— Защо този ездач се поти като прасе по Коледа, когато е все още хладно?

Конниците ги бяха подминали, когато Рейд и Ник дружно се загледаха след тях иззад ъгъла на банката. Ник беше прав, мъжът наистина се потеше като прасе. Нещо друго ги порази със своята неестественост — мъжете бяха толкова напрегнати, сякаш се готвеха да препуснат всеки миг в галоп. Рейд се взря в младежа и се намръщи, защото в него имаше нещо познато.

Вниманието му беше привлечено от светлата кожа и босите пети на нозете.

Никой не се движеше бос.

Такива миниатюрни нозе бяха необичайни дори за подрастващо момче, но не и за девойка.

Той скочи и много внимателно се прицели с пушката си.

— Какви ги вършиш? — извика му Ник.

— Това са те — отговори му спокойно Рейд и стреля.

Отгласът от изстрела, който Шоз чу, съвпадна с ужилването от куршума във врата му. Люси изпищя. Той пришпори коня в галоп, докато кръвта рукна изобилно от раната. Двамата препуснаха с всичка сила и скоро се намериха извън града.

Шоз яздеше приведен одве, без да обръща внимание на пронизващата болка и лепкавата влага върху рамото, нито пък на Люси, която му викаше нещо. Ако му беше писано да умре, щеше да умре, но дотогава щеше да се носи с пълна скорост към свободата, отдавайки й цялата си почит. Последните постройки в Матаморос потънаха в облака прах, който се вдигаше изпод копитата на конете. Тогава зад тях се разнесе гръмотевичен тътен.

Планините бяха на няколко часа път. Ако успееха да изпреварят противника, можеха да се прислонят в подножието, където да се укрият лесно. Единственият проблем беше, че скоростта, с която се движеха, скоро щеше да убие конете.

— Трябва да спрем, Шоз! — крещеше Люси, като хвърляше от време на време поглед назад през рамо. — Целият си потънал в кръв.

Болката във врата му се бе свела до пареща тръпка. Той знаеше колко човека го преследват, защото Фернандо му каза точния брой на хората, наводнили Каситас. Шумът от копитата на частната армия на семейството беше толкова оглушителен, че създаваше впечатление за цяла войска.

Налегна го познатото лошо предчувствие.

Изглежда, че късметът му беше изневерил веднъж завинаги. Не след дълго конете им започнаха да показват признаци на умора. Шоз се чувстваше малко замаян от загубата на кръв. Въпреки всичко, ако успееха да преминат още няколко мили, клисурите щяха да ги приютят или в най-лошия случай щяха да забавят преследвачите. Трябваше да го сторят. Шоз пришпори коня с нова сила.

Изминаха още една миля. Не само техните животни, а и тези на хайката зад тях се умориха. Люси продължаваше да му крещи нещо в ушите. Той се обърна и видя, че разстоянието между тях и преследвачите се запазва. В края на краищата надеждата оставаше.

— Никога няма да успеем — извика Люси. — Целият си в кръв.

— Ще успеем — решително й отвърна той.

Думите му се оказаха прибързани. Слаб и замаян, той не успяваше да води коня както трябва при тази смъртоносна скорост. Шоз изгуби равновесие, когато изтощеното животно леко се запъна. Като в забавен кадър той почувства как полита стремглаво към земята. В последния миг успя да скочи, преди храбрият кон да заоре в пръсти и да си счупи единия крак. Все още стиснал здраво юздите на другия кон, той се влачи в продължение на няколко ярда, преди животното да спре ужасено и запъхтяно до смърт.

Шоз се изправи на крака и се втурва да скочи зад Люси върху гърба на нейния кон, но беше твърде слаб и не достатъчно бърз. Тя вече беше скочила от одеялото и тичаше към него без да престава да му вика.

— Качвай се обратно — заповяда й с дрезгав глас той през гъстия и задушен прахоляк.

— Трябва да спрем — изкрещя тя и започна да го блъска, за да му попречи да се качи на коня й. Той забеляза, че тя плаче. Беше естествено да иска да спрат. Сигурно желаеше да се срещне със своите. Прониза го нова болка, този път не физическа.

Шоз я сграбчи и я завлече до разтрепераното животно, докато тя се противеше на всяка крачка. Жребецът се дърпаше и танцуваше във всички посоки. Внезапно Люси се запъна и го зашлеви по лицето с всичка сила.

