Елизабет Лоуел - Омагьосаните

С всяка изпита халба бира и чаша вино тостовете на събралите се рицари ставаха все по-невъздържани. Макар брачната церемония да бе елегантна, кратка и почтена, пирът наваксваше за предишната въздържаност.

Синът на Робърт от Север, лорд Ерик, наблюдаваше младоженците от мястото си на масата на Дънтсан в центъра на голямата зала. Нищо не можеше да успокои тревогата, която се надигаше у Ерик от това, което вижда. Саймън бе любезен с булката и нищо повече. Дори да очакваше с нетърпение прелъстяването на норманската наследница, това не личеше.

Но тъкмо Ариана истински тревожеше съзнанието на Ерик. Макар да бе облечена в приказно красивата сватбена рокля на Сирина, по лицето и в жестовете й нямаше радост. По-скоро се забелязваха отсенки на ужас и едва сдържан гняв. Великолепните й аметистови очи бяха забулени от сенки, които не идваха от студената нощ, обгърнала крепостта.

По време на церемонията и празненството след това пръстите на булката се движеха незабелязано, сякаш в търсене на арфата, за да изговорят всичко онова, което тя не можеше да изкаже.

— Ариана. Предадената. Но от кого и по какъв начин? И защо?

Никой не се обърна, за да отговори на Ерик. Бе изрекъл думите прекалено тихо, за да ги чуе някой от празнуващите на господарската маса.

Касандра обаче чу ясно думите на Ерик. Веднага щом свърши пиршеството и започнаха все по-дебелашките тостове, тя дойде и застана точно зад бившия си ученик. Наблюдаваше го мълчаливо, когато вдига чашата си и реагира на тостовете с благородна усмивка, която изобщо не разкрива мислите му.

— Кажи ми, Касандра — каза Ерик, без да престане да изучава Ариана — какво си помисли за роклята нашата норманска наследница?

— Изработката на Сирина е като нея самата — отвърна Касандра.

— И каква е Сирина? — тросна се Ерик. — Никога не съм виждат тази стара врана.

— Тя не е стара.

Ерик издаде звук на нетърпение. Това бе първата му възможност да разговаря насаме с Касандра, откакто булчинската рокля бе пристигнала в крепостта. Любопитството и далеч по-неотложните потребности на господар, който трябва да защитава крепост край неспокойните граници на Спорните земи го правеха необичайно рязък.

С доста странна усмивка Ерик вдигна чашата си за един тост, в който се пожелаваше съюзът да даде толкова деца, колкото са звездите на небето.

— Не ме е грижа дали Сирина е току-що излюпено пиленце или костите й пращят като съчки, като ходи — промърмори Ерик, като трясна чашата си на масата.

Устата на Касандра се изви във форма, подозрително близка до усмивка.

— По дяволите — продължи Ерик, без да вдига поглед. — Кажи ми това, което трябва да знам и ми спести думите за бродерията!

Сега Касандра се усмихваше открито. В живачното сиво на очите й имаше задоволство. Рядко се случваше Ерик да захапе въдицата толкова бързо.

— Спокойно — промърмори тя, — тази вечер не е твоята брачна нощ.

— Бъди благодарна — рече през зъби той, — че не съм в настроение тази вечер да прелъстявам някаква снежна принцеса, независимо какво богатство е пренесла през морето и е сложила в краката ми.

— Е, но Ариана не е снежна богиня.

Ерик се промени неуловимо. Макар да не помръдна, той стана някак по-жив, по-бдителен — като хищна птица, усетила следа.

От другата страна на Ерик се надигна мощният Стагкилър. Той загледа златистите очи на господаря си със своите, които не бяха по-малко златисти.

— Роклята прие Ариана! — рече тихо Ерик.

— В известен смисъл.

— Говори ясно.

— Нима една магьосница говори ясно? Какво ще стане с традицията?

Ерик установи със закъснение, че е бил ловко манипулиран от жената, която обичаше като майка.

— Говори както искаш, но бързо — рече Ерик. — Стагкилър няма търпение да се впусне в нощта. Както и аз.

— Да се впусне в нощта — усмихна се Касандра. — Подхожда ти да караш простосмъртните да те мислят за магьосник, който се превръща от мъж във вълк, нали?

Ерик показа зъбите си в хищна усмивка.

— Това ме е спасило от много досадни преговори с лакоми братовчеди, далечни роднини и проклети рицари.

Касандра се засмя и се предаде.

