Елизабет Лоуел - Омагьосаните

Есен по време на царуването на крал Хенри I.

Крепостта Стоунринг, дом на лорд Дънкан и лейди Амбър, в Спорните земи на северните покрайнини в Норманска Англия.

— Какво да бъде? — прошепна на себе си Ариана. — Сватба или бдение над мъртвец?

Тя се втренчи в меча, който държеше в ръка, но не откри отговора, а само светлината от свещта, пробягваща по острието като сребриста кръв. Докато гледаше призрачната кръв, въпросът отново прозвуча в тишината на съзнанието й.

Сватба или бдение над мъртвец?

Отговорът, който най-сетне й хрумна, не я успокои.

Няма значение. Това са само различни думи за едно и също нещо.

Зад високите стени на Стоунринг вятърът фучеше и напомняше за идващата зима.

Ариана не чу жалния писък. Тя не чуваше нищо освен ехото от миналото, когато майка й бе сложила в малките ръце на дъщеря си меча, украсен със скъпоценни камъни.

Ариана още виждаше мрачния блясък на аметистите и усещаше студенината на среброто. Думите на майка й бяха още по-смразяващи.

Няма по-страшно, адско наказание от жестокостта в брачното ложе. По-добре удари с това, отколкото да лежиш до мъж, когото не обичаш.

За жалост майката на Ариана не живя достатъчно дълго, за да каже на дъщеря си как да използва оръжието и срещу кого. Чие бдение щеше да бъде — на булката или на младоженеца?

Себе си ли да убия или Саймън, чието единствено престъпление е, че се съгласи да се ожени за мен поради верността си към своя брат лорд Доминик от крепостта Блакторн?

Вярност

Ариана потръпна от копнеж и туниката й в кремаво и ръждивокафяво затрептя като жива.

Боже господа, защо не ме благослови да се радвам и аз на верността на моето семейство!

Страшният кошмар напираше да пробие стената, която Ариана бе издигнала срещу него. Тя спря да мисли за нощта, в която първо я предаде Хубавият Джефри, а после и собственият й баща.

Острието на меча леко докосна дланта й и й напомни, че стиска прекалено силно оръжието. Зачуди се какво ли е усещането, когато мечът се забие далеч по-дълбоко в плътта.

Със сигурност не може да е по-лошо от кошмарите й.

— Ариана, виждала ли си моя… о, какъв прекрасен меч! — каза Амбър, като зърна блясъка на среброто на влизане в стаята. — Изящен е като брошка.

Гласът сепна Ариана и я извади от мрачните й мисли. Поемайки си полека дъх, тя отпусна юмрука си и погледна младата жена, чиято златиста горна туника подсилваше цвета на очите и косата й.

— Беше на майка ми — каза Ариана на Амбър.

— Изключителни аметисти. Същият цвят като очите ти. И нейните ли бяха виолетови?

— Да.

Ариана не каза нищо повече.

— А мислите ти — продължи Амбър направо — приличат на косата ти. Черни като безлунна нощ.

Дъхът на Ариана секна. Стресната, тя изгледа Учената дама на крепостта Стоунринг, която можеше да открие истината за човека само като го докоснеше.

Но Амбър не я бе докоснала.

— Не е необходимо да те докосвам — каза Амбър, отгатнала мислите на момичето. — Мракът е в погледа ти. И в сърцето ти.

— Не чувствам нищо.

— О, не. Чувствата ти са една рана, която е скрита, но не е излекувана.

— Така ли? — попита Ариана с безразличие.

— Аха — отвърна Амбър. — Усетих я, когато те докоснах първият път. Сигурно и ти я усещаш.

— Само когато спя.

Ариана пъхна меча в ножницата на кръста си и посегна към арфата, която някога беше нейната радост, а сега бе станала утехата й. Тъмните грациозни извивки на дървото бяха украсени със сребро, седеф и червен халцедон във формата на цъфнала лоза.

Но не красотата на арфата мамеше Ариана, а нейният глас. Дългите й пръсти се раздвижиха и изтръгнаха от струните акорд, който бе в странна хармония с буреносния вятър, с нещо диво и неудържимо.

Скрита, но неизлекувана.

Като чу как арфата говори вместо мълчаливата арфистка, Амбър искаше да възроптае срещу съчетанието от страх, ярост и скръб, които бушуваха под спокойното лице на норманката.

— Няма защо да се плашиш от това, че ще станеш жена на Саймън — каза Амбър с настойчив глас. — Той е много страстен мъж, но умее да се владее.

