— Разбира се — каза Джефри и се вгледа отново в нея. — Ти.

— Мислиш, че той най-после ми е повярвал? — попита стъписана Ариана.

— Той вярва на истината. А тя гласи, че под въздействието на омагьосаното питие аз съм те преорал дълбоко, както волът оре земята.

Ариана прехапа устни, за да превъзмогне яростта, заплашваща да й отнеме самообладанието, и се отдалечи още повече.

— Ти си слабостта, която е надушил — каза Джефри. — Ти си нормандската лисица, оставена при саксонските пиленца.

— Ти си луд!

— Не, аз просто съм по-умен от другите мъже — каза Джефри небрежно. — Баронът знае, че си отишла под венчилото дефлорирана, нищо че никой не е надал вой.

Джефри издърпа долната си устна с два пръста и се засмя. Смехът му бе не по-малко вулгарен от усмивката.

— Глендруидския вълк и верните му кученца май са по-слаби, отколкото изглеждат — каза тихо Джефри. — Мисля, че хитрият стар лешояд го знае и бърза да оглозга кокала.

Ариана гледаше в земята; страхуваше се, че Джефри ще види потвърждението на истината в очите й. Глендруидския вълк наистина се тревожеше за дела си от Спорните земи — иначе не би тласнал верния си брат в един брак, който никой не искаше.

Ти заслужаваш по-добра жена от тачи студена нормански наследница.

Но отговорът, който Саймън даде на Доминик, беше бърз и болезнено практичен.

Блакторн заслужава по-добра съдба от войната. Също и ти. Бракът със сигурност няма да е по-лош от султанския ад, с който се мъчеше да ме купиш.

С крайчеца на наведените си очи Ариана забеляза движението на ръката на Джефри. Беше вече късно. Преди да успее да се дръпне, той я сграбчи и я притисна толкова силно до ризницата си, че дъхът й спря.

Облъхна я воня на вино и на нещо по-лошо, от което й се повдигна. Отблизо видя, че пиенето (или каквото там успокояваше духа му) вече мърсеше ангелската чистота на лицето му. Кожата му загрубяваше. Носът му се бе зачервил от разширени венички. Дъхът му миришеше като делата му.

— Англия не те посрещна много добре — каза Ариана през зъби. — Върни се в Нормандия. Там още вярват на лъжите ти.

— Сърцето ми е завладяно от една благородна вдовица.

— Тогава ме остави и почни да я ухажваш.

Джефри се засмя.

— Това вече е свършено. Остава само да я направим вдовица. Скоро ще стане. Тогава имението Карлайл ще бъде мое, а с него — и ти. Така искаше баща ти.

— Ако предизвикаш Саймън и оживееш, Глендруидския вълк ще те убие.

— Аз ще остана жив, но Саймън е този, който ще ме предизвика. От това не може да започне вендета.

— Върни се в Нормандия — каза Ариана. — Саймън няма да те предизвиква. Глендруидския вълк няма да позволи.

— И аз така мисля, зелчице. Няма да има избор Ще видиш.

— Аз? Никога!

— Наистина? Престана ли най-после да виеш, че си изнасилена?

Усмихнат, Джефри измъкна едната ръкавица, пъхна ръката си под мантията й и заби пръсти между бедрата й. Изведнъж усмивката му се превърна в гримаса на изненада и ярост. Той дръпна рязко ръката си и пусна Ариана толкова бързо, че тя се олюля.

— Боже! Света Богородице! — Джефри затърка ръката си по бримките на ризницата. — Откога си почнала да носиш власеница и коприва? Пропаднала мръсница! От твоите номера ми излязоха мехури на пръстите!

Преди да чуе оплакванията на побеснелия Джефри. Ариана осъзна, че се е освободила. Тя запази равновесие и затича към крепостта, преди той да е разбрал.

— Ела тук! — изкрещя той гневно.

Ариана вдигна поли и затича още по-бързо. С всяка крачка арфата я удряше по гърба.

Джефри хукна проклинайки към коня си, вързан далеч от хорските погледи в една горичка до крепостта. Той не се и съмняваше, че ще хване Ариана, преди да е стигнала до крепостта.

Ариана го знаеше.

Тя стигна до един гъсталак от папрат, къпина и калинови дървета и едва тогава се обърна да види къде е Джефри. С гръб към нея, той тичаше към близката гора, където добиваха повечето дървен материал за крепостта.

Както се надяваше Ариана, Джефри беше решил да я гони на кон, а не пеша; пречеха му ризницата, шлемът и мечът.

