Ема се поколеба. Никога не се беше замисляла за това.

— Предполагам, че ако човек има тайна любовна връзка, той ще иска да я скрие, нали? — промърмори тя. — Ще дойдеш ли с мен? — Направо откачаше при мисълта да се промъкне сама в кабинета на господин Мърсър.

Итън върна телефона на Ема и поклати огорчено глава.

— Не мога. Тогава ще трябва да водя мама на преглед при лекаря.

Ема прехапа устни; не искаше да се оплаква.

— Добре. Но след това може ли да ти се обадя?

Итън стисна ръката й.

— Разбира се.

— Искаше ми се да стане по-скоро. Не знам как ще издържа до четвъртък — рече тихо Ема.

— Ще се справиш, Ема. Толкова си близо.

Тя затвори очи.

— След като мама ме изостави, всяка нощ си пожелавах да се върне и да ме вземе. Тя обичаше да си играе на търсене на съкровища — каза Ема, припомняйки си малките бележчици, които Беки оставяше под възглавницата й или върху рафтчето за яйца в хладилника. — Мислех си, че ако просто разгадая следите, ще успея отново да я намеря. Щяхме да се преместим в наша собствена къща, да си имаме златист ред ривър и да бъдем истинско семейство. Щяхме да бъдем щастливи. Но досега съм живяла с десетки семейства и нито едно от тях не ми изглеждаше щастливо.

Луната се скри зад облак и за миг всичко потъна в пълна тъмнина.

— Моето семейство определено не е щастливо — промърмори Итън. — Но не мисля, че така ще бъде винаги. В един определен момент трябва да избираш с кого искаш да бъдеш. — Той се прокашля смутено. — Както ние избрахме да бъдем заедно.

Въпреки стреса и умората Ема не се сдържа и се усмихна.

— Ами нека да изберем да останем заедно тук още известно време. Все още не съм готова да се прибера.

Итън се облегна на пейката и я прегърна през раменете.

— Можем да останем толкова, колкото ти се иска.

* * *

Часове по-късно Ема лежеше в леглото си и от време на време поглеждаше към бюрото на Сътън, което беше избутала пред вратата. За да се успокои, тя бе започнала да пише списък с нещата, които би искала да прави заедно с Итън, който включваше съставянето на плейлиста с подходящи песни за айпод, и списък с най-романтичните неща, които й беше казвал Итън, който включваше и думите му, че ще я защити от убиеца на Сътън на всяка цена.

Внезапно дочу глас.

— Излез да си поиграем.

Ема се надигна в леглото и се огледа с безумен поглед.

— Излез… — пропя отново гласът. Но това не беше господин Мърсър. И не се чуваше откъм коридора.

Ема отиде до прозореца и дръпна завесата. И там, на предната поляна, под големия дъб, стоеше една жена с гъста тъмна коса и кръгло лице. Ема зяпна от изненада. Това беше майка й. Беки.

Тя беше доста по-бледа, отколкото си я спомняше Ема, кожата й изглеждаше почти призрачна под нощното небе. На китките й виждаха плетени гривни. Изтърканите й дънки бяха подгънати и разкриваха дългите й, слаби голи нозе. Избеляла тениска висеше на слабите й рамене и се развяваше около корема й. На нея се виждаше нечетлив надпис, но тениската определено изглеждаше болезнено позната — Ема знаеше, че я бе виждала и преди.

Аз също. Не можех да се сетя откъде, но познавах тази тениска така, сякаш беше моя — дали не я бях виждала в някой от сънищата на Ема?

— Мамо? — извика Ема. Тя се наведе напред и присви очи, опитвайки се да види по-ясно майка си, но Беки продължаваше да гледа към мократа земя. Ема едва успя да различи лицето й в сумрака.

— Чакай, мамо, идвам! — каза Ема, отвори прозореца на Сътън, хвана се за клона на дървото и се спусна на земята. Краката й потънаха в мократа трева, която навлажни дори нощницата й. Веднага, щом Беки я видя, тя отстъпи назад като уплашено животно.

— Не, мамо, почакай! — извика Ема и тръгна напред. — Искам да поговорим.

— Не искам да говоря. Искам да играем — отвърна Беки с детински глас.

