— С право — съгласи се Доминик.

Този път усмивката на Дьогер бе различна — студена и победоносна. Той бе сигурен, че е намерил каквото се е надявал да намери.

Алчността бе сред най-старите и най-разпространените слабости на човека.

— Обвинен ли съм, че съм се отрекъл от дадената дума — попита вежливо баронът.

— Не — каза Доминик. — Нито искаме да плащаш нещо. Засега.

Преди Дьогер да отвърне, в дневната влезе Амбър, облечена в червена роба, с разпуснати коси. Кехлибареният медальон на шията й гореше, сякаш в него бе затворена слънчева светлина.

— Викали сте ме, лорд Доминик — каза Амбър.

— Не, госпожо. Помолих за една услуга.

Амбър се усмихна едва-едва.

— Имате я.

— С барона се мъчим да разбудим една малка загадка. Бихте ли попитали кристала каква е истината?

При думите на Доминик баронът се обърна и изгледа Амбър с интерес.

— Амбър е Учена — каза Доминик. — Тя може…

— Зная за дарбите на Учените — каза бързо баронът. — Занимавал съм се с това цял живот. Владее ли тази дама дарбата на истината?

— Да — каза Доминик.

Дьогер въздъхна разочаровано.

— Значи не си откраднал зестрата за себе си. Иначе не би допуснал близо до тебе да живее човек, който може да каже истината. Е, няма как. Ето, госпожо. Докоснете ръката ми и открийте моята истина.

Амбър пое дълбоко дъх, за да се успокои. После докосна Дьогер и изведнъж извика. Ако Дънкан не бе я подхванал, щеше да падне на колене. Въпреки пронизващата я болка тя продължи да държи ръката на Дьогер.

— Бързо! — изсъска Дънкан.

Доминик попита барона:

— Имаше ли измама от твоя страна със зестрата на дъщеря ти?

— Не.

— Истина.

Амбър веднага издърпа ръката си.

— Благодаря, госпожо — каза Доминик.

Дьогер наблюдаваше Амбър с хищен интерес и видя какво й бе коствало да използва дарбата си.

— Макар и крехко, това оръжие е полезно — каза баронът. — Винаги съм мечтал да го притежавам.

Дънкан му хвърли убийствен поглед. Баронът се усмихна.

— Мисля, че е мой ред да питам.

Амбър погледна изненадано Доминик.

— Може ли, госпожо? — попита без желание Доминик и протегна ръка.

Амбър никога не бе докосвала Глендруидския вълк, но пое ръката му без колебание. Тялото й потрепера, но тя бързо се овладя.

— Имаше ли нещо ценно в сандъците, когато ги отворихте? — попита баронът Доминик.

— Нищо.

— Истина.

— Цели ли бяха печатите?

— Да.

— Истина.

— Чудна работа — промърмори Дьогер.

Доминик вдигна ръка от ръката на Амбър и й каза:

— Прости ми. Не исках да ти причинявам болка.

— Не ме заболя, господарю. У теб има голяма сила, но не и жестокост.

Дьогер се усмихна подигравателно. Амбър не каза нищо такова за него.

— Изглежда — каза Доминик, — че някой от твоите рицари е откраднал зестрата на Ариана.

— От моите? Защо да не е някой от твоите?

— Печатите бяха цели. Твоите печати, бароне. Не моите.

— Ах, да! — Дьогер сви рамене. — Може би е бил сър Джефри. Обичах го и му бях дал свободен достъп до всичките си неща.

— И до печатите ли? — попита Саймън.

— И до печатите.

— А сега Джефри е мъртъв и зестрата е загубена — каза Саймън.

— Не попитахте ли дъщеря ми за нея?

— Защо да я питаме? Тя беше потресена повече от нас — каза Доминик. — Ако знаеше нещо, щеше да ни каже веднага.

Дьогер погледна дъщеря си.

— Е, дъще? Защо не намери зестрата заради тях?

— Загубих дарбата си през онази нощ, когато Джефри ме изнасили.

— Изнасили. Така ли каза на съпруга си? — попита Дьогер с жестока усмивка.

— Да — каза хладно Ариана. — Лейди Амбър го потвърди.

На лицето на Дьогер се изписа лека изненада.

— Значи си изгубила дарбата си — каза замислено Дьогер. — Същото се случи на майка ти в нашата сватбена нощ, след като я обладах. Никоя магьосница не иска да загуби дарбата си, но мъжете знаят само да обладават.

— Грешиш — каза тихо Мег.

Главата на Дьогер се обърна към дребната женица, която бе стояла толкова неподвижно, че даже златните й дрънкулки бяха престанали да звънят.