Смаян, Шоз остана неподвижен за един кратък миг, през който тътенът на армията пинкертоновци бучеше все по-близо и по-близо.

— Ще умреш, копеле такова — извика му през сълзи Люси.

Той изпусна неволно юздите, при което жребецът отскочи встрани. Беше вече късно да го гони, защото преследвачите ги доближиха съвсем, но тя не беше права, че той ще, не и ако беше решил да не умира.

Сто конника се спряха запъхтени и оградиха бегълците отвсякъде.

Обгърна ги непрогледен облак прах. Светът на Шоз се сведе до поредица от шумове: пръхтене на коне и тропот на копита, скърцане на седла, подрънкване на юзди, хлиповете на Люси.

Сто пушки заредиха почти едновременно.

Когато прахолякът се разпръсна, пред очите му се възправи най-забележителният противник в живота му — сто неподвижни ездачи го наблюдаваха от конете си, насочили без изключение пушки към сърцето му. Шоз твърдо реши да остане на крака, но се оказа твърде замаян и слаб. Прислонена в краката му, Люси плачеше неутешимо.

Всичко приключи.

Невъзвратимият край дойде.

Част трета

РАЙ И АД

36

Околностите на Хавана. Декември 1897 година

Товарният паровоз се измъкна от северния край на хаванския залив, преди да се отправи на изток към пролива на Флорида. Небето беше лазурносиньо, а водите на Карибско море бяха прозрачни и почти тюркоазени. Корабът прекоси залива с равномерно пухтене, оставяйки след себе си черен облак дим. Зад него Куба ставаше с всеки изминал миг все по-малка. Нейните тропически палми сякаш махаха за сбогом над белите като перли плажове, а зелените и назъбени планини се възправяха над гъсти и непроходими джунгли и правеха картината да изглежда мирна, живописна и идилична. Единственият пътник на борда остана невъзмутим от гледката, застанал отпуснато до парапета на палубата. Беше свикнал да гледа винаги напред и никога да не се обръща след себе си.

Разкрачил крака, Шоз се бе слял с ритмичното полюшване на кораба, сякаш беше роден на него. От твърде дълго време беше в Карибието, за да се вълнува от красотата на природата, но все пак не достатъчно, че да бъде безразличен и към страданието, което оставяше зад себе си. Той вдигна лице към жаркото слънце и позволи на светлината да го огрее целия. Приятното усещане не можа да изтрие образите, които навярно винаги щеше да свързва с Хавана. Болестите и глада, смъртта, отчаянието, мършавите деца, търсещи храна до камари от трупове, и техните майки, жално просещи нещо, без значение какво. Те не знаеха, че Шоз много отдавна се бе разделил и с последния си долар.

Когато се съгласи да закара оръжие на бунтовниците в Куба, той не подозираше, че ще открие такава трагедия, нито очакваше да се ангажира толкова с нея. Никой не можеше да прекара дълго време в Куба и да остане неутрален в разразилия се конфликт и породеното от него горчиво страдание. Ала Шоз щеше да отиде там, дори и да знаеше предварително какво го очаква, защото не му бяха оставили избор.

Споменът за няколкото дни след неговия арест в Матаморос извика друго едно видение в съзнанието му. То го посещаваше твърде често и беше толкова устойчиво, че даже ужасите на революцията на можеха да го изличат.

Образът притежаваше червеникава коса и големи сини очи, и Шоз все още го мразеше. Нямаше значение, че тя трябваше да се покори пред своите хора. Не го интересуваше и огромния натиск, който навярно бяха упражнили над нея. Ако наистина го обичаше и бракът им не беше само прищявка на разглезена богаташка, тя никога не би подписала бракоразводните документи.

Той нямаше никога да й прости, нито да забрави.

Пристигна в Хавана преди четири месеца. Съгласи се да закара според уговорката пушките направо в Куба. Бунтовниците не го питаха за наемническите му мотиви, нито взеха под внимание твърдението, че американските власти са по петите му и му се налага временна промяна на местожителството. Партизаните си имаха отскоро проблеми с испанската блокада, затова с готовност прехвърлиха главоболията по доставката върху плещите на Шоз.