За миг пръстите на Ариана спряха. Сетне тя кимна бавно. Постепенно звуците, които изтръгваше от арфата, станаха по-меки.

— Да, той е мил с мен — отвърна тихо Ариана.

Много по-мил, отколкото ще бъде, когато разбере, че не съм девствена. И от по-малки обиди са започвали войни. Мъжете са убивали. Жени са умирали.

Последната мисъл имаше мрачна примамлива сила за Ариана. Тя й нашепваше за бягство от жестокия капан на болката и предателството, в който се бе превърнал животът й.

— Саймън има силно тяло и хубаво лице — додаде Амбър. — И е толкова бърз, че може да засрами всички котки в крепостта.

Пръстите на Ариана се поколебаха. След миг тя промърмори:

— Очите му са много… мрачни.

— Русата му коса ги прави да изглеждат така черни — незабавно отвърна Амбър.

Ариана тръсна глава.

— Има още нещо.

Като се поколеба и въздъхна, Амбър се съгласи.

— Така е с повечето мъже, които се върнаха от битките със сарацините — призна тя. — Върнаха се с натежали сърца.

— Саймън не ми вярва — каза Ариана.

— Не ти вярва ли? — засмя се Амбър. — Вярва ти достатъчно, за да ти покаже гърба си. На мен не вярва. В себе си ме нарича „дяволска вещица“.

За миг виолетовите очи на Ариана светнаха учудено.

— Ако това ще ти помогне — рече сухо Амбър, — твоите очи с цялата си красота са далечни като луната.

— Това трябва ли да ме успокоява?

— Може ли нещо да те успокои?

Докато обмисляше въпроса, пръстите на Ариана спряха да галят нежно арфата. Сетне се стрелнаха като бели орли и откъснаха един груб акорд.

— Защо те нарича „дяволска вещица“? — попита след малко Ариана.

Преди Амбър да успее да отговори, заговори дълбок мъжки глас:

— Защото — каза Саймън — мисля, че е отнела разсъдъка на Дънкан.

Двете жени се обърнаха и видяха Саймън, застанал на вратата на ъгловата стая, в която бе настанена Ариана тук, в крепостта Стоунринг. Тя не очакваше гостуването й да продължи дълго. Това, което задържаше тук лорд Доминик от крепостта Блакторн, бе да види Ариана омъжена за един от верните му хора, преди да е станала някаква грешка.

Саймън бе вторият годеник, избран за дъщерята на барон Дьогер. Ариана не бе почувствала никакво влечение към първия си годеник Дънкан, но само като зърнеше Саймън, през тялото й преминаваха странни тръпки. Той изпълваше рамката на вратата. Тъй като повечето хора го виждаха до брат му Доминик или до още по-едрия съпруг на Амбър — Дънкан, ръстът на Саймън рядко се коментираше, както и размерът на плещите му.

И въпреки това Ариана беше разгледала добре Саймън още от първата им среща, когато той бе приближил до нея в крепостта Блакторн и й бе казал да се подготви за труден преход на кон до крепостта Стоунринг. Тя ясно осъзнаваше бързината и грацията му и неговото гъвкаво, силно тяло. Очите му горяха като черен огън със силата на интелигентността и волята му.

И понякога, ако се обърнеше неочаквано към него, Ариана виждаше как в очите на Саймън гори силна чувственост. Той я желаеше.

В ужас тя бе очаквала от него да й наложи със сила това желание. Но той не го бе направил. Беше се държал с нея любезно и безукорно, с дисциплинирана сдържаност, която й се струваше и успокояваща, и привлекателна.

Саймън можеше да застане сред гора от великани и пак да се извисява над тях в очите на Ариана. Имаше нещо в котешката бързина и мъжката елегантност на Саймъновото тяло, което в нейните очи засенчваше по-яките мъже.

Или това просто се дължеше на факта, че беше мил с нея по свой собствен начин. Пътуването от крепостта Блакторн, където тя бе току-що пристигнала от Нормандия, до крепостта Стоунринг, бе наистина тежко. Блакторн се намираше в най-северната част на Англия, на границата на Спорните земи, където норманите и саксонците все още воюваха.

Стоунринг бе още по-далеч на север, в центъра на земите, където норманите предявяваха претенции към някои имения, а саксонците държаха същите тези имения със сила. Норманите бяха спечелили битката при Хейстингс преди повече от едно поколение и въпреки това съвсем не бяха подчинили саксонците.

— Изглежда съм грешил за Амбър — каза Саймън, като влезе в стаята. — Отнела е само сърцето на Дънкан. А това е нещо много по-незначително от ума.

