Известно време Ема просто стоеше там и изучаваше усмихнатите лица на Лоръл и Сътън. Двете изглеждаха като най-добрите приятелки на света.

Аз се взирах в снимката и се опитвах да си спомня кога е била направена. В края на миналата учебна година? След някой тенис турнир? Може би дори още по-рано: двете с Лоръл изглеждахме толкова щастливи. Нямах представа какво се беше случило, че да промени това. Може би се бяхме отчуждили след като си бях намерила по-готини приятелки. Или може би причината за всичко беше Теър.

Ема издърпа чекмеджето на бюрото и то изскърца. Вътре имаше розова гума с формата на сърце, кламери във всички цветове на дъгата и телбод. От вътре се изтъркаляха и няколко химикалки „Бик“. Няколко листи от тетрадка бяха подредени на купчинки. Ема взе един от тях. Made, пишеше там, трябва да поговорим за нещо. Много е важно. Лоръл го беше подчертала с три линии. Нещо се случи това лято и просто трябва да го споделя с някого. Вината направо ме изяжда отвътре. Лоръл. Датата беше шести септември, седмица след изчезването на Сътън.

Ема изпусна бележката така, сякаш тя беше горещ тиган. Лоръл едва ли щеше да сподели с Мадс какво беше направила, нали? Или щеше да каже на Мадлин, че е видяла Теър? И в двата случая Лоръл беше предпочела да замълчи.

Ема пъхна бележката в задния си джоб и провери под леглото, под матрака и в гардероба. Нищо. Тъкмо когато реши да си върви, тя забеляза, че под стола се подава синя лента — от онези, които двете с Лоръл увиваха около дръжките на тенис ракетите си. Ема коленичи и видя една ракета, пъхната под възглавницата за сядане. Тя я издърпа и я повъртя в ръцете си. Боядисаната в червено корда беше толкова разтегната в средата, че Ема се изненада, че не се е скъсала. Когато я докосна, част от боята се обели. Не беше червена боя — беше кръв.

Пръстите на Ема затрепериха. Рамката на ракетата също беше изкривена, сякаш някой беше ударил силно с нея по нещо — или някого. Тя се взря по внимателно и видя един дълъг, тъмен косъм, увит около рамката — цветът му беше същият като на косата й. Това косата на Сътън ли беше? Ема усети, че й се повдига. Дали държеше в ръцете си оръжието на убийството?

Тя бързо пусна ракетата. Беше оставила отпечатъците си по нея. Спомни си какво й беше казал Итън, след като тя му беше признала коя е в действителност: Ако избягаш сега, всички ще помислят, че ти си го направила.

Може би точно това беше намерението на Лоръл: Ема да намери ракетата. Да я докосне. За да може да я натопи за убийството на близначката й.

Нещо изскърца.

По стълбите отекнаха стъпки. Ема се отдръпна точно когато вратата се отвори. На прага застана господин Мърсър и я погледна изненадано.

— Сътън?

— Ъъъ, здрасти — рече Ема и прокара пръсти през косата си с разтуптяно сърце. Тя пристъпи напред, за да прикрие падналата ракета.

Господин Мърсър се облегна на касата на вратата и повдигна вежди.

— Лоръл знае ли, че си тук?

— Ами… — Мислите на Ема се разлетяха в хиляди посоки, опитвайки се да открие подходящо извинение. — Просто търсех една гривна, която Лоръл взе назаем. Искаше ми се да я нося на партито. — Ема сви рамене и разпери ръце. — Но не успях да я намеря — рече тя. — Сигурно си я е сложила.

Господин Мърсър погледна часовника си.

— Като стана въпрос за това, може би е време и аз да се приготвям. — Той потупа с длан по вратата. — Не мога да закъснявам за собственото си парти, нали?

Ема се насили да се усмихне. Веднага, щом бащата на Сътън се обърна с гръб към нея, тя изрита ракетата обратно под стола, сякаш беше просто някаква стара вещ, а не оръжие на убийство. Стомахът й се сви, когато в главата й се появиха картини как Лоръл удря с нея Сътън по главата.

Подобни картини се въртяха и в моето съзнание. Затворих очи и се опитах да си спомня как Лоръл ме пребива до смърт… но не открих нищо. Точно когато се наканих да се откажа, пред очите ми проблесна един образ: Лоръл и аз стоим на надвисналата над каньона Сабино скала — същата, на която бях завела Теър. „Красиво е, нали?“ — попитах я аз. Светлите й очи огледаха стените на каньона и устните й се разтегнаха в лукава усмивка. И тогава тя произнесе ясно и отчетливо: „Това е идеалното място, където да изчезне човек“.

