Почти нетърпеливо Саймън отново огледа гората. Колкото и внимателно да гледаше, не видя нищо освен мъх и лишеи, вечни камъни и оголени клони, обвити в имел.

Имаше само един кръг камъни. Саймън бе напълно сигурен в това. Единствените сенки бяха тези, хвърлени от слънцето по обичайния начин. Нямаше мъгла, която да прикрива вътрешната част на кръга, получен от камъните.

И въпреки това, когато Саймън обърна гръб на кръга, за да заговори на Ерик, се почувства неловко.

— Не — рече Саймън, — всичко е наред. Или така поне изглежда.

— Усещаш нещо, така ли? — попита Ерик.

— Студен вятър.

Ерик изгледа Саймън изпод око и се обърна към Ариана.

— А ти, лейди? Спокойна ли си?

— Сякаш — рече колебливо Ариана — има повече камъни отпреди.

Ерик я погледна остро.

— Как така?

Тя сви рамене.

— Просто така. Виждам повече камъни отколкото последния път, когато минавах оттук.

— Последният път, когато мина оттук, беше в безсъзнание от раната си — рече рязко Саймън.

Докато говореше, Саймън отново се огледа. Очите му се присвиха срещу слънцето, което пробиваше събралите се облаци. И въпреки това колкото и упорито да се оглеждаше, не видя нищо, което да потвърди странното боцкащо усещане по кожата му.

— Какво чувстваш? — попита тихо Ерик.

— Студен…

— Вятър — нетърпеливо го прекъсна Ерик. — И аз го усетих. Още какво?

Саймън погледна Ерик. Очите му бяха ясни, съсредоточени и неразгадаеми като небето.

— Чувствам бодежи под кожата си — призна Саймън.

— Опасност ли?

— Не съвсем. Но не и безопасност във всеки случай.

— Ариана? — попита Ерик, като се обърна към нея.

— Да, боцкане. Странно е.

— Отлично — рече доволен Ерик.

— Не и за мен — отвърна Саймън. — Сякаш ни наблюдават.

— Така е, но повечето хора не биха го забелязали.

Стоманата изсъска в ножницата, когато Саймън мълниеносно изтегли сабята си.

— Знаех си, че онези изменници няма да останат в Силвърфелс — рече той.

— Спокойно — отвърна Ерик. — Това е само самодивското дърво.

— Кое?

Ерик кимна с глава към каменния кръг.

— Свещеното самодивско дърво очаква — рече просто Ерик.

— Какво? — попита Ариана.

— Дори и друидите не са знаели — отвърна Ерик. — Само са знаели, че чака.

— Господи, какви глупости! — изръмжа Саймън. Само с един замах той вкара сабята в ножницата си.

Ерик се засмя като магьосник и обърна коня си към Сийхоум. Жребецът непокорно се изправи на задните си крака, тъй като не искаше да се отдели от другите коне. Ерик овладя буйството на коня с лекотата, с която слънцето се плъзга по водата.

— Бог да е с вас — рече той на Ариана и Саймън. — Ако се нуждаете от нещо, изпратете вест в Сийхоум. Ако е по силите на учените, ще ви се помогне. Можете да разчитате на нас.

За миг Саймън бе прекалено изненадан, за да каже нещо.

— Учените ли? Защо? — попита направо той.

— Касандра е хвърлила сребърните рунически камъни.

Саймън зачака в напрегнато мълчание. Усещаше, че няма да му хареса това, което ще последва. Беше прав.

— Вашата съдба е същата като на учените — каза Ерик. — Независимо дали го искате или не, всички ние сме вплетени в една неизвестна мозайка.

— Може би — каза Саймън.

Тонът му изразяваше, че изобщо не вярва в това. Очите на Ерик проблеснаха.

— Не се придържайте прекалено дълго към слепотата си — рече меко Ерик. — Ако видите истината твърде късно, цената ще бъде по-голяма, отколкото всички ние бихме искали да платим. Особено за вас.

ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА

От върховете към долината падна оглушителен гръм. С него се спусна и непрогледна живачна завеса от дъжд. Въздухът беше студен и свеж, наситен с острото ухание на земята и ливадите.

