Елизабет Лоуел - Омагьосаните

— Трябваше да го направя аз, но не го направих. Кой даде заслуженото на този хубавец?

Без да отговори, Доминик се обърна и заслиза но стълбата с леките стъпки на великолепно обучен и трениран воин. Саймън и Свен го последваха в крак. Когато стигнаха до караулката, Свен каза:

— Ако трябва да правя догадки кой е накарат Джефри да пълзи гол из свинските лайна, бих казал, че е Мари.

— Не си ли бил там? — попита Саймън.

— Не. Дойде ми до гуша да го гледам нощем как грухти и се поти над нея. И тя над него. Когато е при него, чакам на двора, докато тя си отиде.

— Но защо би го оставила гол в кочината? — попита Саймън и се усмихна при тази мисъл. — Напоследък се беше лепнала за него като пиявица.

Свен сви рамене.

— Мари е жена. Кой знае какво я тласка.

— Твърде много време си прекарал с Ерик — каза Саймън сухо. — Започваш да говориш като него.

— Той е човек с рядък ум и добро образование — съгласи се Свен с усмивка.

— Мисля, че Свен е прав за Мари — каза Доминик. — Когато отидох да видя Джефри, разпознах по тялото му някои белези, които съм виждал в проклетия султански затвор.

— Джефри е бил изтезаван? — попита Саймън.

Доминик се усмихна многозначително.

— Може да се каже и така. Но би било по-точно да се каже, че е бил обработен много основно от някоя жестока харемска курва.

— Мари — каза просто Саймън — никога не е използвала тези трикове с нас тримата, но останалите рицари научиха от нейните ръце колко си приличат насладата и болката.

— Да — каза Доминик.

— Но защо Джефри? — попита Саймън, когато влязоха в караулната. — С какво е заслужил отмъщението на Мари?

— Питай жена си — каза Свен.

Очите на Саймън се отвориха широко.

— Какво общо има Ариана с Мари?

— Не ми е известно. Но зная със сигурност, че твоят кавалер я е видял да отива посред нощ в стаята на Мари преди десетина дена.

— Десет дена…?

Саймън процеди проклятие през зъби. Той се закова на място в средата на кулата.

— Да — каза Доминик и също спря. — Кавалерът е чул какво се е случило в оръжейната, когато Ариана извадила кинжала си.

— Ще науча Томас да си държи езика зад зъбите.

— Може да е била Мари.

— И тя трябва да внимава.

Доминик се усмихна мрачно.

— Да. Твоят Едуард се боеше, че Мари може прибързано да направи нещо на Ариана.

— Или обратното — измърмори Свен.

— Когато Едуард не те намерил, отишъл при Свен — каза Доминик.

— Отидох там точно когато Ариана тичаше нагоре по стълбата към бойниците, като че ли полите й горяха — каза Свен, без да погледне Саймън.

Бузите на Саймън пламнаха. Не беше от студа в кулата. Свен се изсмя високо, тупна силно приятеля си по рамото и не каза дума за случилото се на бойниците между Ариана и Саймън.

— Като разбрах, че нищо не застрашава Ариана, се върнах и отново станах сянка на сянката на Джефри — каза Свен. — Внезапно Мари се появи в обора, където той спи. Свали му брича, преди той да разбере какво става. Това се повтаряше всяка нощ.

— Нищо чудно, че изглеждаш толкова уморен — каза Саймън иронично.

— Мари знае много интересни хватки. Има си и инструменти. Но в крайна сметка — каза Свен и сви рамене — е все същото.

Саймън чакаше, но Свен не каза нищо повече.

— И тъй, как Джефри се оказа в лайната? — попита Саймън.

— Не зная. Последните три нощи, щом Мари отидеше при него, аз свивах в караулната да подремна; знаех, че до късно сутринта няма да му се случи нищо.

Саймън поклати глава с нямо съчувствие към дългите дежурства на Свен в студа.

— Вчера призори — приключи Свен — свинарят намерил Джефри в кочината. Казал на Куция Хари, той дойде при мен, а аз отидох при Доминик.

— Ти какво направи? — попита брат си Саймън.

— Джефри изглежда се чувстваше добре — каза Доминик усмихнато. — Оставих го там.

Саймън се изсмя високо, но след миг една мисъл спря смеха му.

— Ами Дьогер? — каза той. — Ариана казва, че Джефри му е като син!

— А ти си ми брат. Ако Дьогер има нещо против жилището на Джефри, трябва да го научи да не бъде такава свиня.