— Моля те? — рече Ема, протягайки ръка. — Искам да ми помогнеш. Искам да ми разясниш всичко.

Беки вдигна глава и срещна погледа й. Очите й бяла ледено, призрачно сини.

— Толкова съжалявам — каза тя. — За всичко, което направих. За това, че те разочаровах. — Тя отметна кичур черна коса от очите си, изцапвайки лицето си с кал, която изглеждаше като белег на челото й. — За това, че те изоставих.

Ема протегна ръце.

— Моля те, прегърни ме — рече умоляващо тя.

Но Беки просто отстъпи назад.

— Наблюдавам те. През цялото време те наблюдавах, Сътън.

Ема примигна.

— Аз не съм Сътън.

Беки вирна брадичката си, сякаш не можеше да повярва на думите на Ема.

— Какво искаш да кажеш?

Ема се опита да я хване за ръцете, но те бяха твърде хлъзгави — сякаш кожата на Беки беше покрита с някаква лигава ледена субстанция.

— Аз съм Ема — каза тя. — Не си ли спомняш?

Беки яростно разтърси глава.

— Намираш се в къщата на Сътън — каза тя, отдръпвайки се от Ема. — Трябва да си Сътън.

Внезапно погледът й се изпълни с гняв. Беки пристъпи напред и посегна да улови ръцете на Ема, но не успя.

— Кажи ми истината! Кажи ми коя си? — Тя посегна отново, като този път успя да одраска кожата на Ема с дългите си нокти. Но щом я докосна, Беки се разпадна на купчина пепел. В далечината някой се изсмя. Приличаше на гърления, баритонов смях на господин Мърсър.

Ема се пробуди внезапно; пижамата на Сътън беше подгизнала от студена пот. Тя се намираше в леглото, далеч от прозореца. Светещите цифри на електронния будилник показваха 2:03 часа. Ема се уви в завивките и се опита да успокои дишането си. Не спираше да разтърква очите си, но въпреки това не можеше да се отърси напълно от картините от съня й. Беки беше толкова наблизо, сякаш се криеше около къщата на Мърсърови с надеждата, че ще зърне дъщеря си.

Това желание — фантазия, че Беки се върти някъде наблизо и я наглежда, че се интересува от живота й, никога не я напускаше — особено в стресиращи моменти. Но това беше глупаво. Беки не се интересуваше от близначките си. Тя беше безразсъдна, егоистична и своенравна. Беше изоставила и двете си момичета, без да се обърне назад.

А сега едната от дъщерите й беше мъртва. А другата живееше с убиеца й.

21.

Блуждаещи съзнания

— И така, имаме голям пробив за партито в петък! — пропя Шарлът, когато в понеделник следобед се тръсна на стола до Ема в училищната библиотека. — Разговарях с мъжа от „Плюш“ и той се съгласи да е нашият бияч. Освен това получих страхотно предложение за ордьоврите от доставчика на храна, който мама използва. Не е ли страхотно?

Ема се опита да се усмихне, макар че беше изненадана от високия тон, на който говореше Шарлът. Не че дежурният библиотекар, колежанин с големи слушалки на ушите, им обръщаше внимание. Читалните в „Холиър“, беше забелязала Ема, почти не се използваха за учене. Дори децата, които четяха, всъщност бяха взели оръфани броеве на „Воуг“ и „Спортс Илюстрейтид“.

— И аз свърших доста неща! — възкликна Габи, придърпвайки си един стол. — Двете с Лили изпратихме поканите през уикенда и като че ли всички са навити. Някои хора ми се сториха доста нервни, тъй като ще се намираме в училищна собственост, но от сигурен източник научих, че Амброуз и останалите от администрацията ще са на онази конференция в Сидона.

— Теренът е чист — потвърди Лили. — Освен това казахме на всички да паркират по-далеч колите си, за да не привличаме внимание.

Шарлът се ухили на Ема.

— Наш собствен бал, спонсориран от „Игра на лъжи“.

— Аха — отвърна неопределено Ема. Тя се пресегна, за да извади телефона на Сътън от чантата си, но вместо това наклони масата. Книгите се изсипаха върху килима. Бутилката й с минерална вода се претърколи под съседната маса. Две момичета веднага скочиха и грабнаха книгите. Някакво момче, което Ема не познаваше, улови бутилката и събра гримовете на Сътън. Всичко се озова обратно в чантата й, без Ема дори да помръдне пръста си.

