Елизабет Лоуел - Омагьосаните

С бързо движение на ръката Ерик запрати Уинтър в зимното небе. Тесните, изящни крила на сокола блеснаха и го издигнаха бързо в ледената мъгла.

Саймън наблюдаваше птицата със страх и надежда. Очите му се напълниха със сълзи от блясъка на слънцето през мъглата, но той се взираше в далечината. Цялото му ляло бе напрегнато.

Но това беше нищо в сравнение с тревогата, която го завладя, когато соколът започна да се спуска надолу с протяжен, жалостив крясък. Ученият мъж размени няколко сигнала с птицата; на Саймън вече му се искаше да им изкрещи.

Тогава Ерик се обърна и погледна към Саймън с горест в светлокафявите очи.

— Не! — изръмжа ядно Саймън. — Не искам да го чуя! Ариана е жива!

Ерик затвори очи за миг, преди да каже на Саймън това, което никой човек не иска да чуе.

— Ариана… — Гласът на Ерик стана болезнено тих. — Не можеш да отидеш при нея.

— Тя е жива!

— Ариана лежи неподвижно във втория каменен пръстен — каза Ерик предпазливо. — Това е всичко, което е било позволено на Уинтър да види.

— Позволено? Какво по…

— Вторият пръстен — прекъсна го рязко Ерик — не може да се измери, нито да се претегли, нито да се пипне. Той просто съществува. Ти никога не си го признавал. Затова, жива или мъртва, Ариана е недостъпна за теб. Но ще видим дали това се отнася и за мен.

Ерик подкара коня. Саймън то наблюдаваше напрегнато. Веднъж се бе опитал да проследи Мег в един свещен пръстен и не бе успял. След това се опита да помогне на Дънкан да проследи Амбър, но нещо го накара да спре пред друг свещен каменен кръг. Отново бе объркан от древните тайни на камъните.

— Ако изобщо съществува някаква тайна — каза си Саймън ядосано. — Ако!

Но макар и да се съмняваше, страхът го завладяваше все повече.

Ами ако наистина не мога да стигна до нея?

Отговор нямаше. Но Саймън бе сигурен, че древните светилища ще го подложат на изпитание, както бяха направили първо с Доминик, а после и с Дънкан.

Но за разлика от тях Саймън се страхуваше, че няма да успее. Липсваха му хитростта на Доминик и норвежкия инат на Дънкан.

Как мога да намеря нещо, което не мога да видя, да чуя или да пипна? Как, за Бога, успяха Доминик и Дънкан?

Конят на Ерик спря като вкаменен.

— Затворено е и за мен! — извика сърдито Ученият мъж. — Кълна се във всичко свято, затворено е!

Страх и гняв се смесиха в Саймън, той побесня. Пришпори коня към древните каменни блокове, чиито лица бяха забулени в мъгла. Конят препусна в галоп нагоре по хълма и изведнъж спря като пред крепостна стена.

Това не бе неочаквано за Саймън. Той изрита стремената и скочи от коня с котешка грация.

— Няма място, където не бих отишъл да потърся Ариана — извика на камъните — и по дяволите всичко, което съществува и каквото не съществува!

Като воин, който влиза в битката, Саймън тръгна към камъните, които се изправяха от мъглата пред него.

— Ариана! Чуваш ли ме?

Отговори му само силен, жален крясък на сокол, излязъл от гърлото на един Учен мъж.

Саймън стисна зъби и продължи напред. От двете му страни се изправиха високи камъни. Той крачеше между тях, без да се оглежда настрани.

— Ариана!

Този пъти и соколът не отговори.

Саймън продължи да крачи. Отиде до могилата в центъра на кръга и обиколи основата й. Отпреди бурята никой не бе минавал по снега. Изкачи се на върха и се огледа наоколо.

Не се виждаше нищо. Само талазите на мъглата образуваха странни фигури, които изчезваха, щом ги погледнеше.

— Ариана! Тук ли си?

Мъглата не издаде звук.

— Ариана! Къде си?