15.

Изненада за рожден ден

Ема слезе от колата на господин Мърсър и го изчака да даде ключовете на русокосия камериер, облечен в униформа в червено и златно.

— Добре дошли в Лоус Вентана Кениън, господин Мърсър — пропя младежът, махвайки с ръка към хотела зад гърба му.

— Благодаря — кимна господин Мърсър и уверено закрачи към входа на курорта, сякаш беше идвал тук стотици пъти. И сигурно беше така — Сътън сигурно също беше идвала. Но за Ема това място беше абсолютно ново. Паркингът беше пълен с бентлита, мерцедеси висок клас и лъскави поршета. Самият хотел беше построен от кафеникав камък и се вписваше добре в осеяната с кактуси планина, която се издигаше зад него. От двете страни на входа имаше два врящи казана, а през голямата стъклена двойна врата се виждаше луксозно мраморно фоайе. „Момиче от малък град влиза в петзвезден хотел“, побърза да измисли Ема поредното вестникарско заглавие. В сравнение с този хотел малкият спа курорт в Невада, където Ема беше работила като камериерка, изглеждаше като занемарена автомивка.

В съзнанието ми проблесна спомен. Видях се как заедно с приятелките си карам курс по йога в двора на това място. Личеше си, че е лято, защото всички се потяхме, а беше една седем сутринта. В края на курса, когато инструкторката каза на всички да легнат и да прояснят съзнанията си, в моята жужаха безброй мисли. Въпреки това не можех да разбера какво точно ме притесняваше. Това, че се срещах едновременно с Гарет и Теър? Ревнивата ми по-малка сестра? Дали знаех, че оставаха няколко седмици — или може би дори дни — до моята смърт?

— Тъкмо пристигнахме — каза Лоръл по телефона си, когато двете с Ема влязоха във фоайето. Тя говореше с госпожа Мърсър, която бе дошла тук няколко часа по-рано, за да довърши някои неща. Баба беше пристигнала с нея и сигурно пренареждаше салфетките и сребърните прибори по масите.

Лоръл прибра телефона в чантата си и стрелна Ема с поглед.

— Не ми изглеждаш в особено купонджийско настроение. Я живни малко!

Ема се опита да не потрепне. Лоръл се беше прибрала вкъщи около пет минути след като Ема беше избягала от стаята й. Беше я видяла как влиза в спалнята си и застава по средата на килима, потупвайки замислено с пръст по устната си. След това се завъртя и впери поглед в Ема, която рязко се обърна и бързо влезе в банята, сякаш изобщо не се интересуваше от нея. Знаеше ли Лоръл, че е влизала в стаята й? Знаеше ли какво бе открила там?

Докато гледах Лоръл, образът на окървавената ракета изплува в съзнанието ми. Дали чувстваше някакви угризения? Как можеше да се преструва, че всичко е наред?

Ема отвърна със свиване на рамене на коментара на Лоръл и тръгна след господин Мърсър по павираната пътека. Тя минаваше покрай кристален фонтан, в който плуваха златни рибки с размера на хамстери. Когато зърна отражението си в огледалните стени на фоайето, тя не можа да се познае. Беше избрала смарагдовозелена коктейлна рокля и златисти обувчици от гардероба на Сътън. Етикетът с цената все още висеше на роклята; тя струваше повече от седемстотин долара. Ема колебливо я облече, ужасена, че може да разкъса някой шев или да я изцапа със сухия си дезодорант.

— Ето го и моят рожденик! — разнесе се познат, сипкав глас. Баба Мърсър, облечена в бална рокля в златисто и черно, която изглеждаше като тоалет, подходящ за Оскарите, се понесе елегантно през фоайето. Тя хвана господин Мърсър за ръката. — Ела, ела! — рече развълнувано жената. — Мястото изглежда великолепно!

Тя се усмихна на Лоръл и Ема и ги поведе покрай белите кожени дивани, които бяха подредени около камината. Дървеният под беше застлан с килими от волски кожи на кафяви и черни петна. Баба бутна двете стъклени крила на вратата и излезе на каменна веранда, обградена от пустинни полета с изглед към изкуствено езеро. Тя вече беше пълна с гости. Мъжете носеха тъмни сака, ленени панталони и официални ризи, а жените бяха облечени в шикозни, обсипани с бижута коктейлни рокли. Слънцето беше надвиснало над хоризонта и обагряше небето в захаросано розов цвят, а сервитьорките сновяха из тълпата и разнасяха коктейли.

