие се замени от вглъбеност и замисленост. Тя усети как той започва да страни от нея, без да може да направи нещо. Никакви любовни провокации и целувки не можеха да върнат прежната му усмивка и склонността да махне с ръка на обсебилите го демони. Веднъж той си мислеше, че е сам. Изражението му беше толкова мрачно и безрадостно, че тя остана разтърсена. Беше твърде уплашена, за да го запита какво не е наред. Това се случи на шестия ден от пребиваването им в Матаморос.

— За утре ли се тревожиш? — не се сдържа най-накрая Люси, като се преструваше, че ръкавите на бялата й рокля я интересуват повече, отколкото отговора му. Гласяха се да излизат за обяд и тя се кипреше пред огледалото.

Той приседна върху леглото зад нея, нахлузи единствено джинсите си и започна да я съзерцава. Вече беше излизал веднъж, при което Люси го забеляза да отива в пощата от другата страна на улицата.

— Утре всичко ще е наред — сухо отбеляза той. — Ще приключа с работата.

Тя вдигна поглед и срещна неговия в огледалото. Хем й се искаше да знае, хем се страхуваше да разбере в какво се състои неговата „работа“. Люси реши, че за нея е по-добре да остане в неведение.

— Освен това утре се връщам в Долината, а теб оставям тук — каза той, без да откъсва поглед от отражението й в огледалото.

— Какво? — извърна се рязко тя.

— Аз не съм лъжец, Люси — изправи се той. — Обещах ти свободата и утре ще ти я подаря.

За момент тя беше неспособна да говори, пребледняла и разтреперана.

— Не се тревожи, уредил съм всичко — продължи Шоз. — Можеш да останеш в хотела. Стаята и храната са предплатени. Пощата е отсреща, така че можеш да се свържеш със семейството си. Ще успеят да дойдат тук най-късно след седмица. През това време ще съм успял да бъда достатъчно далеко — завърши с насмешка в гласа той.

— Ти… ти си планирал всичко до най-малката подробност.

— Вече ти казах, че не съм лъжец — отвърна рязко той.

Очите й се замрежиха от сълзи. Люси разбираше, че не желае да го изостави и това е единственото, което я интересува.

— Нима е било толкова лесно за теб — съкрушена го запита тя, — да удържиш на обещанието си?

— Никак не беше лесно! — избухна Шоз. — Това е най-трудното решение, до което съм стигал някога!

Надеждата й възкръсна.

— Тогава не изпълнявай дадената дума!

— Сериозно ли говориш? — задъха се той.

— Искам да не удържиш на обещанието си! — каза тя с прималяло сърце.

— Чуваш ли се какво говориш?

— Казвам… — запъна се тя, — че те обичам!

Шоз се облещи.

Люси стоеше пред него, без да смее да помръдне.

— Тогава се ожени за мен — каза той и я сграбчи в прегръдката си.

35

Католическият свещеник в старото църковно настоятелство на Матаморос отказа да ги венчае. Когато запита Шоз дали е католик, той отговори утвърдително, без да мигне. Свещеникът прие за чиста монета казаното, но щом дойде ред на Люси, тя се изчерви до корена на косите си и започна да му разказва неубедително историята на семейството си въпреки предупредителните знаци на Шоз. Баба й Миранда съблюдаваше католическите обичаи, а родителите на нейната майка бяха не по-малко отдадени на вярата и ирландци до мозъка на костите. Отчето я подтикна да даде повече информация по въпроса. Тя поруменя като мак.

— Ще се опитам, обещавам, в моята кръв…

Мировият съдия в Браунсвил изпълни ритуала без никакво колебание, след като Шоз му връчи няколко зелени банкноти. Когато пришпориха обратно към Матаморос, слънцето клонеше към запад, а те бяха законно женени.

Люси се бе превърнала в кълбо от нерви. Тя пренебрегна всички прояви на колебание и нерешителност и за сетен път упорито удържа на своето, без да мисли за последствията. След като всичко приключи и стана съпруга на Шоз, почувства слабост и нервно напрежение.

Той не беше проронил и дума след Браунсвил. Люси крадешком хвърли поглед на строгия му профил, докато слизаше от коня в платения обор зад хотела. Шоз не изглеждаше особено щастлив — в действителност видът му беше строг и невесел.

Той я стрелна с поглед.

— Съжаляваш ли вече?

Тя остана стъписана от грубия му тон.

— Просто се тревожа — призна тя, докато в същото време очите й се насълзиха. Ако някой от двамата изпитваше съжаление, това бе той.

Шоз се навъси, докато момчето от конюшнята отвеждаше конете, и затъкна ръце в джобовете на джинсите. Люси се зарече да не избухва в плач. Той я притегли към себе си с въздишка. От една страна допирът до тялото му беше познат и вдъхваше увереност, но от друга тя се почувства напълно объркана. Защо помежду им сякаш изведнъж се беше възправила бариера?

