Елизабет Лоуел - Омагьосаните

Саймън гледаше как съпругата му се приближава. Ръката, която му подаде, бе трепереща и студена. В тъмните й очи се таеше ужас.

Смях, любопитство, флирт, страх. Тя сменя посоките тъй бързо като сокол в бурен вятър.

Дали Доминик е срещнал толкова много трудности с булката си?

Господи, нито една от другите жени, с които съм спал, не ми е донесла толкова тревоги!

Саймън си спомни със закъснение, че другите жени не бяха нервни девствени аристократки. Те бяха вдовици, държанки на паднали султани или безплодни момичета от хареми.

Само веднъж любовницата му беше омъжена жена.

— Толкова студена ръка — рече Саймън.

Ариана бе прекалено объркана, за да отговори. Ръката на Саймън бе толкова топла, че можеше да я изгори, помисли си тя.

— И другата ти ръка ли е толкова студена? — попита той.

Тя кимна.

— Не е възможно — рече Саймън мнително. — Покажи я.

Ръката, която той й протегна, бе голяма и въпреки това изящна, с неизбежните белези от битки.

— Ариана.

Тя трепна.

— Ако се канех да те хвърля на пода и да те обладая като някоя робиня, щях да го направя много пъти досега.

Ариана пребледня още повече. Джефри се беше справил зле, но му бе необходима цяла нощ тъй като бе пил много.

Когато Саймън осъзна, че тя го възприема сериозно, не знаеше дали да проклина или да се смее.

— Славейче — рече той с въздишка, — имаш ли някаква представа какво става между мъжа и жената през първата им брачна нощ?

— Да.

По скованото тяло на Ариана Саймън разбираше, че някой й бе обяснил много добре какво се очаква от съпругата в брачното ложе. И тя ненавиждаше самата мисъл.

— Естествено е да ти се вижда странно — каза той. — И за мъжа е странно първите няколко пъти.

— Така ли?

— Разбира се. Трудно е да разбереш какво да правиш с ръцете и краката си, а и с някои други части.

Преди Ариана да успее да реагира на тази изненадваща информация и на ярката червенина по бузите на Саймън, той хвана и другата й ръка И леко я дръпна надолу към леглото.

— Ти беше права — каза той. — Тази ръка е студена като другата.

Саймън подуха нежно дясната ръка на Ариана. Контрастът между хладината на нейната плът и топлината на дъха му бе толкова силен, че тя потрепери.

— Опитай виното — предложи Саймън.

Ариана се наведе и потопи пръст в една от чашите. Сетне леко облиза капката вино.

— Не — каза тя. — Ръцете ти са по-топли от виното.

Саймън искаше Ариана да се стопли, като пийне от виното, но видът на розовия й език, който го облизваше, отпъди всякакви подобни мисли от главата му.

— Сигурна ли си? — попита той.

Дрезгавината в гласа на Саймън се бе появила отново и доставяше удоволствие на Ариана. Като се усмихваше, тя се наведе и още веднъж потопи пръст във виното.

Със затаен дъх Саймън гледаше как облизва с върха на езика си мокрия от виното пръст от всички страни.

— Съвсем сигурно е — рече Ариана. — Твоята ръка е далеч по-топла от виното.

— Може ли да пийна малко?

Тя му подаде чашата.

— Не, жено. От твоите пръсти.

— Искаш да кажеш…? — Ариана го погледна несигурно.

— Не хапя — увери я Саймън с усмивка.

— Рекъл вълкът на агнето — промълви Ариана.

Саймън се засмя, доволен от това, че страхът се сменяше със забавление.

Ариана се наведе и отново потопи пръст във виното. Като вдигна ръка към Саймън, виното се стече по нокътя й и застана на брилянтна гранатова капка, която заплашваше да падне върху бялата дантела на завивките. Той сведе глава и улови пръста на Ариана между устните си.

Устата на Саймън бе по-гореща и от огън. Ариана издаде тих звук, когато той нежно пусна пръста й.

— Нещо не е наред ли? — попита той.

— Ти си толкова топъл. Учудих се.

— Не усети неудоволствие, нали?

Тя тръсна глава.

— А удоволствие? — попита Саймън.

— Сега знам защо котките от крепостта се бият за теб. Привлича ги топлината на тялото ти.

В тъмните очи на Саймън проблесна задоволство.

— Значи топлината ми ти харесва — промърмори той усмихнат.

Ариана искаше да изкрещи от внезапен ужас заради капана, който животът бе поставил пред нея. В нейните очи Саймън бе красив като бог. В златистите му коси гореше огънят и проблясваше в среднощната тъмнина на очите му.

Когато се усмихваше, сякаш слънцето изгряваше иззад облаците, докосвайки всичко с топлината си. И въпреки това Ариана трябваше да седи близо до Саймън и хладнокръвно да мисли за меча, който сега й бе под ръка.

Ако той се усмихнеше отново, не знаеше какво ще направи.

Как е възможно един толкова хубав мъж да става такъв звяр, когато е обзет от лъст?

На мълчаливия, отчаян въпрос на Ариана нямаше отговор. Никога не бе имало отговор. Хубавият Джефри се смяташе за най-порядъчният рицар в норманските земи и въпреки това я бе изнасилил, без да се извини.

Може би Саймън ще е различен. По-мил.

Тази мисъл бе примамлива за Ариана като усмивката на Саймън. Но мисълта бе последвана от горчивината на миналото, което я предупреждаваше.

Усмивката на мъжа е като дъга след дъжд. Ако я следвам глупашки, ще се отклоня от верния път. И ще изживея кошмара си отново и отново.

Този път обаче няма да заспивам. Нито някой следващ път.