— Моля?

— Съединяването с мъж може да усили, а не да унищожи мощта на една жена — каза Мег. — Зависи как се съединяват. Зависи от мъжа. Откакто съм жена на Глендруидския вълк, съм по-силна от всякога.

— Чудесно.

Дьогер се намръщи. След това сви рамене и се върна към въпроса, който го интересуваше най-много. Слабостта, не силата.

— Излиза, че Джефри е бил един страхливец, незаслужаващ доверие, който е унищожил дарбите на Ариана, вместо да ги засили — каза с безразличие Дьогер. — Лошото е, че други трябва да страдат заради него, но такъв с животът.

Саймън притихна. От барона се излъчваше някакво злобно удоволствие. Бе повече от ясно: той бе убеден, че е намерил търсената слабост на крепостта Блакторн.

— Когато се съгласих да дам скъпата си дъщеря за жена на един от твоите рицари — каза Дьогер на Доминик, — ти обеща, че нейният съпруг ще владее крепост под твоя скиптър и че по богатството си тази крепост ще съответства на положението на лейди Ариана в Нормандия.

— Да — каза мрачно Доминик.

— Кажи ми, лорд Доминик, къде е крепостта на дъщеря ми?

— На север.

— Така значи. И къде по-точно?

— Карлайл.

— Защо не живее там, както се полага на една лейди със собствена крепост?

— Още набираме рицари за зашитата й — глухо каза Саймън.

— И довършваме укрепленията — добави Доминик.

— Рицарите и укрепленията са скъпи удоволствия.

Дьогер огледа стаята с жестоко задоволство.

— Трудно ще ти е да издържаш две крепости — каза баронът. — Въпреки изобилната реколта на крепостта Блакторн тази година.

— Ще се справя някак — каза напрегнато Доминик.

Усмивката на Дьогер бе студена като нощта.

— А аз ще остана тук — каза баронът, — докато обещаното бъде дадено на дъщеря ми.

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА

Дълго след като барон Дьогер се бе настанил в господарската дневна с рицарите си, Ариана чакаше сама в спалнята, приведена над арфата в скута си И се молеше безмълвно Саймън да дойде при нея.

Да й прости.

Длъжна бях да зная, че Саймън е горд мъж и че няма да остави неотмъстено изнасилването на жена си. Че е без значение колко грижливо ще се подготвим с Мег да го предотвратим.

Длъжна бях да го зная!

Но аз знаех само гордостта си, желанията си, мечтата си да бъда обичана от Саймън така, както аз го обичам. Глупачка.

Тънките й пръсти се плъзнаха по струните на арфата. Разля се песен без думи, просто плач — дълбок и властен като любовта на Ариана към мъжа, който не можеше да й отвърне с взаимност.

Как можах да бъда толкова себична, че да изложа на риск сигурността на крепостта Блакторн заради глупавите си желания? Саймън няма да обикне жена, както аз не вярвах на мъж.

Докато не се появи Саймън. Той ме излекува.

Но аз не мога да излекувам него.

Повикана от пръстите на Ариана, вълнуващата музика изпълни стаята — също както тя самата бе завладяна от случилото се. И от онова, което никога нямаше да се случи.

— Славейче?

Гласът на Саймън бе тъй неочакван — и толкова силно желан, — че Ариана за миг се побоя да вдигне глава. Дали не бе сънувала?

— Саймън? — пошепна тя.

Нежни пръсти я погалиха по бузата.

— Аз съм. Мислех, че си заспала.

— Но ти не беше тук.

При думите на Ариана нещо се обърна в Саймън — желание и още нещо, някакъв трудно изразим глад.

— Доминик имаше нужда от мен — каза Саймън.

— Зная. Той ще се нуждае много от теб и в бъдеще. — Без да погледне нагоре, Ариана остави арфата настрани. — Баща ми няма да мръдне оттук, докато не ме види в добре обзаведена крепост, а Блакторн — в бедност — каза глухо Ариана. — Моето безумно желание да разкрия истината унищожи брат ти.

Тя очакваше Саймън да се съгласи и след това да се отвърне от нея, както се бе отвърнал от Мари. Но Саймън просто погали косата й.

— Ще намерим изход.

— Ще намерим? Ние?

— Дънкан, Ерик, Доминик и аз. Ако трябва, ще въртим рицарите от крепост в крепост.

— И ще оставите всички крепости по-слаби.

Саймън не каза нищо.

— Баща ми може да бъде ужасяващо търпелив — каза Ариана, без да вдига поглед от здраво стиснатите си ръце.

— Да — каза Саймън.

— Той е достатъчно богат, за да остане тук, докато получи това, за което е дошъл — свое място в Англия.

