Шарлът преметна ръка през раменете на Ема.

— Добре ли си прекарваш?

— Тук наистина е много красиво — отвърна Ема, поглеждайки към майката и бащата на Сътън. Двамата стояха пред една голяма маса, отрупана с подаръци. Господин Мърсър поклащаше глава, а изразът на лицето му казваше „Не може това всичкото да е за мен“.

— Къде е Лоръл? — Мадлин огледа тълпата. Преди някой да успее да отговори, тя сви рамене и изчезна нанякъде с думите, че отива да я потърси. Съдейки по бледото й лице, Ема разбра, че приятелката й се страхува, че Лоръл е с брат й.

Габи подпря ръката си на хълбок и също проследи Мадлин с поглед.

— Леле. До кога така? Тя не го изпуска от очи.

— Обзалагам се, че го прави заради баща им. — Лили махна към верандата. Господин Вега стоеше до съпругата си и държеше чиния, пълна с потопени в шоколад ягоди.

— Знаете ли какво чух? — прошепна Габи, без да спира да пише нещо на айфона си. — Бащата на Мадс притиска здраво Теър да навакса изпуснатото в училище. Освен това му е забранено изобщо да излиза от вкъщи заради това, че ги е подлудил с изчезването си. — Очите й се разшириха. — Според вас той защо изчезна? Мадс не иска да говори. Смятате ли, че е организирал порно канал?

— Не! — възкликна Ема, преди да успее да се спре.

Шарлът я погледна с любопитство.

— Знаеш ли къде е бил Теър?

— Разбира се, че не — побърза да отвърне Ема. — Но той не би се занимавал с това.

И тогава, между бавно разтапящите се ледени скулптури, тя зърна едно момче, облечено с тъмни панталони и светлосиня риза, което тъкмо беше застанало на прага на вратата към верандата. Сърцето й подскочи.

— Итън! — извика тя и му махна с ръка.

Той се огледа няколко пъти, преди да я види. Усмихна се широко и тръгна право към нея, без да се изкушава от сервитьорките и таблите с питиета и храна, които носеха те.

— Здравей — каза Итън и я огледа от главата до петите. — Изглеждаш невероятно.

Ема го целуна по бузата и пеперудите отново запърхаха в стомаха й.

— И ти изглеждаш страхотно. — Момичето прокара пръсти през все още влажната му коса. Кожата му ухаеше на глицеринов сапун.

Итън поздрави Шарлът и близначките Туитър, които го посрещнаха като стар приятел, след което огледа бюфета с храна, който вече включваше шоколадов водопад и поне десетина различни видове пай и тихо подсвирна.

— Това е направо невероятно.

— Всичко се изяжда — рече гордо Ема.

— Не знаех, че тук ще има толкова много хора от „Холиър“ — отбеляза Итън.

Едва тогава Ема забеляза съучениците си, които се смесваха с тълпата. Имаше момичета от отбора по тенис и техните родители, включително Ниша, която сякаш сияеше в късата си бяла рокля. До нея се виждаше баща й. Едно момиче от класа по немски стоеше близо до бара заедно с две момчета от отбора по тенис, а група момичета, които Ема си спомни от партито за рождения ден на Сътън, се бяха скупчили край струнния квартет и се кискаха. Доста хора гледаха към Ема и Итън така, сякаш те бяха новата ВИП двойка.

Ема си взе чаша газирана вода от една преминаваща сервитьорка и сви рамене.

— Мисля, че госпожа Мърсър участва в родителския комитет. Сигурно през годините се е сприятелила с други родители.

Итън наведе глава.

— Да, моите родители никога не са се интересували от тези комитети.

Ема го стисна за ръката и бързо го целуна, преди да го придърпа в едно уединено ъгълче.

— Намерих нещо в стаята на Лоръл — каза тя и си пое дълбоко дъх. — Мисля, че е оръжието на убийството.

Очите на Итън се разшириха, когато Ема му разказа за тенис ракетата.

— Открадна ли я?

— Не. Притесних се, че ще забележи липсата й. А сега по нея има и мои отпечатъци.

Итън се обърна за миг към тълпата и проследи с поглед един преминаващ сервитьор, който носеше поднос, пълен с парчета плодова торта.

— Това може да е твоето доказателство — рече той с напрегнат глас.