— Кристин направо е надминала себе си — рече господин Мърсър с тон, който сякаш намекваше, че не е трябвало да се престарава толкова, но Ема веднага усети, че е изключително доволен.

Баба се намръщи.

— Аз също помогнах — рече остро тя.

Вместо да отговори на майка си, господин Мърсър впери поглед в някой, който стоеше в другия край на верандата. Ема се надигна на пръсти и внезапен хладен полъх я накара да потрепери. Това беше Теър Вега, който изглеждаше много красив с вталеното си сако, бяла риза и прибрана зад ушите дълга коса. Той разговаряше с баща си и тръскаше непреклонно глава.

Лицето на господин Мърсър пребледня. Той се наведе към Ема и Лоръл.

— Коя от вас го покани?

Внезапно госпожа Мърсър се плъзна между тях. Тя изглеждаше прекрасно в роклята си от Даян фон Фюрсенберг, а на ушите й проблясваха диамантени обеци.

— Всичко наред ли е, скъпи? Партито не е ли великолепно?

Господин Мърсър я погледна строго.

— Какво търси той тук?

Майката на Сътън проследи погледа му и сви устни.

— Ами аз поканих семейство Вега — каза тя. Очевидно полагаше доста усилия гласът й да прозвучи спокойно. — Напълно естествено е да предположат, че поканата включва и Теър. Моля те, успокой се и се забавлявай. Нали не искаме да създаваме вълнения.

Лицето на господин Мърсър се вкамени.

— Не забравяйте какво ви казах, момичета — рече той и тъмните му очи проблеснаха. — Надявам се, че мога да ви вярвам.

Ема разпери отбранително ръце.

— Разбира се!

— Винаги можеш да ми вярваш, татко — додаде Лоръл със сладък глас и прибра кичур руса коса зад ухото си.

Почти веднага след това неколцина гости отведоха господин Мърсър настрани и Ема тръгна към бюфета, който беше зареден с всевъзможна храна — от сандвичи до филе миньон, от зеленчуци на грил до всевъзможни суфлета.

След като лапна едно кашкавалено кубче, Ема се огледа, за да види дали не са пристигнали приятелките й или Итън. В тълпата забеляза една от съседките на Мърсърови, която ръкомахаше, разказвайки нещо на група жени.

— И тогава извикахме пастор Уилкинс в онзи книжен клуб! Кой би могъл да знае, че Книжният клуб на Опра може да е толкова расистки! — пропя тя.

Две малки момичета си пийваха коктейли „Шърли Темпъл“ на бара, преструвайки се на възрастни. Ема съзря господин Чембърлейн, бащата на Шарлът. Той стоеше, прегърнал през кръста майката на Шарлът, който беше облечена в къса рокля с леопардов десен, която обгръщаше плътно безупречната й фигура. Точно в този миг бащата на Сътън прекоси верандата и тупна силно господин Чембърлейн по гърба. Бащата на Шарлът промърмори нещо в ухото му и господин Мърсър отметна глава назад, смеейки се гръмогласно.

Ема примигна. Тя нямаше представа, че двамата мъже се познават. Беше се срещала с господин Чембърлейн само веднъж, в нощта, когато беше пристигнала в Тусон. Той я беше поздравил смутено на паркинга край каньона Сабино, сякаш Ема го беше хванала да върши нещо забранено. Тя усещаше, че нещо не е наред в семейство Чембърлейн, но Шарлът никога не отваряше дума по въпроса, а Ема не обичаше да си навира носа в чуждите дела.

— Сътън? — дочу се нечий глас наблизо.

Ема се обърна и едва не се сблъска с Шарлът, Мадлин и близначките Туитър. Всички бяха облечени в разкошни коктейлни рокли. Шарлът носеше червено, което подчертаваше прасковената й кожа, Мадлин беше облечена като жена вамп в пурпур и черно, а близначките се бяха докарали в лъскави сребриста и златиста рокли, които едва покриваха бедрата им.

— Кажи зеле! — извика Габи и нагласи телефона си, за да направи снимка. — Ще пусна туит за това колко забавни могат да бъдат партитата за петдесет и петия рожден ден — стига да се отнесеш към тях по подобаващ начин. — Тя намигна.