Учената млада жена се направи, че не е чула, макар кехлибареният медальон между гърдите й да потрепна от спотаен смях. Усмивката на Саймън стана по-топла.

— Вече не мисля за теб като за оръдие на дявола — рече той на Амбър. — Ще ми простиш ли някога, задето те накарах да припаднеш от болка и страх?

— По-бързо, отколкото ти ще простиш на жените за онова, което една жена ти е сторила — отвърна Амбър.

В стаята стана толкова тихо, че се чуваше ясно трептенето на пламъка в мангала. Когато Саймън заговори отново, в гласа и усмивката му нямаше топлота.

— Бедният Дънкан — рече той отчетливо. — Няма да има тайни от съпругата си — вещица.

— Той и не иска да има — каза Дънкан, появил се зад Саймън. Като чу гласа на Дънкан, грейнала сякаш отвътре, Амбър се обърна към вратата.

Ариана ги загледа втренчено. За седемте дни, прекарани в Стоунринг, още не можеше да свикне с радостта, която пораждаше у Амбър новият й съпруг. Радостта на Дънкан не бе по-малка — факт, който Ариана не можеше да проумее.

Когато Амбър се завтече през стаята, протегнала ръце към Дънкан, Саймън изгледа кисело Ариана. Искаше да й каже с поглед, че също като нея намира младоженците забавни.

Мигът на мълчаливо разбирателство бе и сгряващ, и объркващ за Ариана. Как би искала да вярва на Саймън.

Глупачка, каза си студено тя. Той просто се опитва да те предразположи, за да не се съпротивляваш в сватбената нощ

— Мислех, че цяла сутрин ще слушаш оплакванията на крепостните селяни — каза Амбър на Дънкан.

— Така и направих — Дънкан взе ръцете на Амбър в своите големи длани. — Обаче Ерик ме съжали и прати хрътките да си полегнат край огъня.

— И Стагкилър1 ли? — попита тя, тъй като брат й рядко се разделяше от своето куче сянка.

— М-хъ. — Дънкан целуна краищата на пръстите и погъделичка дланите й с мустаците си. — Малко по-късно всички си тръгнаха.

Саймън сподави смеха си.

Крепостните селяни уважаваха брата на Амбър Ерик, бившия господар на крепостта Стоунринг, но определено се плашеха от животните на Учения мъж. Не един бе благодарил на бога, че новият господар на крепостта е мускулест воин, който не се занимава с древни обичаи, учения и животни, които са два пъти по-умни от обикновените хора.

— Ще ми липсва брат ти, когато отиде в крепостта Сийхоум — каза Дънкан.

— Брат ми или хрътките му? — попита усмихната Амбър.

— И той, и те. А може би ще ни остави няколко?

— От големите ли?

— Той има ли други? Та Стагкилър е висока почти колкото бойния ми жребец.

Като се смееше и клатеше глава на преувеличението, Амбър притисна буза до една от ръцете на Дънкан, белязани от битки.

Ариана наблюдаваше младоженците така, както ловуващ сокол би дебнал за внезапно движение долу на земята. Не бяха важни думите, които двамата изговаряха, а начинът, по който се гледаха, докосванията, усещането един за друг, което течеше помежду им като невидима река между два бряга.

— Смущаващо, нали? — попита тихо Саймън.

Той бе дошъл толкова близо до Ариана, че дъхът му раздвижи косата по шията й. Прекалено близо.

— Какво? — сепната, попита тя.

Беше й необходима цялата й смелост, за да не се отдръпне, когато погледна Саймън в ясните, черни като нощта очи. Отдръпването нямаше да свърши работа. Нито молбите да я остави на мира.

Джефри я бе научил на това и на много други неща, които бе заровила зад стени от болка и измяна.

— Смущаващо е това как един страховит воин може да стане мек като глина в ръцете на едно момиче — обясни Саймън.

— Бих казала обратното — промърмори Ариана, — кехлибарената магьосница е глината, а той — силните ръце, които я моделират.

Русите вежди на Саймън се вдигнаха в мълчаливо учудване. Той се обърна и погледна бегло Дънкан и Амбър.

— Права си — съгласи се Саймън. — И нейните очи са омаяни от любов.

Когато се обърна отново към Ариана, Саймън се приведе над нея, за да е сигурен, че разговорът им не се чува. Ариана неволно се отдръпна. Тя прикри това, като се престори, че настройва арфата си.

Но не успя да излъже Саймън. Той присви черните си очи и бързо се изправи. Не се смяташе нито толкова красив като Ерик, нито толкова богат, но не бе свикнал жените да се отдръпват от него, сякаш е нечист.