— Знам, но как ще го използваме? — попита настоятелно Ема. — Само ако можехме да дадем за изследване кичура коса или малко от кръвта… но за да го направим, трябва да кажем на ченгетата, че Сътън е мъртва. — Тя прехапа устни и се замисли за миг. — Предполагам, че мога да напиша анонимно писмо, в което да им разкажа всичко, а след това веднага да напусна града. Така, ако се опитат да ми припишат нещо, вече ще ме няма. А и без това съм станала доста добра в започването на нов живот под чуждо име. — Момичето се засмя тъжно.

Итън изглеждаше ужасен от предложението.

— Но човекът, който е убил Сътън, може да тръгне след теб — заради това, че си напуснала града или заради това, че си разкрила на всички смъртта й. Освен това къде ще отидеш? Какво ще направиш? Животът ти е тук. И е невероятен.

— Животът на Сътън е невероятен — поправи го Ема. — Но си прав. Нямам представа как да постъпя. Вече нямам живот. Нямам нищо.

Тя се обърна и огледа осветеното от лампи езеро, спокойните скали, зашеметяващия залез. Мелодията, изпълнявана от струнния квартет, се носеше из въздуха. Ема си позволи за миг да се наслади на красотата и на мисълта, че това може да е нейният живот.

Итън се наведе към нея.

— Имаш мен — напомни й той.

Тя улови ръката му.

— Благодаря на бога за това.

Когато се откъснаха един от друг, Ема почувства как някой я гледа от другия край на верандата. Това беше Лоръл, която разговаряше с Мадлин и стоеше до Теър по-близо, отколкото би се харесало на господин Мърсър, но той и без друго не се виждаше никъде. Лоръл гледаше злобно и Ема усети, как в сърцето й се прокрадва страх.

Итън също забеляза Лоръл и притисна Ема силно към себе си. Но дори прегръдката му не можа да я накара да се почувства по-добре. Всъщност присъствието на толкова много хора започваше да я задушава. Тя хвана Итън под ръка.

— Искам да си наплискам лицето с вода. Веднага се връщам.

Итън кимна.

— Искаш ли да дойда с теб?

— Всичко е наред. Просто искам да остана за минутка сама. — След тези думи тя прекоси верандата и се запъти към фоайето. Волската кожа, просната на пода пред гигантската камина. Изсечените от камък маси, върху които бяха поставени засадени в пръстени грънци орхидеи. Снимките на изтъкнати хора, поставени в сребърни рамки, които украсяваха стените.

Докато вървеше по дългия коридор, тя чу шепот и се спря. Двама души разговаряха в една от тъмните зали за конференции. Щеше да продължи напред, но веднага разпозна дрезгавия глас на пушач.

— Виждал ли си се отново с нея? — попита баба. Тихият й глас беше натежал от гняв.

— Д-да — отвърна нечий треперлив глас. Ема притисна длан към устата си. Това беше бащата на Сътън.

Тя надникна зад ъгъла. Господин Мърсър и бабата на Сътън стояха пред една зала, близо до голям бял екран. Възрастната жена беше настръхнала. Горната част на тялото й се беше навела застрашително към сина й.

— Какво ти става? — изсъска тя. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще го удари. — Тя е отрова за това семейство. Веднага трябва да престанеш с това.

— Но…

— Няма „но“. Ами ако Кристин разбере?

Ема примигна стреснато. Вижда се с нея. Отрова за семейството. Ако Кристин разбере?

Да не би господин Мърсър да си имаше любовница?

И аз не можех да повярвам. Баща ми не изглеждаше такъв човек. Държеше се като примерен гражданин, посветен на семейството си и на лекарската си практика. Нима всеки в това семейство пазеше по една ужасна тайна?

— Сътън?

Зад Ема внезапно отекнаха стъпки. Тя подскочи и се обърна, блъсвайки една дълга каменна маса към стената. Пред очите й се появи лицето на Теър и той отново прошепна името й:

— Сътън?

Но преди Ема да успее да отговори, голямата, издължена ваза на масата се залюля застрашително. Тя се наклони като в забавен каданс, полетя към пода и се разби на хиляди парченца.

Господин Мърсър и баба се сепнаха. Погледите им се отместиха от вазата към Ема. Кръвта се отдръпна от лицето на баба Мърсър. Устните на сина й оформиха едно беззвучно О. Ема не отместваше поглед от бащата на Сътън. Той прокара ръка през косата си и с пламнали очи се запъти към нея.