Тя го погледна с премрежени очи.

И видя как за един кратък миг той смъква маската си. В погледа му нахлу благост, а чертите на лицето му изразиха загриженост и безпокойство.

— Не се тревожи — успокои я с дрезгав глас. — Ще го нагласим някак.

Тя притвори очи с облекчение, а Шоз я целуна по челото. На Люси и се говореше, но той веднага я поведе към леглото, когато се озоваха в хотелската стая.

— Наистина ли ме обичаш? — запита той и повдигна брадичката й, за да може да я погледне право в очите.

— Да — разтопи се моментално Люси.

Този отговор беше жизнено необходим за Шоз.

Той я целуна несдържано с цялата си енергия и жар, след което я люби продължително с познатата страст. Всички опити на Люси да се възпротиви бяха начаса пометени от бурната лавина на желанието. Тя познаваше и обичаше същия този Шоз, и когато бяха заедно, както в този момент, съмненията й губеха смисъл.

Двамата посрещнаха зората в кроене на планове. Нямаше да живеят в Долината на смъртта.

— Мястото не е подходящо за моята съпруга — заяви сериозно той. — Ще се отправим на юг, навътре в Мексико. С парите от тази сделка ще мога да купя някаква земя. Още няколко подобни продажби и ще сме добре.

— С какво се занимаваш, Шоз?

Той отбягна загрижения й поглед.

— По добре да не знаеш, Люси.

Сърцето и се сви.

Когато двамата се доберяха благополучно до вътрешността на Мексико, щяха да известят родителите на Люси за случилото се. При мисълта за близките стомахът й стана на топка. Тя ги обичаше с цялата си душа и ужасно мразеше да ги наскърбява. Вестта за женитбата й с Шоз щеше да ги съкруши. Ако само можеха да го опознаят…

Единственото нещо, което тя искаше на този свят, бе да отведе Шоз в бащиния си дом в Ню Йорк, за да се срещне със семейство Браг и да стане част от него. Това никога не можеше да се случи. Въпреки че не той беше откраднал жребеца на дядо й, в момента Шоз се занимаваше с далавери, а освен това притежаваше криминално досие и беше избягал от затвора. Люси се страхуваше да го попита какво беше извършил в Ню Йорк.

Решиха, че първо ще се върнат в Долината за Роберто. Шоз никога нямаше да изостави момчето. Беше решил да го осинови, сигурен, че ще може да откупи с пари съгласието на Кармен. Люси беше по-скептична, но се надяваше момчето да стане техен син. Тя накара Шоз да пази брака им в тайна, сигурна, че Кармен никога няма да пусне Роберто, ако научи истината.

Чак призори заспа непробудно, уверена в бъдещето, и сънува идилични семейни сцени в ранчо някъде из Централно Мексико. Шоз не свали поглед от нея през цялото време. Беше започнал да вярва, че наистина ще успеят. Люси беше импулсивна и свикнала да прави каквото си иска, но той я познаваше достатъчно добре, за да вярва, че за тях има надежда.

Той не можеше да й осигури нещата, за които тя си мечтаеше, и живота, който й беше отреден по рождение. Дали щеше да се превърне в свадлива и кисела съпруга, след като заслепението й от него изчезнеше? Той трудно си я представяше уседнала в Мексико, но навремето си бе мислил същото и за Долината на смъртта.

След като вече му беше жена, мястото не беше от значение. Връхлетя го мощно и неопределимо чувство. Беше се оженил за нея, защото не беше готов да я освободи. Сега вече нямаше никога да я пусне.

Мисълта го обезпокои, защото не бе изпитвал собственическо чувство към никоя друга жена.

С пукването на зората той се отказа от сън, надяна синята памучна риза и джинсите и тихо излезе от стаята. Върху ризата носеше тънко кожено яке, за да скрие револвера, закрепен към бедрото. По някое време през деня Лопес трябваше да акостира на пристанището и Шоз възнамеряваше да се срещне с него. Оръжието служеше само като предпазна мярка, тъй като той не очакваше усложнения.

Докато се спускаше надолу по широките стълби, по гърба му полазиха мравки. Той надуши предстоящата опасност и забави крачка, защото се уповаваше на инстинктите си твърде много, за да не се вслуша в тях. Шоз не влезе във фоайето, а се прилепи към стената и надникна иззад ъгъла. Помещението беше безлюдно с изключение на рецепцията.

В този ранен час служителят трябваше да е одрямал и със зачервени от безсънието очи след нощната смяна. Вместо това тоя не само беше нащрек, но и не беше от персонала на хотела. Въпреки че не го беше виждал преди, Шоз подуши представителя на закона отдалеко. Нямаше съмнение, че лицето зад тезгяха на рецепцията е таен агент.