— Ариана видя нещо в плата — рече Учената жена.

— Какво беше то?

— Не каза.

Хуморът изчезна от лицето на Ерик.

— Тогава как разбра, че роклята я е приела? — попита той.

— Тя държеше и галеше материята, сякаш е кученце, търсещо топлина. Доставяше й удоволствие.

Ерик изръмжа.

— Значи Ариана не е съвсем мъртва, въпреки онова, което усети Амбър, когато я докосна.

— Изглежда, че не е.

— Няма „изглежда“ в тази работа — тросна се той. — Ариана е видяла нещо в роклята. Приятно й е било да я докосва. Роклята й принадлежи и тя — на нея. Значи в нея има страст, слава Богу.

— Да. Но дали тази страст ще бъде за Саймън, или дарът на Сирина ще бъде нещо като щит срещу него?

За известно време Ерик наблюдаваше мрачно голямата зала на крепостта Стоунринг.

— Не знам — каза той накрая. — А ти?

— Магическите камъни мълчат по въпроса.

— Дори и сребърните ли?

— Да.

Ерик промърмори някакво заклинание под носа си. Умението на Касандра да предсказва бъдещи кръстопътища бе полезно, но не винаги можеше да се разчита на него. Прозренията идваха при нея по собствено желание, а не по нейно. Често пъти това, което виждаше, бе загадъчно и не можеше лесно да се интерпретира дори от учените и свещениците, взети заедно.

Ерик отново загледа мълчаливо събралите се лордове, дами, рицари, земевладелци и девици от благородно потекло, които изпълваха огромната зала с викове и смях. Когато бе подходящо да реагира на някой тост, той го правеше, но изражението му държеше хората от крепостта на разстояние.

От мястото си до Дънкан, господаря на крепостта, Ерик можеше да види и назове по име всеки рицар, който вдигаше тостове и пиеше. Можеше да назове и всички хрътки, които се въртяха под дългите маси в търсене на огризки. Можеше да изсвири специалния сигнал и да извика всеки сокол и да накара всеки да му отговори от пръчката си зад стола на своя рицар.

Същото важеше и за крепостните селяни и слугите, свободните селяни и селяните от крепостта, полетата и околностите. Ерик познаваше всички тях, знаеше индивидуалните им способности, родовете им и с доста голяма точност можеше да предвиди как би реагирал всеки на дадена команда.

Наследницата Ариана обаче, дъщеря на властния барон Дьогер, идваше от чуждо място. Беше дошла в Спорните земи неучена, затворена, беше една самотна красавица, обвита в студенина, дълбока като самата зима.

— Саймън ще намери пътя към сърцето й — рече Ерик.

— Надеждата или Учението заговори? — попита Касандра.

— Кое момиче може да устои на съчетанието от ум, войнска доблест и любовна страст у Саймън?

Касандра помръдна леко с ръце. От пръстена й с трите камъка се разнесоха червени, зелени и сини отблясъци от светлината на свещите.

— Надеждата или Учението? — повтори тя.

— Господи — озъби се Ерик, — защо питаш мен?

— Твоята дарба е да виждаш характери и връзки, които убягват и на учените, и на простолюдието.

— Така наречената ми дарба е безполезна, когато трябва да се определи какво се крие в ума на една жена.

— Глупости. Просто никога не си имал достатъчно важна причина да опиташ.

— Ариана ме кара да се чувствам неловко — рече направо Ерик. — А това е учението, а не надеждата.

— Да — съгласи се Касандра.

— Погледни я. Познаваш ли друг човек, който да е бил приет от дрехите на Сирина и да не е успокоен?

— Не.

— Успокоена ли е Ариана?

Въпросът на Ерик бе реторичен. Така или иначе Касандра отговори.

— Спокойна? Не — рече тя. — Успокоена? Доста вероятно. Можем само да се досещаме за тревогата й, ако бе облечена с друга дреха.

— Ти си източник на безкрайна утеха — рече иронично Ерик.

— Учението рядко бива утешително.

— Какво е това у Ариана, дето тъй рязко възпира нормалната страст?

— Надявах се ти да ми кажеш — рече Касандра. — И още по-добре да кажеш на Саймън.

— Господи! — каза Ерик тихо. — Ако тази женитба не е плодовита във всеки смисъл, Глендруид Улф ще бъде поставен в шах от кръвожадни и лакоми врагове.

— Да. И ако Доминик се провали, в Спорите земи ще настъпи тормоз, какъвто не е имало от келтски времена.

