Мег въздъхна уморено и разтърка шията си. До скоро бременността не й създаваше трудности, а бебето сякаш растеше с всеки изминал ден.

— Ела тук, соколче — рече Доминик, като протегна ръка към жена си.

Мег седна, а Доминик стана на крака и започна да разтрива гърба на жена си.

— Ариана се справя по-добре, отколкото помислих, когато видях ленената й риза — рече Мег след малко. — От каквато и материя да е изтъкана роклята, очевидно спира кръвотечението така добре, както всеки прах или билка, известни на Глендруидовите лечители.

— А Саймън? — попита Дънкан. — Ерик каза, че бил доста омаломощен от битката.

— Ожулвания, порязвания, натъртвания — обобщи тя. — Но няма да ни позволи да го лекуваме.

Мег въздъхна и с благодарност се отпусна в опитните ръце на съпруга си.

— Той обвинява себе си за раната на Ариана — каза Доминик.

— Защо? Как се е случило? — попита Мег.

— Саймън е излязъл срещу петима изменници, за да даде време на Ариана да избяга — рече Доминик.

Мег затаи дъх. Тя погледна мъжа си с разширени зелени очи.

— Но вместо да избяга — продължи Доминик, — Ариана пристигнала в галоп на мястото на битката. Заради безразсъдната й смелост Саймън е жив.

— Толкова ли близо е била? — попита тихо Мег.

— Да. Много съм задължен на студената норманска наследница — отвърна Доминик.

— Студена ли? — попита Дънкан. — Студената жена би гледала как умира Саймън, без да й мигне окото. Аз бих казал, че Ариана е жена със силни страсти.

— Но не и към мъжете — рече Доминик.

Увереността в гласа му накара Дънкан да премигне и да поклати глава в мълчаливо съчувствие към Верния Саймън.

Около крепостта внезапно засвири вятър. На третия етаж се чу някакъв трясък. Исландският сокол на Саймън, останал сам на своята пръчка в голямата зала, изкрещя, но не получи отговор.

От назъбените крепостни стени часовоят оповести часа.

Доминик стана и закрачи неспокойно. След малко се запъти към бойниците с твърда крачка.

— Не са се появявали изменници — извика Дънкан след него.

— Не се страхувам от изменници, а от зимата — рече Доминик, без да спре.

След малко се чу ехото от ботушите му по спираловидната каменна стълба водеща към господарската дневна. Дънкан погледна Мег.

— Какво го гложди, Меги? — попита той.

Тя се усмихна, като чу детското си име, но усмивката й бързо изчезна.

— Моят съпруг често мисли за крепостта Блакторн — каза просто тя.

— Чула ли си да се говори за някакви беди?

— Не. След като Доминик така жестоко се справи с Рийвърс, разбойниците или избягват земите ни, или преминават през тях, без да безпокоят хората ни.

— Тогава защо Доминик е неспокоен като окован във вериги вълк?

За миг Мег затвори очи. Под дрехите й бебето силно я ритна. Тя положи ръце върху утробата си, окуражена от живота в себе си. Колкото и неудобства да създаваше бременността, очевидното здраве на бебето я радваше.

— Причината е проста — рече Мег, като въздъхна. — Аз имах сънища.

Дънкан изсумтя.

— Там, където става дума за твоето Глендруидово наследство, нищо не е просто, Меги.

Мег тръсна глава. Златните звънчета пропяха и дългите й, хлабаво сплетени плитки проблеснаха червеникави на светлината.

— Сънувах два вълка, единият черен, другият белезникав — каза Мег. — Сънувах дъб с лешникови очи. Сънувах арфа, която пееше с глас на славей в ръцете на русокос рицар. Сънувах буря около всички тях. Дяволска буря…

— Нищо чудно, че Доминик е неспокоен — каза Дънкан мрачно.

— Да, Силният Томас пази крепостта Блакторн, докато ни няма там. Томас е верен рицар и смел воин, но не е водач на хората. Ако зимата препречи пътя ни и в наше отсъствие се появи беда…

Дънкан изруга глухо и прокара пръсти през косата си.

— Трябва да се върнете в крепостта Блакторн — каза рязко той. — Достатъчно много време прекарахте в Стоунринг, за да се занимавате с проблемите, които създадох.

— Нямах това предвид — запротестира Мег.

— Знам. Но така или иначе е вярно.

Дънкан се изправи на крака с изненадваща за толкова едър мъж грация. За миг се загледа в огъня.

— Ще изпратя с вас войници до имението Карлайл — каза той. — След това ще сте в безопасност. Бих дошъл и аз, но…

— В Стоунринг имат нужда от теб — довърши Мег вместо Дънкан.