Незабелязана от Джефри, тя се отклони от посоката си и навлезе дълбоко в гъсталака. Клоните се завираха през мантията до дрехата й, но не можеха да се закачат там. Плътната тъкан устояваше и на най-острите бодли.

Когато се убеди, че не могат да я видят от пътя към крепостта, Ариана коленичи да си поеме дъх. Косата падна в очите й. Клоните бяха раздърпали изкусно ощетените й коси. Тя ги отмахна нетърпеливо и сложи длан на гърдите си. Там се надигаше болка — все едно, че пак беше забит кинжалът на онзи рицар-разбойник.

Да не се е отворила онази рана?

От тази мисъл дъхът и спря. Тя трескаво развърза дрехата, за да види раната под гърдата си.

Нямаше кръв. Върху гладката кожа се виждаше само един белезникав белег. Със сподавена въздишка Ариана се отпусна на земята, без да обръща внимание на полепналите по мантията й листа и пръст.

Скоро сърцето и дишането й се успокоиха. Тя се настани по-удобно и зачака да чуе викове от кулите на Блакторн. Стражата щеше да забележи Джефри.

Птиците се събираха за настъпващата нощ. Песните им заглушиха шума на реката. По пътя заскърца кола. Главините й се нуждаеха от смазване. Виковете от кулите на Блакторн заглушиха жалбите на колелата.

Ариана надигна глава и се ослуша. Капризите на вятъра най-напред отнесоха далеч, после донесоха до нея думите на стражата. Бяха видели Джефри. Той нямаше избор — трябваше открито да отиде до портата на крепостта.

Беше спасена. Джефри бе твърде умен, за да я малтретира публично. А тя щеше да се погрижи да не остава насаме с него.

С въздишка на облекчение Ариана се изправи и се загърна плътно с мантията. По полите й бяха прилепнали листа и клончета. Тя ги изтърси припряно и се отправи към крепостта.

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА

Саймън усети, че някой идва над него и отмести поглед от непознатия рицар, който яздеше към подвижния мост. От сенките се показа широкото лице на Свен с изпитателни светли очи.

— Чувам, че идва непознат рицар — каза Свен.

— Да. Стражата го е забелязала да излиза на кон от горичката до реката.

Двамата мъже чакаха безмълвно да се приближи непознатият до вратичката, за да го видят по-добре. Саймън разсеяно галеше Отъм — огромния шарен котарак, който се бе обвил около врата му и мъркаше гальовно. Гладката козина на котарака представляваше мозайка от големи бели, оранжеви и черни петна.

Рицарят наближаваше крепостта с елегантен тръс. Яздеше боен кон и беше въоръжен до зъби, но никой не го придружаваше. На копието му се вееше окъсан флаг. Щитът му беше потъмнял и очукан от употреба.

Отъм вдигна глава и се вгледа в рицаря с немигащи оранжеви очи. Очите на Саймън се присвиха. Инстинктът му пошепна, че приближава опасност.

— Може да е някой от рицарите на барон Дьогер, който идва да съобщи за посещението на своя господар — каза Саймън.

— Не съм чувал за такъв едър рицар, като не смятам разбойника, който измами тебе и Дънкан и влезе на кон в земите на клана Силвърфелс.

Саймън изсумтя.

— И този е много едър, но флагът и щитът му са оцветени.

Кръстът на щита бе протрит и едва личеше, но всеки можеше да го види.

— Да — каза Свен.

Рицарят свърна по пътя, който водеше право към крепостния ров на Блакторн. Мостът бе свален, но портата беше затворена. Отворена бе само малката вратичка. През нея трудно можеше да мине човек, дори и пеша.

— Знакът на Дьогер — каза Саймън.

— Да. Тънък бял кръст на черен фон.

Саймън погледна през рамо към двора. Козината на Отъм го погали по бузата. Саймън го помилва в отговор. Усещаше мъркането му на гърлото си.

Необичайно много хора от крепостта си бяха намерили повод да излязат на двора, за да видят чужденеца. Сред тълпата, вперила нетърпеливо поглед към моста, Саймън не видя Ариана. Погледна нагоре. Капаците на нейните прозорци бяха открехнати едва-едва.

Свен проследи погледа на Саймън.

— Жена ти събира билки.

Саймън обърна глава към жилавия потомък на викингите, най-доверения рицар на Доминик след самия Саймън.

— Сигурен ли си?

— Да. Хари ми каза.

Странно. Досега Ариана не се е интересувала от билки. Саймън вдигна едната си ръка и започна пак да гали Отъм.

Ноктите на котарака се показваха и се скриваха в ритмичен екстаз, но очите му неотстъпно следяха приближаващия рицар.

— Хари каза, че затова е излязла. И че изглеждала много неспокойна.