— Типично — рече Габи и завъртя очи. — Пак сме на върха, след като всички научиха за тайния бал и искат да бъдат поканени.

— Нещо притеснява ли те, Сътън? — попита загрижено Шарлът.

— Разбира се, че не — отвърна бързо Ема, макар да знаеше, че лъжата веднага ще бъде усетена. Цял ден си беше мислила за господин Мърсър, прехвърляйки всички подробности от случая в ума си.

— Така, поканих обичайните хора, плюс група ученици от училищния вестник, ученическия съвет, модния клуб и екипът, който прави годишника — докладва Габи, приглаждайки плисираната си, карирана пола. — Лили изпрати покани на второкурсниците и онези, които са предпоследна година, както и на няколко първокурсници. Гледаме да ограничим кръга, за да не ни спипат. Подлата четворка адски ще се вбесят — тях ги няма в списъка.

— Но няма да им пречим твърде усилено да ни се натресат, нали? — попита Шарлът.

— Аха. — Лили пишеше нещо на телефона си. — И тогава ще ги спипаме.

Шарлът погледна към Ема.

— Как се справя Итън с онзи запис? Идеята ти да го прожектираме на стената адски ми харесва.

— Мисля, че скоро ще го имаме — отвърна Ема. Всъщност нямаше представа как се справя Итън — записът не беше сред най-големите им приоритети.

Остатъка от предишната нощ бяха прекарали в мълчание, хванати за ръце и взрени в звездите, докато накрая Ема не се принуди да се прибере в дома на Мърсърови.

Момичето поклати глава. Господин Мърсър определено беше добър актьор — държеше се така, сякаш нямаше представа къде се е намирала колата на Сътън, преструваше се, че вярва на историята й, че е при Мадлин. Играеше перфектно ролята на любящ, макар и понякога строг баща. Възможно ли бе да е свикнал да лъже, да прикрива тайни? Възможно ли бе да има престъпно минало?

Тя си спомни за думите на баба Мърсър, че години наред са живели в Калифорния, преди внезапно да се преместят в Тусон, малко след като са осиновили Сътън. Може би там е имал криминално досие. Все пак хората не стават убийци просто ей така. Четвъртък, когато щеше да претърси кабинета на господин Мърсър, й се струваше толкова далеч. Може би ако преровеше миналото на господин Мърсър, тя щеше да открие предишни инциденти, които да й помогнат да докаже склонността му към насилие.

Склонност към насилие. Не можех да го възприема. Баща ми беше ли проявявал насилие преди онази нощ? Само да можех да си спомня.

— Земята вика Сътън — рече Габи, размахвайки ръце пред лицето на Ема. — Чуваш ли ме изобщо какво говоря?

Ема се обърна към тях и видя, че Габи, Лили и Шарлът я гледат озадачено. Тя се зачуди колко дълго се е отнесла. Отметна косата си през рамо и изпъна гръб.

— Абсолютно — излъга тя.

В този момент се разнесе пронизителният звук на звънеца. Всички се надигнаха от местата си и тръгнаха към вратата, като бъбреха ентусиазирано, тъй като това беше последният час за деня. Край тротоара чакаха автобусите. На изхода вече беше започнала да се образува верига от автомобили.

Мадлин ги чакаше в коридора, облякла палтото си. Шарлът бързо ги осведоми за намерението да съгласуват облеклата си.

Очите на Мадлин грейнаха.

— Ооо, пазаруване! Искате ли да отидем утре, когато приключите с тренировката?

Всички закимаха. Шарлът се обърна към Ема.

— Предполагам, че ще съобщим на Лоръл по време на тренировката.

Мадлин се намръщи.

— Не знам дали трябва да я включваме — тя ми изглежда твърде ангажирана с брат ми, за да ни помогне да осъществим плана. Мисля, че дори трябва да я лишим от привилегиите й в клуба „Игра на лъжи“.

— Това е малко прекалено, Мадс — рече Шарлът с успокояващ тон и пристъпи от крак на крак. — Нали, Сътън?