Приближаващата се кола подскача върху неравния път и вдига облак прах.

— Хей! — крещя отново аз и размахвам ръце. Но когато тя стига още по-близо, аз отпускам ръце. Какво ще търси кола по това време на този задънен път? И защо фаровете ми изглеждат толкова познати? Това моята кола ли е? Дали загадъчният шофьор не се е върнал?

Само че фаровете не са точно като моите. Въпреки това отнякъде са ми познати. Хуквам напред, защото колата ускорява ход и с ръмжене се засилва право към мен, поглъщайки разстоянието с умопомрачителна скорост. „Ще ме прегази!“, осъзнавам аз, докато тичам по пътя. Точно както прегази Теър.

Мислите препускат в главата ми. Следващият път като те видя си мъртва. Възможно ли е това да е Лоръл? Да не е полудяла?

Свивам встрани и се спускам навътре в пустинята. Двигателят реагира, изревава по-силно и колата завива след мен. Чувам някакъв глас, но не мога да различа думите заради рева на двигателя и хрущенето на чакъла под гумите. Тичам колкото се може по-бързо, но колата набира скорост, докато накрая започвам да усещам топлината й в гърба си. Фаровете осветяват земята пред мен и аз виждам сянката ми с размахващи се ръце.

— Моля те! — крещя аз, извивайки се назад. Опитвам се да видя кой е шофьорът, но е твърде тъмно — а очите ми са пълни със сълзи. — Моля те, спри!

Колата вече се намира само на няколко метра от мен; всеки момент ще ме връхлети. Внезапно скърцащ звук прорязва въздуха и колата спира. Поглеждам през рамо тъкмо навреме, за да видя как прозорецът се спуска. Има пистолет, успявам да си помисля аз и свивам покрай един гигантски кактус, за да се скрия.

— Сътън! — изкрещява някой.

Спирам. Този глас ми е познат. Обръщам се и виждам баща ми, който се подава през прозореца. Примигвам. Сърцето ми започва да се успокоява.

— Т-татко? — заеквам аз и тръгвам бавно към него.

Но нещо не е наред. Лицето на баща ми е изопнато. Лунните лъчи проблясват в сребристите кичури в косата му. Веждите му са сбърчени и той ме гледа така, сякаш е отвратен от присъствието ми. Направо не мога да го позная. Баща ми слиза от колата и се хвърля напред като разгневена гърмяща змия. Пръстите му се вкопчват в китката ми. Стиска силно.

Зяпвам изненадано.

— Татко — хълцам аз и поглеждам към ръката си, която вече започва да се зачервява. — Пусни ме. Боли!

Но той не ме пуска, а вместо това се взира в мен с яростни, търсещи очи, сякаш толкова ми е ядосан, че чак си е изгубил гласа.

— Какво видя? — Той сякаш изплюва думите.

— Н-нищо!

Но баща ми стисва още по-силно ръката ми. Прорязва ме остра болка и аз сподавям един стон.

— Знам, че сте видели нещо. Защо иначе побягнахте така? — Гласът на баща ми внезапно прозвучава с такова зловещо спокойствие, че ми трябват няколко секунди, за да осъзная какво ме пита.

„Знам, че сте видели“. Пулсът ми се ускорява, докато сглобявам отделните парчета от пъзела. Затова Теър ме издърпа от високото и буквално ме изблъска по пътеката. Видял е баща ми да прави… нещо — нещо, което го е уплашило. Нещо, което е сметнал, че не трябва да виждам.

И тогава забелязвам, че баща ми е целият покрит с прах. Пустинен прах. Същият, с който съм покрита и аз, заради бягането ми из каньона. Побиват ме ледени тръпки и в главата ми отеква ехото от стъпките, които преследват двама ни с Теър. Някой ни преследваше. Някой блъсна Теър.

Но ми се струва невъзможно баща ми да ни е преследвал. Той ме обича. Той ми донесе сладолед с фъстъчено масло, когато паднах от колелото си. Той ме научи как да бия сервис. Той прекарваше часове в гаража, за да възстанови класическото ми състезателно волво — същото, което едва не уби момчето, което обичам.

Но аз не познавам мъжа, който стиска китката ми толкова силно, че ме е страх да не я счупи. Това е някой, който е способен да ме нарани. Някой, способен на всичко.