От мъглата се обади гласът на Ерик:

— Във втория каменен пръстен.

— Къде е вторият пръстен?

— Могилата е центърът му.

— Аз съм тук. Къде е Ариана?

— Във втория кръг.

— Покажи ми я! — изрева Саймън яростно.

— Дори ако каменният пръстен ме пусне вътре, ще мога да ти покажа Ариана точно толкова, колкото бих могъл да покажа дъгата на слепец!

Саймън изръмжа гневно.

— Ти си това, което сам си избрал да бъдеш — извика Ерик — човек на логиката. Твърде дълго си се държал за слепотата си. Сега плащаш, защото твърде късно си прозрял истината. Не можеш да стигнеш до Ариана!

Саймън издаде отчаян вик, зов към Ариана. Ехото донесе призрачен шепот.

Ти си това, което сам си избрал да бъдеш.

Не можеш да стигнеш до Ариана!

Но Саймън не можеше да приеме, че ще загуби Ариана.

— Ще я видя! — изкрещя той на самия каменен пръстен. — Чуваш ли ме? Ще я видя!

Вятърът зашептя съвсем наблизо, в клоните на цъфнало дърво.

Но на върха на могилата не растеше дърво.

Цветове не се разтварят зиме.

И вятърът бе спрял.

Но шепотът се чу пак като траурна въздишка; шептеше вятърът, който не можеше да шуми в несъществуващо дърво; вятърът, който духаше по несъществуващи цветове, докато заговорят на хиляда сладки езици.

Бързай, войнико! Тя умира. После при мен ще останеш само ти, жив и постоянно умиращ, тъгуваш завинаги по късно разбраната истина.

Ледени тръпки разтърсваха Саймън. Онази част от него, която бе научена да пипа, да мери и да тегли се бореше яростно и не искаше да признае, че той е чул нещо по-смислено от вятъра, брулещ скалите и леда.

Друга част от него бе на колене пред шептящия безбрежен порой на мъката, която не беше негова. Не съвсем.

Още не.

Бързай, боецо!

Виж!

Той се огледа с черни, безумни очи. Не виждаше нещо, което да не е видял одеве.

— Как да видя? Помогни ми!

Отговор нямаше. Саймън бе сигурен, че Ариана е наблизо и животът й бавно си отива, отнасяйки я там, където никой жив човек не може да я достигне.

Любов? Тя е кофа с помия!

Хиляди цветчета пошепнаха язвителните думи на Ариана и изтръгваха страдалчески стон от гърлите му. Но стонът не спря шепота; той продължи и му каза много повече, отколкото бе в състояние да понесе. Напомни му за думите, които си бяха разменили насаме и които друго човешко същество на този свят не бе чуло… за нейната смелост и за неговия студен отговор.

Щом се съвзема, ще мога да понеса брачната прегръдка. Заради теб, мои верни рицарю. Само заради теб.

Не ми стигат ласки по задължение и стиснати зъби. Искам повече.

Ще ти дам всичко, което имам.

И ми го даде.

— Ариана! — извика Саймън.

Отговор нямаше; не се чуваше даже и шепотът на несъществуващите цветове.

Саймън затвори очи и се опита да се пребори с вълнението, което го задушаваше. Ръцете му се свиха в юмруци. Толкова искаше да я види, че се разтрепери цял.

— Славейче — прошепна страдалчески той — Бих изтръгнал сърцето от гърдите си, само и само да те видя!

Вятър погали клоните на близкото дърво и накара цветовете да въздъхнат.

— Саймън! Отвори очи! Погледни!

Още преди да отвори очи Саймън разбра, че Ариана е до него, че може да я докосне. Разбра го по начин, който не може нито да се претегли, нито да се измери.

Тя беше в краката му, лежеше сгушена на една страна, загърната в мантията си. Вятърът бе отметнал крайчето й и бе открил странно помръкнала аметистова тъкан. Сребърните ширити и бродираните светкавици бяха потъмнели и загубили блясъка си. Кожата й бе бледа и студена като снега.