Едновременно с него беше пристигнал от Испания и генерал Валериано Уейлър, чиято цел беше да смаже въстанието. Бунтовниците искаха независимост, докато Уейлър възнамеряваше да възстанови върху острова прежното твърдо управление на испанците, като за целта използваше безмилостно всички предоставени му средства. Въстаниците имаха основателни причина да са нервни и изтощени. Те бяха настояли Шоз да достави пушките в едно от техните убежища, при което му дадоха четирима доверени свои хора да му помагат. Шоз достави пратката в една плантация на няколко мили от Хавана, защото мястото се използваше като база на въстаниците. Там те бяха връхлетени от испанците и Шоз се намери във вихъра на кръвопролитна схватка. Бунтовниците успяха да устоят своята позиция, след което се изтеглиха в планината, последвани от Шоз. Бягството с тях се оказа въпрос на оцеляване.

След като истинската цел на идването му в Куба беше да шпионира, Шоз остана с бунтовническата армия, веднъж установил се дълбоко в сърцето на провинция Хавана. Скоро се превърна в безспорен водач. Повечето от въстаниците бяха селски стопани, които имаха съдбоносна нужда от опитен ръководител. Войната се състоеше от продължителни партизански маневри и саботажни акции, при което двете страни се сблъскваха колкото може по-често и разрушително. Нито един от противниците не проявяваше милост. Жертвите сред цивилното население бяха ужасяващи и не им се отдаваше значение. Шоз се опитваше да предотврати всички действия, които засягаха невинното население, и съсредоточаваше подчинената му група бунтовници в колкото се може по-ефикасни и разрушителни атаки главно срещу снабдителните линии на испанците и самите корумпирани местни власти.

Шоз обръгна; беше устоял на ада от последните месеци и беше видял най-лошото, което човешкото въображение може да предложи. Независимо от всичко стомахът му се свиваше на топка от спомените. Той беше изцяло наясно, че Макинли преговаряше с Испания за прекратяване на военните действия, за независимостта на Куба и за репарации. Знаеше също така, че президентът никога няма да се споразумее с испанците, защото ситуацията на острова ескалираше застрашително. В момента в Куба се намираха повече от двеста хиляди испански войници, което означаваше, че неотдавнашните гаранции, които Испания даде по време на преговорите, са чиста лъжа. Обеща да даде автономия, но след сформирането на толкова мощна армия беше очевидно, че готви решаваща и последна атака срещу бунтовниците, с която да ги смаже веднъж завинаги. Шоз беше извикан във Вашингтон, за да докладва лично и разполагаше с необходимите цифри, които да потвърдят сведенията му.

Параходът пореше водите на пролива. Шоз се взираше в синьозелените води пред него. След няколко часа щеше да съзре Флорида Кийс. Нещо вътре в него се преобърна.

Мислите му го отведоха вместо към Вашингтон към Ню Йорк, отстоящ само на кратко пътуване с влак от столицата.

Той се усмихна, но изражението му си остана неотстъпчиво и цинично. Големият жокер в живота се наричаше стечение на обстоятелствата. Това беше дива и необуздана карта, за която никой не знаеше кога ще бъде раздадена. В този момент тя се озова в ръцете му.

Най-интересното в случая бе, че го привикаха във Вашингтон точно сега, след четиримесечен престой в Куба, прекъснат единствено от краткотрайно отскачане до Долината на смъртта. Беше дяволско съвпадение, че ще пристигне навреме, за да осъществи друго пътуване, този път на север, за да отпразнува рождения ден на Люси Браг и нейната повторна женитба.



Шоз и Люси нямаха никакъв шанс, след като армията на Брагови ги обгради. Една дузина агенти се нахвърлиха върху него, сложиха му белезници и го натовариха на един кон. Едва успя да не загуби съзнание по време на жестокото и безкрайно пътуване през границата и последвалия галон до Браунсвил, най-близкия американски град. Осъзнаваше, че само гневът и гордостта му го държаха изправен на седлото. Не видя Люси. Тя яздеше далеч назад, покровителствено обиколена от семейството си.

Хвърлиха го моментално в затвора, където за него се грижеше градският доктор. Въпреки че беше отслабнал от загубата на много кръв, докторът го увери, че куршумът само беше разкъсал месото на врата му, което се оказа чист късмет. Ако не изпитваше такава силна болка, Шоз сигурно би се разсмял на изразите на добрия доктор.

Скоро вниманието му беше отвлечено от други неща — появата на високия, слаб мъж със студени сини очи. Мъжът не беше обикновен пинкертоновец. Всичко у него говореше за правителствен служител, което не се понрави на Шоз. Той усети, че нещата отиват на зле.