Саймън не отговори.

— Нищо чудно след всичко, което се случи в оръжейната — прошепна Свен.

Саймън му хвърли пламнал поглед. Доминик бе заповядал истината за отнетата девственост на Ариана и за изчезването на зестрата й да бъде казана само на Свен. Но Саймън знаеше, че в тесния свят на крепостта малко тайни могат да се опазят.

Не че Свен би издал играта. Каквито и тайни да му бяха поверени — а те бяха много — той не го показваше. Между другото и това правеше Свен толкова ценен за Глендруидския вълк.

Саймън отново обърна поглед през вратичката към непознатия; котаракът продължаваше да мърка тихо. Сега вече можеше да се различат и по-дребни подробности по бронята и оръжията му.

— Май че съм го виждал по-рано — каза тихо Саймън.

— Сивите бойни коне се срешат не по-рядко от бълхите по кучетата.

— Чудя се къде са му бойците — каза Саймън. — Изглежда малко омърлян, но не е беден. Сигурно има придружители.

— Може би има оръженосец в свитата на Дьогер.

— Оръженосецът трябва да бъде до своя рицар.

— Може би този рицар и липсващият оръженосец са били в ескорта на лейди Ариана — каза сухо Свен. — Малко от тях останаха живи.

— А онези, които оживяха, са зле възпитани — каза Саймън. — Бутнаха Ариана и прислужницата й в двора на Блакторн и пришпориха обратно конете в галоп. Не останаха поне да хапнат по един залък.

— Сигурно са мислили, че не си струва да присъстват при отварянето на сандъците със зестрата — каза Свен иронично.

Саймън процеди през зъби някакво сарацинско проклятие, което накара Свен да го погледне накриво.

Дългата опашка на Отъм се метна недоволно; царственият котарак не хареса думите на Саймън.

— Да, може би — каза Саймън. — Жалко. Бих се радвал да обсъдим с тях лошите им маниери.

— Това е твоят шанс — каза Свен и посочи човека, който задържаше коня си пред крепостния ров. — Здравенякът, възседнал оня кон. Би могъл да го изпиташ с меча си, докато се умориш.

— Напразна загуба на време.

— Шегуваш ли се?

— Не ми се ще да предизвиквам такъв простак. От опит зная, че мозък и мускули рядко яздят един кон. Само брат ми прави изключение.

— Мисълта ти е по-бърза дори от мисълта на Глендруидския вълк.

— Но мускулите ми не са толкова много.

— Би следвало всички рицари да са с деликатно телосложение като теб — съгласи се Свен саркастично.

Саймън се усмихна. Не беше по-дребен от брат си и го знаеше много добре.

— Да приветствам ли рицаря? — попита Свен.

— Не. Ще го поздравим заедно.

Светлите, почти безцветни очи на Свен хвърлиха към Саймън втренчен поглед. Пръстите на Саймън галеха котарака в равен ритъм, но бистрите му черни очи не се отместваха от чужденеца.

— Запомни го — каза Саймън толкова тихо, че само Свен го чу. — Трябва да можеш да го разпознаеш в тъмното от петдесет метра.

— Да, сър.

— Свен!

— Да?

— Ако пуснем този рицар да влезе в крепостта, стани сянка на неговата сянка. Неотстъпно.

— Какво има? — попита Свен много тихо. — Виждаш ли нещо, което ми убягва?

— Нищо. Само някакво чувство.

Свен се засмя леко.

— Чувство… Аз те предупредих, Саймън!

— За какво?

— Да не живееш с магьосници. Първо, около теб винаги се въртят странни котки като Отъм. Второ, имаш „чувства“. Скоро ще станеш ясновидец.

— Това е кофа с…

Саймън млъкна внезапно. Ариана беше използвала същия израз, за да опише любовта: кофа с помия.

Мрачна усмивка изкриви устните на Саймън. Ариана едва ли мислеше така за мъжа, на когото беше отдала девствеността си.

За друга ли се ожени той, Ариана? Така ли те предаде? Наистина ли ти разтвори недокоснатите си бедра за лъжата, наречена „любов“?

Саймън върна насила мислите си към рицаря, който ставаше все по-нетърпелив заради това, че не чува гостоприемен поздрав.

— Не отваряй голямата порта, докато не дам сигнал! — извика Саймън на Хари, който чакаше на трийсет стъпки от него. — Отвори само едното крило. В края на краищата това е само един рицар.

— Така поне изглежда — измърмори Свен.

— Да, сър! — отговори Хари.

— Ако го пуснем да влезе — каза Свен тихо, — бързо ще разбере колко малко истински рицари има тук.