— Пусни ме! — крещя аз.

Баща ми ме повлича към колата. Опитвам се да се изтръгна от захвата му, но той е твърде силен. Опитвам се да запъна краката си в земята. Приливът на адреналин ме тласка напред и аз се хвърлям към него, забивайки лакът в гърдите му.

— Сътън! — изкрещява той и ме пуска.

Обръщам се и побягвам. Краката ми пламтят докато тичам през пустинята. Зад мен хвърчат пясък и пръст. Косата ми пада върху лицето и аз се опитвам да я махна от очите си. Не че има някакво значение. Всъщност не виждам накъде тичам. И няма особено значение. Трябва само да бягам колкото се може по-надалеч от него. И ако трябва да бягам цяла вечност, ще го направя.

Но когато двигателят отново изревава зад гърба ми, аз осъзнавам с болезнен страх, че нямам на разположение цяла вечност. Вече не. Не и ако баща ми ме прегази точно както прегази Теър.

17.

Удряш и бягаш

Пръстта хрущеше под краката на Ема, докато тя тичаше по пътеката в пустинята. Единственото, което искаше, бе да се махне колкото се може по-далеч от господин Мърсър. Беше виждала този поглед и преди, в очите на своите бащи — осиновители. След всичко, което се случваше, последното нещо, от което се нуждаеше, бе да се разправя и с него.

Но може би сестра ми трябваше да се разправи точно с баща ми. Отчаяно се надявах, че съм интерпретирала погрешно спомена. Може би мъртвият ми мозък си играеше лоши шеги с мен. Може би това беше просто сън, който си бях спомнила. Баща ми никога досега не ме беше поглеждал по този начин — никога не бе беше хващал толкова грубо, не ме беше наранявал. Никога. Но онази нощ го беше направил.

Скоро звуците от партито утихнаха и единственото, което Ема чуваше, бяха ударите на сърцето й и хрущенето на пясъка под краката й. Тя постепенно си припомни репликите, които си бяха разменили господин Мърсър и майка му и режещите им гласове отекнаха в съзнанието й. Господин Мърсър си имаше любовница. Сериозна ли беше връзката му?

Пред нея се появи гладка скала, обляна от лунна светлина. Ема се отпусна върху нея; краката я боляха от тичането на високи токчета. Докато оглеждаше малките пукнатини по повърхността на скалата, в главата й се появи един спомен от детството й. Понякога майка й си намираше приятели и въпреки че Беки беше изоставила Ема, когато тя беше само на пет годинки, момичето все още си спомняше някои от тях.

Повечето от мъжете работеха като тираджии, като търговски пътници или изобщо не работеха, но имаше един, когото Беки обичаше много. Той се казваше Джо и Ема също го харесваше. Той гледаше анимационни филмчета заедно с нея и й носеше бонбони и малки играчки от супермаркета, където работеше нощна смяна. Държеше се с нея толкова по-добре от останалите мъже, че Ема беше започнала тайно да се надява, че Джо е баща й — а тя си умираше да има татко. Но един ден Джо спря да идва, а Беки спря да говори за него.

— Този гадняр ме е мамил — отвърна сопнато тя, когато Ема попита къде е той. Тя не знаеше какво има предвид майка й — в нейния свят маменето означаваше да премести пионката от „Не се сърди човече“ с едно или две квадратчета по-напред. Но тя пък никога не беше виждала Беки и Джо да играят на „Не се сърди човече“.

Ема въздъхна, стана от скалата и се протегна, защото трябваше да се върне на партито преди някой да започне да задава въпроси.

Една ръка се отпусна на рамото й и Ема подскочи. Лоръл. Сигурно беше тя. Пред очите й прелетяха образите на окървавената тенис ракета. Тя се обърна рязко, убедена, че сестрата на Сътън стои зад гърба й. Вместо това очите й срещнаха лешниковите очи на Теър.

— О! — прошепна Ема и отстъпи назад.

Бялата му риза се беше измъкнала от колана на панталоните.

— Добре ли си? Ти… чу ли ги?

— Да — призна тя. — Чух всичко.

Теър протегна ръка, сякаш искаше да я прегърне, но очевидно си спомни, че отношенията им са се променили и неловко напъха ръце в джобовете си.

