Елизабет Лоуел - Омагьосаните

— Задължен съм ти.

— Не — отвърна незабавно Ерик. — Аз съм този, който ще ти бъде вечно длъжен. Ти ми поднесе несравним дар, когато се съгласи да се ожениш за студената норманска наследница.

Саймън не каза нищо.

Нито Ариана, въпреки че чу съвсем ясно всяка една дума. Така или иначе тя нямаше какво да каже. Мъжете говореха истината: по-скоро мантията, подплатена с кожи, щеше да стопли тялото на Саймън отколкото тя.

— Ако не се беше намесил — продължи Ерик, — Дънкан щеше да се ожени за Ариана, Амбър щеше да умре в Гоустглен, а земите на баща ми щяха да бъдат превзети от изменници.

Саймън се раздвижи неспокойно. Това, което се бе случило между Дънкан и Амбър на онова място отвъд загадъчните мъгли, не можеше нито да се претегли, нито да се премери.

То го смущаваше.

— За мен няма значеше — рече Саймън. — Никога няма да позная ужасните мъки на любовта, нито пък да видя как разцъфва самодивското дърво.

— Още си млад.

Саймън погледна Ерик изпод око.

— По-стар съм от теб — отвърна той. — И съм в брак с жена, изсечена от лед, който е взет от самото сърце на най-дългата зимна нощ.

— Знам, че има една сладка утеха за подобна студенина. Името й е Мари и очите й са черни като твоите.

Саймън почувства изблик на гняв и отвращение при мисълта за сръчната безверница Мари, но скри състоянието си.

— Сякаш говориш на Свен — рече Саймън. — Той възпява Мари с надеждата, че някой рицар чужденец ще падне в капана й и ще разпилее всичките си тайни заедно със семето си.

През смях, Ерик се наведе, за да докосне Стагкилър, който все по-нетърпеливо буташе господаря си.

— Какво има звяр такъв? — попита Ерик. — Какво те смущава?

— Навярно иска да си смените телата — рече мило Саймън.

— Вярваш ли на всичко, което Свен чува, когато подслушва в околностите?

Саймън се усмихна, но не отговори. Стагкилър настойчиво се блъсна в Ерик.

— Опитваш се да ме събориш ли? — оплака се Ерик. Навеждайки се над хрътката, Ерик зърна с крайчеца на очите си тъмния блясък на скъпоценните камъни в косата на Ариана.

— Лейди Ариана — рече Ерик, като се изправи. — Добро утро.

Саймън се вцепени. Сетне бързо отиде да доведе Ариана. Веднага разбра че е чула всичко.

Това не го обезпокои много, той като не бе изрекъл пред Ерик нищо, което да не бе казал първо на съпругата си.

Но болката, която видя в очите на Ариана, го разтревожи. Едновременно го наказа и разгневи.

— Закусила ли си? — попита Саймън спокойно.

Ариана стисна по-силно арфата и я притисна към тялото си, сякаш беше някакъв шит.

— Не — отвърна тихо тя.

— Хапни тогава. Слаба си като някоя от любимите си струни.

— Не съм гладна.

— Много добре знам, че нямаш апетит.

Гласът на Саймън бе хладен и безличен. Тишината, настъпила след думите му, бе нарушена от лекото раздвижване на пръстите на Ариана.

— Ти присъстваше, когато Амбър ме разпитваше — рече Ариана. — Знаеш как се чувствам.

— Благодаря ти, щедра съпруго, за напомнянето, че нощта наистина се предизвиква от отсъствието на слънцето, а студът — от отсъствието на горещината.

Този път тя замълча. Когато стана ясно, че никой от двамата няма намерение да заговори отново, Ерик изруга под нос и заговори любезно на норманската наследница.

— Зората след най-дългата нощ — рече Ерик — е винаги най-топла.

Ариана погледна продължително Ерик, преди да заговори.

— Много си любезен, господарю.

— Любезен ли?

— Да кажеш, че всички нощи свършват със зората, когато много добре знаеш, че някои нощи никога не свършват.

— Нищо такова не знам.

Очите на Ариана леко се разшириха, когато усети жестокото нетърпение, което се криеше зад благовъзпитаната повърхност на Ерик.

— Както кажеш, господарю.

Ерик въздъхна и му се прииска Ариана да не е толкова миловидна. Би било лесно да се сърдиш на една жена, която няма желание, а освен това е и грозна.

— Очите ти — рече Ерик.

— Моля? — попита тя.

— Очите ти са великолепни. Цяло чудо е, че феите не са те откраднали от ревност.

Думите на Ерик върнаха съвсем ясно мига, когато Ариана бе казала на Саймън колко привлекателен е той за нея.

Когато тя рискува да погледне крадешком съпруга си, видя леката му усмивка и разбра, че и той си е спомнил.

— Благодаря ти, господарю — отвърна Ариана.

Усмивката й беше рефлекс, създаден още от детството. Тя бе обучена да приема подобни благовъзпитани реплики от аристократите.

— Но ако феите крадяха от простосмъртните — продължи Ариана, — то твоите очи биха били изложени на риск, а не моите. Те са в най-необикновения нюанс на златното есенно слънце, отразено във вода.

— Или като очи на вълк, отразяващи огън — рече любезно Саймън.

Ерик го измери с поглед.

— Прекалено любезен си.

— Несъмнено — рече Саймън.

Със сподавен смях Ерик се обърна към Ариана.