— О, Господи! — изписка тя. Когато се обърна, Теър вече се беше отдалечил и се шмугна в мъжката тоалетна. Без да обръща внимание на полюляващата се врата, тя се затича към изхода и изхвърча от хотела.

Аз не изоставах от нея — по-далеч от баща ми, по-далеч от партито, към обширната пустиня. Но нещо, което успях да зърна в очите на баща ми, докато Ема бягаше, задвижи колелцата в съзнанието ми и внезапно се хвърлих с главата напред в поредния спомен.

Който определено нямах никакво желание да виждам.

16.

Лице в прахта

Следващия път като те видя си мъртва.

Колко драматично, мисля си аз и прибирам телефона в джоба си, след като съм изтрила съобщението. Но в мен остава някакво безпокойство. Може би не трябваше да викаме Лоръл да откарва Теър в болницата. Знам, колко си пада по него. Знам как ще се почувства, когато разбере, че двамата се срещаме тайно. Вярно, че някак си ми се искаше да й натрия носа. Вярно, че някак си ми се искаше пак да й демонстрирам, че „виждаш ли, аз съм много по-добра от теб!“ Но може би бях прекалила.

Оглеждам се. В каньона е толкова тъмно, че едва успявам да видя ръцете си, които са съвсем близо до лицето, а телефонът ми отново няма покритие. Пътят към хълма почти не се различава. Пътната настилка поскръцва под краката ми. Усещам как сърцето ми бие в гърлото. Досега трябваше да съм стигнала до квартала на Ниша. Изгубих ли се? Да не би да съм свила в погрешната посока? Мисля си за историите, които съм гледала по новините, за хората, които са се изгубили тук и повече никога не са били намирани. Ами ако същото се случи и с мен? Ако умра тук и койотите изядат костите ми?

Никога няма да отида на абитуриентския бал. Никога няма да получа онази чанта на Марк Джейкъбс, която толкова си харесах. Никога повече няма да кажа на Теър, че го обичам. Никога няма да мога да направя нищо, което съм искала да направя.

Вървя, докато вече не усещам крайниците си. Пустинята ме заобикаля от всички страни. Обръщам се, за да погледна към каньона, с надеждата, че ще успея да се ориентирам. Наоколо стърчат назъбени скали, но нито една от тях няма позната форма. И докато вървя, олюлявайки се, и се опитвам да разбера къде, по дяволите, се намирам, зървам една пейка под скалите. Това там… човек ли е? И ме гледа?

Но луната се скрива зад облак и повече нищо не се вижда. Започваш да откачаш, Сътън, казвам си аз. Вземи се в ръце. Съсредоточи се. Няма да умреш тук. Ще намериш изход. И само защото двамата с Теър сте бягали от някакъв психопат, това не означава, че той е все още тук. Аз съм Сътън Мърсър и ако някой успее да намери изход оттук, то това съм аз.

В далечината се чува рев на двигател. Обръщам се и виждам светлини от фарове, които осветяват хребета.

— Хей! — крещя аз и започвам да махам с ръце. През живота си не съм се радвала толкова много да видя кола. Мисля да се прибера на стоп — и преди съм го правила, а наистина имам нужда някой да ме закара до дома. Точно това е мястото, където отчаяно искам да се озова. Не у Ниша. Не у Мадлин. У дома. Внезапно ме изпълва такова желание да видя семейството си, че стомахът ме присвива като от глад. Искам мама да ми направи пилешка супа и да ми каже, че всичко ще бъде наред. Искам татко да ме гушне и да ме увери, че лошите никога няма да се доберат до мен.

Искам да им кажа, че съжалявам за всичко, което съм свършила напоследък. Създавам такова напрежение у дома, като не спазвам правилата им и непрекъснато им се сопвам. Просто с наближаването на осемнайсетия ми рожден ден ми се иска да науча повече за рождената ми майка — за това откъде идвам. Може би някъде имам още едно семейство, за което не знам нищо. Може би дори имам кръвни брат или сестра. Но всеки път, когато повдигам този въпрос, мама започва да плаче, а татко свива устни и ме поглежда така, сякаш съм го улучила в сърцето. Винаги получавам каквото поискам, но родителите ми не ми казват нищо, затова ги наказвам като ходя на нощни купони с Мадс или се измъквам тайно от къщи, за да се видя с Теър, когато се връща в града.