— Да. Особено с този трижди проклет рицар изменник, подгонил слабите.

За малко Дънкан раздвижи ръце, сякаш усещаше хладната тежест на бойния си меч, който се хлъзга в дланите му и приляга така, като че ли е направен точно за него.

— Ще наредя да приготвят конете и багажа ви на разсъмване — рече Дънкан. — Не се тревожи, Меган. Ще се грижим за съпругата на Саймън в негово отсъствие така, както за собствените си жени. Когато Ариана се оправи, ще я доведем в Блакторн при съпруга й.

Дънкан не се съмняваше нито за миг, че Саймън ще напусне крепостта Стоунринг заедно с господаря си — своя брат Доминик.

Глендруидския вълк не пазеше в тайна колко много цени съветите, компанията и бойните умения на своя брат.

Саймън, наречен Верният.

Мег въздъхна и се заповдига на крака.

— Остани до огъня — рече бързо Дънкан, като приближи до нея.

— Трябва да нагледам пациентката си.

Дънкан повдигна Мег на крака и й се усмихна с истинска обич.

— В по-добри времена трябва да заведеш твоя Доминик до каменния кръг. Свещеното самодивско дърво ще разцъфне за двама ви, Меги. Сигурен съм в това, както съм сигурен в ударите на сърцето си.

Усмивката на Мег беше като слънце — само топлина и светлина. Като се надигна на пръсти, тя докосна с устни бузата на Дънкан.

— Дано да е така — каза тя.

Все още усмихната, Мег се изкачи по стълбите до стаята на Ариана. Както очакваше, Касандра беше там и бродираше до леглото някаква малка дреха.

Завесите на балдахина бяха дръпнати, за да пазят от евентуално течение.

— Как е тя? — попита Мег.

— Спи.

— Има ли треска?

— Не засега — отвърна Касандра. — Става Богу.

— Саймън заедно с Доминик ли е?

— Не — отвърна дълбок глас иззад завесите.

Саймън дръпна една от завесите навреме, за да улови изненадания поглед на Мег.

— Не се тревожи — каза той. — Внимавам да не й навредя. Но като ме няма, става неспокойна.

Мег погледна зад Саймън към Ариана. Тя се беше свила под завивките с лице, обърнато към Саймън. Виолетовата рокля лежеше като мост между мъжа и жената.

Мег се обърна намръщена към Касандра.

— Не знам вашите учени ритуали за лекуване — каза Мег, — но глендруидите много държат да не се дава нищо непречистено на болния.

— Прегледай роклята — рече Касандра. — Ще видиш, че е чиста като всяко нещо, което билките, водата и огънят могат да пречистят.

— Вярно е — каза Саймън. — Аз прегледах роклята, но знам колко внимаваш с подобни неща.

Мег отиде до леглото, вдигна единия край на материята, прокара я леко през пръстите си и я помириса. Сетне бавно пусна плата.

— Сякаш е току-що изтъкана — рече Мег объркана.

— Да — отвърна Касандра. — Тъканите на Сирина се ценят високо сред учените.

Мег загледа как пръстите на Саймън галят материята, сякаш е котка.

И като котка материята сякаш прилепваше по-плътно в отговор.

— Доминик има ли нужда от мен? — попита Саймън.

— Сега ли? Не. Но утре тръгваме към крепостта Блакторн.

Сякаш в мълчание протест ръката на Саймън сграбчи плата.

— Ариана не е достатъчно добре, за да пътува — рече внимателно Саймън.

— Да. Дънкан обеща, че ще се грижи за Ариана, сякаш е негова жена — каза Мег.

— Аз ще остана с нея — каза Касандра.

Саймън не реагира.

— Не се тревожи — каза Мег. — Касандра е опитна в лекуването, също като мен.

Саймън кимна, но не каза нищо.

Нямаше съмнение, че дългът го зовеше да бъде заедно със своя брат и господар Глендруидския вълк. За първи път този дълг бе за Саймън по-скоро бреме отколкото удоволствие.

Той погледна мрачно Ариана, която бе спасила живота му, рискувайки своя, и въпреки това бе отказала да го дари с тялото си в брачното ложе както Господ, обичаят и потребностите изискваха.

Безразсъдно малко славейче. Дали ще се зарадваш, ако вече не съм до теб?

Дали песните ти ще са по-щастливи без мен?

Касандра остави настрана бродерията си, стана и отиде до леглото. Тя погледна замислено отпуснатото тяло на Ариана и напрегнатия Саймън до нея.

Но Учената жена загледа най-вече материята, разпростряна между двамата.

— Ела, Саймън — рече меко тя. — Застани до мен.