— Тъй като съпругът ти по всяка вероятност е твърде зле възпитан, за да спомене за красотата ти — каза Ерик, — пада се на мен да изтъкна, че дори звездите на небето не притежават твоя аметистов огън.

Ариана отново се усмихна любезно и малко по-сърдечно.

— Ти си този, който е прекалено любезен.

Саймън наблюдаваше с растящо раздразнение как Ерик и Ариана си разменят комплименти. Подобни любезни ритуали не би трябвало да дразнят Саймън, но го дразнеха. Като виждаше как съпругата му реагира на красивото лице на Ерик и на изисканите му маниери, определено му ставаше досадно.

— Не съм любезен — запротестира Ерик, — просто говоря истината.

Сетне погледна Ариана за миг, сякаш я вижда за първи път като жена, а не като студена пречка за плановете му относно Спорните земи.

— Косата ти е като коприна, отрязана от нощното небе — рече бавно Ерик. — Тъмна и въпреки това пълна със светлина. А кожата ти би засрамила и перлата, скрила съвършеното си лице. Веждите ти притежават изящния силует на птица в полет. А устата ти е пъпка в очакване да…

— Стига — прекъсна го кратко Саймън. — Не съм чувал толкова изтъркани комплименти откакто бях в двора на сарацините.

Макар да не бе повишил глас, тонът на Саймън съвсем ясно предупреждаваше. Ерик го премери с поглед. Саймън вдигна предизвикателно лявата си вежда.

Ерик внезапно се усмихна като вълк, за какъвто го смятаха. Посланието на Саймън беше ясно: студена или не, Ариана бе негова съпруга и той възнамеряваше всички да разберат това.

Тази новина бе добре дошла за Ерик, който се бе страхувал, че Саймън просто ще пренебрегне студената си съпруга освен заради дълга си да има синове, които да се бият за неговия господар и брат. Този вид студена и прагматична връзка би завършила със смъртоносна опасност. Ерик нямаше представа защо, но знаеше, че е истина. Неговата дарба бе да вижда подобни връзки там, където другите виждаха просто несвързани събития.

— Ще те оставя на воля да правиш комплименти на дамата си — каза Ерик.

— Много мъдро от твоя страна.

Ариана погледна Саймън. Той се усмихваше.

Но беше и смъртоносно сериозен.

Ерик се оттегли, прикрил доволната си усмивка.

— Не беше необходимо — рече тихо тя.

— Беше много необходимо — каза Саймън.

— Защо? Какво лошо има в това хората да се разменят любезности?

Саймън пристъпи към Ариана. Тя се овладя точно преди да отстъпи назад. Въпреки това той видя неволното й отдръпване.

— Лошото е в това, че се дърпаш при най-малкото движение от моя страна, а в същото време се умилкваш около Ерик, сякаш искаш да го прелъстиш.

— Никога не съм…

— Лошото е — прекъсна я Саймън — в красотата ти. Мъжете те преследват като разгонена кучка, безпомощни да се контролират в страстта си.

Ариана отвори уста шокирана.

— Това не е…

Той я прекъсна, без да спира.

— Лошото е, скъпа жено, че комплиментът, започнал с очите ти, много скоро свършва със сравняване на устните ти с пъпка, която всеки миг ще разцъфне.

Ариана потръпна при спомена.

— Лошото… — продължи студено Саймън.

— Ти ме накара да се чувствам такава — рече тя, без да мисли. — Пъпка, която е изпълнена със сладост.

Макар и меки, думите на Ариана прерязаха надигащия се гняв у Саймън. Той погледна устните й, нежни като листенца на цвете, сладки като нектар, розови като дива роза, преди да разцъфне.

Доминик извика на Саймън от средата на залата. Дори да го чу, Саймън не откъсна поглед от устните на Ариана.

— Саймън — прошепна тя. — Господарят Доминик те вика.

Саймън не обърна внимание на думите й, както и на поздравите на брат си.

— Снощи — рече дрезгаво Саймън — устните ти бяха също като твърда пъпка. Усещането за това как бавно се разтварят под моите целувки ми завъртя главата така, както виното никога не е успявало.

Присвитите, проблясващи тъмни очи на Саймън бяха и предупреждение, и примамка за Ариана.

— Когато най-сетне се отвори — рече Саймън, — знаех как се чувства пчелата, като се плъзне между благоуханните листенца на цветето, за да пие нектар от сърцето му?

Ариана затаи дъх при думите на Саймън, които живо й напомниха сладкото плъзгане на език върху език, неговия вкус, който се разнасяше из устата й и тя отмаляваше от копнеж, който не можеше да назове.

Без да иска, тя прошепна името на съпруга си.

— Да — рече Саймън. — И ти си го спомни. Скоро ще се отвориш за мен по един друг начин и медът на желанието ти ще ме оросява като нектар.

Топла вълна обля Ариана. Беше сепваща и приятна.

— Но до този ден — продължи гладко Саймън — ще разменяш комплименти само с мен, тъй като аз съм единствената пчела, чието сладко жило ще познаят листенцата на твоето цвете.

Ариана отвори уста да отговори. Оттам не излезе нищо освен някакъв звук, който би могъл да бъде името на Саймън. Тя облиза устните си, които внезапно бяха пресъхнали.

— Ти ме съблазняваш безмилостно — рече Саймън пламенно. — Де да можех и аз да правя същото с теб.

С изненадваща скорост той се обърна, закрачи към Доминик и остави Ариана да се утешава с арфата, която държеше така силно притисната към гърдите си.