Ариана потрепери от страх и отвращение. Само мисълта за меча — блестящ, чист и твърд — й помагаше да се овладее, когато кошмарът заплашваше да я превземе.

— Донеси ми още малко вино, славейче.

Без нито дума Ариана взе една чаша и я подаде на Саймън. Той не я взе.

— Открих, че виното е по-вкусно, когато го пия от пръстите ти — рече той.

Ариана погледна напрегнато Саймън.

Очите му бяха като разсъдъка му — ясни и непомрачени от пиенето.

И все пак трябваше да омекне от виното, за да може да успее планът й.

— Ако искаш да изпиеш до дъно чашата от ръката ми, ще ни трябва цяла нощ — запротестира тя.

— Ще бъде една добре прекарана нощ.

Ариана потопи пръсти във виното и ги подаде на Саймън. Този път топлината на устата му не я сепна. А удоволствието беше същото.

Саймън също го изпита и замърка.

Котешкият звук, издаван от един страховит воин, накара Ариана да се усмихне.

— Забавлявам ли те, славейче? — попита я Саймън.

— Странно е да чуеш как мърка един воин — призна тя. Преди Саймън да успее да отговори, Ариана потопи двата си пръста в чашата. В стремежа си да влее повече вино в него, тя ги потопи по-навътре. Виното се плъзна по пръстите и дланта й, а оттам към китката й.

Както и езикът на Саймън.

Ако той я беше прегърнал, Ариана би се съпротивлявала. Но Саймън не бе помръднал, а тъкмо тя бе предложила мокрите си пръсти.

— Толкова странен звук — рече Саймън.

— Кой?

Саймън извади език и прокара втвърдения му връх по тънките сини вени на китката й, които пулсираха лудо под бялата кожа.

— О… — рече Ариана.

— Да. Този звук — каза Саймън. — Смущение, изненада и удоволствие на едно място.

— Толкова ме изненадваш — каза Ариана.

Безсилието в тона й едва не накара Саймън да се усмихне. Тя предизвикваше у него същото усещане.

— Аз ли? Не съм нищо друго освен един обикновен воин, който…

Ариана издаде звук на несъгласие.

Саймън не направи пауза.

— … се оказва женен за изключителна красавица, която се свива от страх при мисълта за целувка, камо ли за единение на мъжа и жената.

— Не.

— Не се свиваш от страх при мисълта за нашето единение ли? — попита гладко той.

— Не съм красива. И Мег, и Амбър греят по-ярко от мен.

Саймън се разсмя.

— Ариана, твоята красота превъзхожда способността ми да я опиша.

— А твоят сребърен език превъзхожда способността ми да ти повярвам — тросна се тя.

— Значи харесваш езика ми.

— Още вино? — попита тя, отвърнала поглед от блесналите очи на Саймън. — Но не от пръстите ми. Ще ни отнеме прекалено много време.

— Кое ще ни отнеме много време?

Убийството на булката.

За един ужасен миг Ариана си помисли, че е казала думите на глас. Когато Саймън продължи да я гледа внимателно, тя осъзна, че не е облякла налудничавата си мисъл в думи. С тежка въздишка се овладя.

— Наближаваме дъното на чашата — каза бързо тя. — Прекалено много време ще отнеме, ако се пие капка по каша.

— Да не би нещо да ни чака на дъното на тази чаша?

— Каквото си пожелаем.

Саймън премига.

— Наистина.

— Да — рече Ариана, като импровизира бързо. — Това е старо поверие в норманските земи — че това, което си пожелаеш на дъното на брачната чаша, ще се сбъдне, но трябва да се изпие бързо.

— Странно, аз самият съм стар норман, а никога не съм го чувал.

— Ти ме измъчваш.

— Тази мисъл ми е приятна.

— Саймън — започна Ариана отчаяно.

— Цялата чаша ли? — попита той.

— Да.

— Едно желание на чаша?

— Да — отвърна тя.

— Ами ако имам две желания?

— Тогава трябва да изпиеш две чаши. Бързо.

— А ти? — попита той.

— Аз имам само едно желание.

Саймън забеляза внезапното завръщане на отчаянието в очите на Ариана и се зачуди какво ли си мисли тя.

— Какво е то, славейче?

— Не мога да ти кажа.

— Никога ли?

За миг Ариана не отговори. Сетне спусна дългите си черни мигли над очите, скривайки мрака в тях.

— Още не — прошепна тя.

— А някой ден?

— Някой ден ще го научиш.

В тишината пропукаха съчките в огъня; излетяха искри, които умряха почти преди да оживеят. Саймън мрачно премести поглед от огъня към загадъчната си съпруга.

Ти си като тези искри, славейче. Искри от блестяща топлина на фона на унищожителен мрак.

Какво бе казала Амбър за теб? Че си изтърпяла страшно предателство, което едва не е погубило душата ти. И въпреки това аз мога да извикам пламенни искри от мрака ти.

— Пожелай си нещо — рече дрезгаво Саймън.

Ариана погледна към чашата, която той й подаваше и поклати глава.

— Ти го направи пръв — отвърна тя.

— Още една стара традиция ли?

Като не обърна внимание на подигравката в гласа му, тя побърза да кимне.

Без да откъсва поглед от Ариана, Саймън вдигна чашата.

— Нека изгоря като феникс в твоя аметистов огън — рече той. — И като феникс нека се възнеса, за да горя отново.

Саймън изпи чашата до последна капка обърна я обратно, за да покаже, че е празна и наля още вино от каната.

— Ти си на ред — каза той.

Ариана погледна чашата с лека тревога. Макар Саймън да я бе напълнил едва до половината, това все пак бе плашещо количество за нея.

— Не мога да пия толкова бързо като теб — рече тя.