Саймън се намръщи.

— Не. Ти не си виновен и не бива да носиш бремето на гнева на Дьогер.

— Тогава позволи на Амбър да използва дарбите си. Може да се направи тайно.

Саймън затвори очи. Чувствената му природа, която никога не се бе подчинявам на логиката, искаше да вярва, че девствеността на Ариана е била отнета насила, а не чрез съблазняване.

И все пак…

За момент застана на укреплението както преди десет вечери — на студения вятър и с устата на Ариана като тих огън между краката му.

Може и да не е била изнасилена.

Но не ме е грижа. Стига ми, че ме иска както никоя друга.

В това няма съмнение. Къпах се много пъти в горещите фонтани на желанието й.

Тръпка на остър глад разтърси Саймън при спомена за страстта, с която Ариана отговаряше на неговите ласки. Би дал живота си, за да черпи до насита от нейния огън.

Слава Богу, тя не прилича на Мари, която се радва само на властта си над мъжете.

Аз съм този, който владее чувствеността на Ариана, а не обратното.

— Саймън? — повика го Доминик.

— Стига толкова! — каза грубо Саймън. — Не намирам вина в жена си и не ме интересува какво има да каже Амбър за миналото.

Една черна вежда се повдигна. Сребристите очи са присвиха за миг.

Саймън спокойно и прямо отвърна със същото.

— А настоящето? — настоя Доминик.

— Майстор си на тактиката — парира Саймън. — Кажи ми, Глендруидски вълко, кое е по-добре за Блакторн — да приема годеница, чиято чувственост и невинност я е отклонила веднъж от правия път, или да отмъщавам на девойка, която е била изнасилена от някакъв безчестен рицар?

Двамата мъже замълчаха, но си спомниха какво бе казала веднъж Амбър за погребаните чувства на Ариана: тя не издаде звук. Предателството бе толкова голямо, че почти уби душата й.

За такова нещо не трябва да й се отмъщава.

Ако е била изнасилена.

По-добре, много по-добре би било за Блакторн, ако изневярата на Ариана бе от по-обикновения вид — девойка, съблазнена и изоставена от неверен рицар.

За това не се изисква отмъщение. Просто се приема.

А Саймън прие Ариана.

Доминик изрече някакво проклятие.

— Виждам, че започваш да разбираш — каза Саймън хладно. — Някои истини е по-добре да не се знаят.

Съскащи сарацински изрази потекоха от устата на Доминик — той проклинаше капана, от който даже неговият тактически талант не намираше изход.

— Да — каза Саймън горчиво. — Да, да и пак да! Вслушай се в мъдростта на съгласието, Глендруидски вълко. Нека да бъде тъй.

Без да каже дума, Доминик се обърна и тръгна към портата. Лицето му бе мрачно. Саймън и Свен го следваха.

Калдъръмът бе заледен и хлъзгав в сенките и мокър на осветените от бледото слънце места. Вятърът миришеше на сняг. Тропотът на конски копита по моста и по камъните на двора отекваше из крепостта.

Ерик пръв скочи от коня. Той погледна Доминик и Саймън, огледа двора и каза:

— Всичко изглежда нормално.

— Беше нормално — докато стражата видя групата ви да идва откъм гората — каза сухо Доминик.

Ерик свали шлема и качулката си; откриха се огненоруса коса и златисти вълчи очи. Той отметна назад глава и свирна. Звукът бе висок и натрапчив като да излизаше от архангелска тръба. Отговори му също тъй натрапчив крясък на сокол-скитник.

Уинтър се стрелна от ниските облаци и кацна върху бронираната ръка на господаря си.

— Слава Богу, всичко е спокойно — каза Ерик — Вятърът е твърде силен, за да се използва Уинтър за разузнавач.

— Твърде ветровито е изобщо за пътуване — каза Свен. — Трябвало е да почакате да спре бурята.

— Касандра се боеше, че няма време — каза Дънкан, докато слизаше от коня.

— За какво? — попитаха едновременно Доминик и Саймън.

Ерик и Дънкан погледнаха Амбър.

— Да се гадае по кристала за истината, преди да стане късно — каза Амбър.

— Каква истина? — настоя Саймън.

Неприкритият гняв в гласа му стресна Амбър и й напомни, че веднъж я бе нарекъл „адска вещица“. Тя пое дълбоко дъх и се изправи пред мъжа, който я гледаше с черните си очи.

— Касандра каза, че знаеш коя истина търсим.