Черните му очи се присвиха при нежната заповед, но Саймън не каза нищо, остави виолетовата материя и леко се привдигна от леглото, за да не обезпокои Ариана.

Когато стана, роклята се свлече след него в меки дипли и се раздвижи докато не докосна бедрото му.

— По-надалеч — каза Касандра, като отстъпи назад.

Саймън я последна объркан. Материята се изплъзна.

Саймън трябваше да прехапе устни в инстинктивен протест. Чак сега осъзна каква награда бе за него да докосва плата.

— Гледай — каза Учената жена на Мег.

След малко позата на Ариана недоловимо се промени. Тя вече не бе отпусната в здрав сън. По-скоро лежеше вяло. Кожата й изглеждаше по-бледа, по-тебеширена, някак съсухрена.

— Какво има? — попита Мег. — Какво не е наред?

— Само няколко пъти в летописите на учените кланът Силвърфелс е изтъкавал плат, покриваш нещо повече от самото тяло — прошепна Касандра. — Сирина е от този клан.

Саймън издаде дрезгав звук и се обърна да погледне Учената жена.

— Искаш да кажеш, че в роклята е втъкана някаква магия ли? — попита грубо той.

Касандра измери Саймън с поглед.

— Не — рече равно тя. — Искам да кажа: учените знаят, че светът е нещо повече от онова, което може да се премери, претегли, докосне и види.

Изражението на Саймън стана затворено.

— Обясни го.

— Разбира се.

Саймън зачака с напрегнато тяло.

— Но преди това — рече хладно Касандра, — опитай да опишеш на слепия Едгар що е изгряла луна и да разкажеш за песента на славея на глухото дете на мелничаря.

Саймън се обърна към Мег.

— Тази проклета рокля вреди ли на Ариана? — попита той.

Мег се наведе и замислено положи ръка върху дрехата, като я загледа така, както би гледача човек със зелените си очи.

— Тя е от изключително странна материя — рече Мег, като се изправи, — но в нея няма и полъх от зло.

— Сигурна ли си? — попита Саймън.

— Сигурна съм — рече Мег. — Нито една друга материя нямаше да задържи кръвта в тялото на Ариана. Това лошо ли е?

Саймън затвори очи. Видимо стисна зъби, като се опита да сдържи гнева си.

Никога ли няма да се освободя от магиите?

Ще се освободя ли някога от магията, която ми направи Мари и тази, която аз направих на Доминик?

Саймън въздъхна тежко. Очите му се отвориха, ясни и жестоки, събрали всичко неказано, отровата в душата му.

— Не харесвам магьосничеството — рече той накрая. — Освен твоето, Мег, тъй като то спаси живота на Доминик. И защото би умряла, но не би го предала.

— А Амбър? — попита Мег.

— Тя принадлежи на Дънкан.

Ариана леко изстена и завъртя глава от една страна на друга, сякаш търсеше нещо.

— Теб търси — рече Касандра.

Саймън погледна към учената жена.

— Мен?

— Да.

— Грешиш. Моята съпруга не ме харесва.

— Наистина ли? — промърмори Касандра — Е, това обяснява нещата.

— Какво обяснява? — попита нетърпеливо Саймън.

— Това, че едва не е умряла, за да можеш да живееш ти.

Саймън затвори, уста толкова рязко, че зъбите му изтракаха. Мускулите на челюстта му изпъкнаха.

— Не знам защо нахлу посред боя — каза тон, като процеждаше всяка дума. — Това ще е първото, което ще я попитам, когато се събуди.

— Ако тръгнеш утре, Ариана едва ли ще се е събудила — рече Касандра делово.

Лицето на Саймън пребледня. Той се обърна, за да погледне отново жена си. Кожата й сякаш бе покрита с вар. Всеки път щом поемеше дъх, тя изстенваше, сякаш между ребрата й се забиваше нож.

— Обясни го както искаш, Саймън — рече Касандра, — или не му обръщай внимание изобщо, но Ариана оздравява по-бързо, когато лежиш до нея.

— Може ли да пътува? — попита той.

— Утре ли? Не — отвърна Касандра. — Вероятно след две седмици.

Саймън погледна към Мег, но тя вече излизаше от стаята.

— Мег?

— Ще доведа Доминик — рече тя.

Саймън се запъти към леглото на Ариана, но бе възпрян от ръката на Касандра. Той погледна хладните бели пръсти, обвили китката му. Върху ръката на Учената жена проблясваше като уловена дъга пръстен с червен, зелен и син камък.

— Първо, нека Глендруидския вълк да види Ариана така, както е, без твоята жизнена сила, която се предава през дрехата — каза Касандра.