Точно под билото на хълма, на едно място, от което се разкриваше зашеметяваща гледка към долината и горите, Саймън бе направил лагер сред руините на римска крепост, строена някога върху останките от древно укрепление. Макар само половината от покрива на продълговатата стая да си бе на мястото, тази половина представляваше подслон за Ариана от проливния дъжд. Тя се грееше на голям огън, който гореше буйно под един отвор в гредите на покрива. В противоположната страна на една от вътрешните стени на укреплението гореше друг огън. Там си бяха направили заслон оръженосецът на Саймън и още трима войници. Най-високите пламъци на техния огън се виждаха, тъй като вътрешните стени бяха полусрутени. Във влажния здрач се носеха силите аромати на врящо, месо и зеленчуци и се смесваха с дима от огньовете. Мъжете разговаряха помежду си, като си отправяха груби шега и се смееха високо. Гласът на Бланш се извиваше между по-ниските тонове на мъжките гласове като ясна птича песен. Смехът й бе примамлив и чувствен, мъчителен като ръката на любовник, която се плъзга нагоре но бедрото само за да спре точно преди да е стигнала целта си… а сетне много внимателно грабва трофея.

Саймън не се съмняваше, че Бланш усилено преследва мъжете. Въпреки оплакванията й от липсата на удобства но време на пътуването и дългите часове бавна езда, в края на деня тя беше много щедра и раздаваше благоволението си.

Саймън й бе благодарен за това. Ако Бланш просто измъчваше мъжете и лягаше само с един, а отблъскваше другите, щяха да се появят онези смутове, които едно време създаваше Мари сред войниците на Доминик по време на свещения кръстоносен поход. Очевидно обаче този вид подли женски игрички не доставяха удоволствие на Бланш. Радваше я топлата мъжката горещина между краката й.

Момичешкият й смях ехтеше в здрача, следван от мъжките викове, докато тя мяташе една древна медна монета, а те извикваха това, което са избрали.

Ези!

Ези!

Ези!

Монетата проблесна и се обърна почти лениво над стената, като отрази близките пламъци. С бледите си мръсни пръсти Бланш хвана монетата във въздуха. Скрита зад стената, тя я плесна на голото си бедро.

— Ези е, момчета! — отвърна тя.

Надигнаха се стонове. Сега мъжете трябваше да изчакат, за да видят кой пръв ще легне с Бланш.

— О, хайде, хайде, има място за всички. И първо да си стоплите ръцете!

Прикрил усмивката си, Саймън се обърна към огъня. Бланш беше разпусната, но не бе момиче, което да създава неприятности сред войниците.

Той се надяваше, че Ариана не разбира кикота, пъшканията и боричканията, които се разиграваха само на четири метра от тях. Рухналата вътрешна стена създаваше само илюзия за преграда, нищо повече.

— Сигурна ли си, че ти е достатъчно топло? — попита Саймън. При този въпрос Ариана вдигна поглед. На фона на огъня очите на Саймън бяха и тъмни, и златисти, отразяващи пламъците. Доспехите проблясваха при всяко помръдване на мускулестото му тяло.

Тя кимна, отвръщайки мълчаливо, че й е топло.

При движението на главата й светлината от отъня се плъзна като ръце на любовник през разпуснатата и коса. Тъмни влажни кичури прилепнаха към лицето й и от тях се издигна лека пара.

— Сигурна ли си? Беше мокра до кости!

Саймън знаеше много добре това, тъй като бе разсъблякъл треперещата Ариана от всичките й дрехи, освен долната риза. Останалите й дрехи се сушаха върху копия, забити в пукнатините на каменния под.

Ариана кимна отново. Ако понечеше да отвори уста и да проговори, зъбите й щяха да затракат.

Саймън се наведе и загърна жена си с добре подплатената си с кожи мантия. Отдръпвайки ръцете си, проследи с палци линията на челюстта й.

През Ариана премина тръпка, която нямаше нищо общо с температурата.

— Изстинала си — рече незабавно Саймън.

— Н-не. Ти си този, който е облечен изцяло в студен метал. Вземи си мантията да се стоплиш.

— Господи Боже!

Саймън разкопча нетърпеливо доспехите си и ги остави настрани с лекота, която не даваше вярна представа за тежестта им. Тази задача можеше да се изпълни по-лесно с помощта на оръженосеца му, но Едуард бе зает с други дела.

Но дори и да стоеше наблизо в очакване да бъде повикан, Саймън нямаше да го извика Не искаше никой мъж да вижда Ариана в подобен обезоръжаващ вид.

— Утре ще облечеш вълшебната рокля — рече Саймън, като свали леката си кожена риза. — Тя отблъсква водата като патешки пух.

Ариана го погледна разбунтувано. Тя не бе обличала аметистовата рокля откакто осъзна, че представлява нещо повече от това, което изглежда.