— Тогава запали свещи за верния Саймън и предадената Ариана — рече Ерик. — Тяхното оцеляване е и наше.

Сякаш чул думите му, Саймън се обърна и погледна Ерик и Касандра. Докато се обръщаше, дългите му пръсти хванаха неспокойната ръка на Ариана. Импулсивното отдръпване на пръстите й бе тъй бързо овладяно, че само Саймън го забеляза.

Той присви устни още повече. Колкото повече приближаваше часът, когато булката щеше да се оттегли в спалнята, за да се подготви за младоженеца, толкова по-студена ставаше плътта на Ариана.

Саймън започна да се страхува, че това не е нито игра, нито девически страх. По-скоро простата истина бе, че Ариана е студена до мозъка на костите си.

— Ела, моя пламенна невесто — рече иронично Саймън. Виолетови като необуздана лятна буря очи стрелнаха Саймън.

— Време е да се сбогуваш с пиршеството, което очевидно много ти харесва — каза той.

Ариана погледна над рицарите и си пожела да бъде далеч, сама и да слуша арфата си, а не силния глас на Саймън, треперещ от ирония и горчивина.

— Остави настрана недопитата чаша и дай недокоснатата си чиния на хрътките — продължи Саймън. — Ще поднесем уважението си на господаря на Стоунринг заедно, както подобава на новобрачна двойка.

Макар да не каза нищо, Ариана не се възпротиви на силната ръка на Саймън, който я вдигна на крака. Знаеше, че този момент ще настъпи.

Без да го осъзнава, свободната ръка на Ариана затърси успокоителните дипли на роклята, чийто наситен цвят подхождаше на очите й. Колкото по-дълго носеше пищната материя, толкова повече оценяваше успокоителната й сила.

Колкото и да се наслаждаваше на ласката на плата, Ариана внимаваше да не поглежда към странната материя. Нямаше нужда от повече уплаха, от съблазнителни видения, в които тя самата се изпъваше като лък при всяко докосване на Саймън, пробождана в душата от нишките на сребристи светкавици…

Саймън усети неуловимия трепет, който прониза тялото на Ариана, докато я водеше към Амбър и Дънкан.

Господи, толкова ли съм отблъскващ за моята невеста?

Вледеняващият гняв, обзел го при тази мисъл, не пролича нито по лицето му, нито в нежния жест, с който притегли Ариана към себе си.

— А, ето те и теб — рече Дънкан, като зърна Саймън. — Нетърпелив си да се оттеглиш за останалата част от празненството, нали?

Смехът, който се разнесе наоколо, не остави никакво съмнение за коя част от празненството става дума.

— Не толкова колкото прекрасната ми невеста — отвърна Саймън, като се усмихна към Ариана. — Не е ли така?

Нейната усмивка в отговор бе само малко повече от оголване на зъбите. Изглежда никой освен Саймън не забеляза това. Той стисна мълчаливо пръстите й между своите, за да я предупреди да овладява своята неприязън към него пред други хора.

Ариана погледна Саймън в ясните черни очи и разбра, че той усеща съвсем точно нейната неприязън, без да я докосва.

— Аз съм… пленена от всичко, което се случи — каза Ариана. Гласът й бе дрезгав от страхотното усилие да не изкрещи. — Господарю и господарке, и двамата бяхте много щедри и мили с подаръците, които ни направихте — продължи Ариана.

— Удоволствието е наше — рече Дънкан.

— Роклята ти отива — каза Амбър. — Радвам се.

С дългите си пръсти Ариана поглади ръкава по дължина. Сребърната бродерия проблясваше при всяко движение на тялото й.

— Иска ми се да благодаря на тъкачката — каза Ариана. — Ще й предадете ли благодарността ми?

— Можеш сама да й благодариш — отвърна Амбър.

— Ти ми каза, че Сирина е саможива — възпротиви се Дънкан.

— Така е, но ще приеме Ариана.

— Защо? — попита Дънкан.

— Защото Ариана допълва материята — каза просто Амбър.

Саймън погледна своята булка с премрежен поглед. Нямаше съмнение, че красотата на Ариана се подсилваше изключително от живия разкошен плат.

— Не си ли съгласен, Саймън? — попита Амбър.

— Кожата й е като перла, осветена отвътре — каза Саймън, без да откъсва очи от невестата си. — А очите й засрамват дори великолепните аметисти, вплетени в косата й.