Ако Ариана дишаше още, Саймън не можеше нито да го види, нито да го чуе. Не се събуди, когато я взе на ръце, викаше името й и се мъчеше да я изтръгне от хватката на студа.

Тялото й бе меко, отпуснато и студено. Тъй студено, както някога я бе обвинил.

— Славейче…

Сякаш кинжал прониза сърцето му. Беше я загубил. Когато я вдигна нежно на ръце, от мантията й изпаднаха пакетчета с подправки и скъпоценни камъни.

Единението с избраника може да направи жената по-силна.

— По дяволите зестрата! — процеди Саймън през зъби. — Тя не струваше колкото живота ти! Нищо не струва колкото него!

Той ритна пакетчетата настрани и здраво притисна Ариана до себе си. Искаше да се събуди, да го погледне, да му се усмихне. Да живее.

Но се събудиха само хилядите цветове, които сладко шепнеха казаните някога от Саймън думи.

Аз не съм нито Доминик, нито Дънкан. Никога няма да дам толкова много от душата си на жена. Никога няма да видя как цъфти самодивското дърво.

Но Ариана бе дошла при него с ограбената си невинност и със смайващата си смелост. Тя бе горяла в екстаз за него, бе му дала повече, отколкото си бе мислил, че може да му даде — доверието си, тялото си, самата си душа.

Обичам те, Саймън.

Саймън бе й подарил само тялото си.

И сега тя бе студена, а той — безсилен да я стопли.

Цветовете се разлюляха, зашепнаха и заповтаряха собствените му думи, раняваха го, докато от раните му бликнаха сълзи. С Ариана бяха загинали неща, за които не бе и подозирал. Останаха други, за които не бе и допускал, че съществуват.

С огромна нежност Саймън загърна Ариана в мантията си. Косата й изглеждаше още по-черна върху бялата кожена подплата. Положи я внимателно на земята, извади меча си и го сложи в ръцете й.

— Никой воин на този свят не е бил храбър като теб — каза той и я целуна по студената буза. — Твоята смелост ме кара да се смирявам. Където и да си, нека самодивското дърво цъфти за теб.

Саймън склони глава и заплака като дете. Както плачеше, го облъхна някакъв странен аромат и погали бузите му нежно, като целувка.

Отвори очи.

Саймън отвори бавно очи и видя старото самодивско дърво да цъфти посред зима. Разбра, че е негова истината, видяна толкова късно.

В ръцете му паднаха цветове от дървото, което никога не бе съществувало.

И все пак самодивското дърво цъфтеше, той го виждаше. Държеше в ръце цветовете му. Докосваше вечната му красота. Вдъхваше аромата им като самия живот.

Това е самият живот.

Ти го видя много късно. Сега и ти като нея си между два свята и топлата ти кръв се вледенява.

Можеш да спреш сълзите ми и да живееш, както си живял, без да се довериш на никого. Или да оставиш сълзите ми да текат и да приемеш онова, което идва.

Разтреперан, Саймън разтвори ръце и остави цветовете на самодивското дърво да нападат по Ариана — даде й всичко, повече, отколкото някога бе помислял, че може да даде.

Страхуваше се само, че и това не е достатъчно.

Когато първият цвят докосна бузата на Ариана, тя като че ли помръдна. Когато я погали вторият цвят, тя трепна и въздъхна, сякаш бе останала за дълго без дъх. Върху нея заваляха безброй цветове: вихър от топлина и нежен аромат завладя всичко наоколо.

Саймън почувства как животът се връща в тялото й, сякаш запулсира в неговото собствено тяло. Тя се раздвижи като да се събуждаше от сън. Очите й се отвориха — аметисти отразяваха прелестта на свещеното дърво, разцъфтяло посред зима.

— Саймън… — пошепна тя.

Той пое живителната й топлина в ръце и почувства силата на нейните около шията си.

— Давам ти дара на самодивското дърво — пошепна до устните й Саймън.

Дарът бе любов.