Или поне така й се струваше. Трудно бе човек да е сигурен, когато става дума за нещата на учените хора.

Във всеки случай Ариана се притесняваше от мисълта за топлата материя, прилепваща към Саймън като котка. Тази мисъл я караше да мисли, какво ли ще усеща, ако го гали ръката й вместо роклята.

— Ще облека каквото искам — каза Ариана.

Саймън измърмори нещо грубо под носа си, хвърли още дърва на огъня и седна до съпругата си.

Клоните, които войниците бяха събрали, образуваха изненадващо удобно легло. Метнатата отгоре завивка беше суха, както и мантията на Саймън, тъй като учените бяха направили нещо на кожената подплата, за да отблъсква водата. Когато валеше, Саймън просто обръщаше мантията с козината навън.

Мантията на Ариана обаче беше обикновена и бе цялата мокра както и дрехите й. Тя се сушеше до огъня, увиснала върху копията.

— На вашите заповеди, мадам — отвърна язвително Саймън. Той пое кожената мантия от ръцете й и я метна около раменете си, които сега бяха голи. Ариана издаде смутен звук, когато усети, че е повдигната. Много бързо отново бе настанена в скута на Саймън.

— Нещо не е наред ли? — попита Саймън, като обви и двамата с мантията.

— Аз… ти си толкова бърз. Караш ме да забравям, че си и много силен.

— А ти изглеждаш като мокра котка, което ме кара да забравям, че имаш нокти и си надута.

— Но поне не си сменям козината — промърмори тя.

Саймън се засмя.

За известно време не се чуваше нищо друго освен пукането на огъня, ромонът на дъжда и някои звуци отвъд стената. Много скоро Ариана се стопли. Докато топлината на огъня и на мъжа й проникваха през кожата и, тя въздъхна и се отпусна малко към съблазнителната топлина на Саймъновото тяло.

Когато положи буза върху мускулестото му рамо, тя се сети, че той е без риза. Като се изключат кожените му бричове, беше гол.

Тази мисъл предизвика странно усещане в нея, което не бе точно неудобство.

Не бе и успокоение.

От другата страна на полусрутената вътрешна стена се чу кратък, определено женски вик.

— Смяташ ли, че Бланш се чувства удобно и е на топло? — попита след малко Ариана.

Под бузата й гърдите на Саймън се раздвижиха сякаш от беззвучен смях.

— По-топло й е отколкото на теб — увери я той.

— Как така?

— Лежи поне между двама млади мъже.

Ариана издаде смутен звук.

— Двама ли? — попита тя след миг.

Саймън изръмжа сякаш утвърдително. А може би това бе доволното мъркане на много голяма котка.

— Наведнъж? — настоя Ариана.

— Да.

— Това… удобно ли е?

— В какъв смисъл? — контрира я Саймън.

Ариана не можа да види смеха в присвитите очи на Саймън, но го усети съвсем ясно.

— Трябва да е доста… интимно — рече внимателно Ариана.

— Като яйца в гнездо.

— Ти спиш ли така?

— Разбира се, че не.

Ариана въздъхна и се облегна отново.

— Предпочитам да ме топлят момичета вместо войници — рече Саймън предизвикателно.

Ариана зяпна и се изчерви, като осъзна, че съпругът й я дразни.

Поне така си мислеше.

Саймън се засмя на израженията, които се сменяха по лицето на Ариана. Стори му се, че наистина е невинно момиче, що се отнася до отношенията между мъже и жени.

Освен в сънищата си.

Саймън усети как се разгорещява при спомена за необяснимия, невъзможен сън. Този спомен едновременно го преследваше и го възпираше. По време на свещения кръстоносен поход бе научил, че силно чувствената му природа може да се окаже оръжие, насочено срещу самия него.

В съня Ариана идеално пасваше на неговата чувственост.

Ако е било сън…

Саймън се измъчваше от факта, че не може да разграничи истината от магията, тъй като вярваше само в нещата, които могат да се претеглят, премерят и преброят. Трябваше да знае дали Ариана е студена, както изглежда, или топла както в съня.

Ние вкусихме един от друг.

— Не се тревожи за прислужницата си — рече Саймън, заровил лице в ароматната влага на Арианината коса. — Тя е най-топлият човек в този нещастен лагер.

— Но…

— Чуваш ли Бланш да се оплаква? — прекъсна я Саймън.

Ариана премига.

— Чувам само смях.

— Значи трябва да е напълно задоволена. За разлика от теб, Бланш винаги се оплаква, когато нещата не са по вкуса й. Трябвало е да се роди кралица.