— Точно от това се опитвах да те предпазя онази нощ в каньона Сабино — каза той. — Видях баща ти на пътеката със… е, с някой, който не беше майка ти. Затова се опитах да те отведа по-далеч от тях — и затова ти казах да бягаш.

Ема рязко вдигна глава. Не очакваше да й каже точно това.

— Чакай малко. Баща ми е бил на пътеката?

Теър шумно въздъхна.

— Да. Затова той хукна след нас. Разбра, че съм го видял — продължи той със задавен глас. — Съжалявам, че не ти казах. Щях да го направя… но се озовах в болницата, а след това се върнах в клиниката и ти спря да отговаряш на имейлите ми.

Главата ми се завъртя заедно с Емината. Праха от пустинята, който видях по баща ми. Бях права. От него бяхме бягали. От него и от някаква ужасна, разбиваща семейства жена. Затова искаше да знае какво съм видяла. Но дали ме беше подгонил, за да се опита да ме подкупи по някакъв начин — или за да затвори устата ми завинаги?

— Не съм казвал на Лоръл — продължи Теър, след като спря за миг, за да избърше потта от веждите си. — И мисля, че и ти трябва да си мълчиш.

Ема го погледна; чувстваше главата си лека, като запълнена с памук.

— Защо?

Той прехапа устната си.

— Тя не е силна като теб. Току-що разбрах, че след като ме откарала в болницата, направо рухнала.

— Ами нали ми била ядосана — отбеляза Ема. — Ти каза, че искала да ме убие.

Теър поклати глава.

— Да, но тази сутрин ходих на физиотерапия и сестрата ме попита как е приятелката ми. Първоначално си помислих, че става дума за теб, но тя говореше за „русото момиче, което остана през нощта“, когато ме раниха. Въпреки че й казах да си върви, Лоръл седнала в чакалнята и се разплакала. — Теър си пое дъх и прокара пръсти през косата си. — Сестрата каза, че изпаднала в такава истерия, че й дали успокоителни и я задържали през нощта в болницата под наблюдение. Не й позволили да шофира в това състояние.

Ема примигна, осъзнавайки постепенно какво означават думите на Теър. Тя сплете пръсти зад тила си, опитвайки се да събере мислите си.

— Чакай малко. Лоръл е останала в болницата цялата нощ… а в каньона е бил баща ми — повтори тя.

— Да — отвърна тихо Теър.

В далечината се обади бухал. Един облак премина пред луната. Ема погледна към Теър.

— Баща ми разговарял ли е с теб за онази нощ? Даде ли някакво обяснение какво е търсил там?

Теър присви очи и изпръхтя презрително.

— Бих казал, че като ме прегази с твоята кола даде много ясно да се разбере, че повече не иска да споменавам за онази нощ.

Ема скочи като попарена.

— Той те е блъснал?!

Това не може да е вярно, помислих си аз. Не може да е вярно. Споменът ми не беше сън. Всяка страховита, ужасяваща подробност беше истина.

Теър погледна към Ема и сви рамене.

— Че кой друг може да бъде? Баща ти ни преследваше. А онзи, който ме блъсна, караше твоята кола. Той има ключове за нея, нали?

Онази нощ бях изпуснала ключовете си край колата, но резервните със сигурност бяха у баща ми.

Ема се замисли и внезапно всичко, което смяташе за истина, се разбърка в главата й и на негово място започна да се оформя една нова картина. Значи Лоръл не го беше извършила. Но в нощта, когато беше умряла Сътън, там е имало и някой друг. Някой, който е имал мотив да затвори устата на Сътън. Господин Мърсър. Тогава й хрумна нещо друго. Ами ако господин Мърсър не се е опитвал единствено да скрие връзката си? Ами ако Сътън го е заплашила, че ще разкаже в полицията, че е прегазил Теър? Ами ако я е убил, за да й попречи да го направи?

Но господин Мърсър беше баща на Сътън. Възможно ли беше това?

Ема отново седна на скалата, подпря глава на дланите си и неочаквано се разплака. Причината може би беше натрупаният стрес, но сълзите изведнъж потекоха по лицето й.

Искаше ми се и аз да мога да заплача. От шок. От вцепенение. От това колко нечестно беше всичко. Но колкото и да се опитвах, не успях да отроня и една сълза.