Отговорът на Саймън бе само мълчание.

— Не можеш да победиш Хитрия Чарлз в играта, която е измислил — каза Ариана. — Ако кралят на Англия или бащата на Ерик не ти заемат пари да обзаведеш имението Карлайл, баща ми ще събори крепостта Блакторн и брат ти с нея.

— Всички искат от краля — каза Саймън. — Лошата реколта е изпитание за цяла Англия.

— А бащата на Ерик?

— Робърт Клюкарят мрази всички Учени, в това число и собствения си син.

Ариана поклати глава в нямо отчаяние и тихо каза:

— Тогава сме загубени.

При движението на главата на Ариана къдрици от косата й погалиха ръката на Саймън. От прохладното, копринено докосване го преряза остро усещане, почти болка.

— Толкова ли си ми сърдита, че не можеш даже да ме погледнеш в очите? — тихо попита Саймън.

Ариана вдигна рязко глава. Саймън стоеше много близо до нея. Лицето му бе мрачно. Дрехата му бе почти разкопчана — сякаш е бил толкова уморен, че е започнал да развързва ширитите още по стълбата, на път към спалнята на жена си.

— Аз? Да ти се сърдя? — Изненада владееше и гласа, и аметистовите очи на Ариана.

— Защото предадох твоята правда, като не я защитих по-рано. Защото правдата нищо не промени. Защото не мога… да обичам.

Сърцето на Ариана се преобърна от болката в очите му.

— Даже теб, моя храбър славей. Теб, изстрадалата от мъжки ръце. Теб, която спаси живота ми. Теб, която ме научи да летя като феникс в екстаза на смъртта и на прераждането. Ти заслужаваш… повече, отколкото мога да ти дам.

От болката в гласа на Саймън в очите на Ариана блеснаха сълзи.

— Ти не си ме предавал. Никога — каза Ариана. — Ти би дал живота си, за да спасиш мен, когато бях за теб само едно бреме, жена, с която сключи брак единствено от лоялност към брат си.

— Никога не си била бреме за мен. Пожелах те още когато те видях за пръв път. Никога не съм жадувал така за жена, никога не ме е изгарял този огън, по-жарък от адския пламък.

Усмивката на Ариана бе тъжна и красива като сълзите, пролени за Саймън.

Желание. Изгарящ огън. Страст.

Но не любов.

— Зная колко много ме искаш — каза Ариана и потрепера при мисълта за мощната, необуздана чувственост на Саймън.

Саймън видя тази издайническа реакция и почувства как кръвта му пламва в отговор и поглъща болката за миналото, което просто трябваше да се приеме, защото не може да бъде променено.

— Ти ме искаше толкова много, че трепереше от желание — пошепна Ариана, — но никога не ме насили. Ти беше нежен, а другите мъже бяха жестоки; ти беше чувствен, а другите — пресметливи; ти беше щедър, а другите — себични. Да ти се сърдя? Не, Саймън. Ти си моята благословия.

— Ариана…

Буца се спря в гърлото на Саймън. Да бе живял вътре в душата й, не би могъл да види толкова ясно нейната правда.

Той бавно вдигна ръце и потопи пръст в среднощната прелест на косата й. Повдигна лицето й нагоре и устните му погалиха клепките и, попивайки сълзите, проронени за него.

— Като си помисля само какво ти е направила онази свиня…

Устните на Саймън галеха челото, скулите, носа, бузите, клепките на Ариана, устните й. Целувките му, гальовни като светлината на огъня, бяха молитва пред нея. Тя трепваше при всяко леко докосване и плачеше от мрака в очите на съпруга си.

— Не мисли за това — каза настойчиво Ариана. — Аз вече не си го спомням. Вече не. Даже и в сънищата си.

— Ти бе насилена жестоко. Предателството бе толкова голямо, че едва не уби душата ти. И въпреки това…

— Ти ме излекува — прекъсва го тя.

— … дойде горе на крепостната стена и ми показа какво значи истинска страст.

Ариана се опита да каже нещо, но гласът й заглъхна от напрежението на лицето на Саймън.

— Аз те взех, изправен с гръб към ледения вятър и твоята… — Споменът, желанието и още нещо разтърсиха Саймън и му отнеха гласа. — … и твоята сладостна топлина ме обгърна целия — каза той след миг с пресипнал глас. — И все пак, все едно, че бе девствена.

— За мен бе радост да те обгърна.

Тя прошепна тези думи до устните на Саймън. Нейното докосване бе нежно като целувките му.

— Почувствах колко ти е добре — каза той дрезгаво. — Обля ме целия.