— Напоследък Лоръл се държи много гадно. Просто имам нужда да се откъсна от непрекъснатите скандали.

— Заради Теър? — попита остро Мадлин.

Ема заби поглед в пръстите на краката си.

— Донякъде.

Раменете на Мадлин се напрегнаха.

— Ако правиш нещо с него зад гърба ми, Сътън, кълна се, че…

— Нищо не правя — увери я Ема. — Всъщност разговаряхме два пъти, но нищо повече. — Тя седна на леглото до приятелката си. — Нещата с Итън вървят много добре. Той наистина ме прави щастлива.

Лицето на Мадлин грейна в искрена усмивка.

— Итън ми се струва наистина страхотен. Кой да предположи, че разсеяният поет ще се окаже толкова добро момче? Много се радвам за вас.

— Благодаря — отвърна срамежливо Ема. — И аз мисля, че е страхотен. И разбирам защо толкова се опитваш да предпазиш брат си. Знам за клиниката.

Едно мускулче на брадичката на Мадлин потрепна. Тя погледна към вратата.

— Говори по-тихо — прошепна тя. — Той ли ти каза?

— Да. Разказа ми миналия уикенд, когато се засякохме в бакалията. — Това бе един от моментите, в които Ема можеше да бъде абсолютно откровена. — И не съм казала за това на никой друг. Не бих могла да ви го причиня.

Мадлин въздъхна.

— Благодаря. — Тя развърза опашката си и остави тъмната си грива да се разпилее по раменете й. — Обичам брат си — рече тихо момичето и улови кичур от косата си, разглеждайки нацъфтелите й краища. — Просто искам всичко с него да бъде наред.

— Знам — прошепна Ема. — Той се оправя, Мадс. Сама каза, че откакто се е прибрал, е чист.

— Поне доколкото знаем. — Мадлин погледна навън през прозореца. След това рязко се обърна и погледна Ема в очите. — Знам, че когато стане въпрос за него, направо откачам. Но ти не можеш да си представиш какъв беше животът тук без него. Когато прекарваше време с теб — а сега с Лоръл — него го няма… — Гласът й секна и очите й се напълниха със сълзи. — Не мога да живея в тази къща без брат ми, Сътън — рече най-накрая тя, поклащайки бавно глава. — Той е единственият, който ме защитава, единственият, който ме обича.

— О, Мадс — прошепнах аз, изпълнена с безсилие.

Ема прегърна приятелката си през раменете.

— Аз съм до теб — прошепна тя. Не можеше да се постави изцяло на мястото на Мадлин, но самата тя бе получила своя дял семейна драма и разбираше много добре страха й.

Аз прегърнах и двете, желаейки отчаяно да можех да оправя нещата.

* * *

Часове по-късно Ема се събуди внезапно с пламнало гърло. Часът беше три сутринта, време, което Беки наричаше часът на вещиците. Тя си беше нощна птица и всяка сутрин в три часа Ема я чуваше да крачи из апартамента.

Нощната лампа с форма на сълза, която беше монтирана на стената над леглото на Мадлин, хвърляше зловеща синкава светлина върху пода. Къщата беше съвсем тиха, с изключение на хъркането на господин Вега, което се чуваше от края на коридора. Ема искаше да затвори очи и отново да заспи, но устата й сякаш беше натъпкана с памук.

Тя отметна завивките си внимателно и колкото се може по-тихо. По-рано вечерта, докато двете гледаха телевизия и разменяха клюки, господин Вега беше надникнал ядосано в стаята.

— Къде са ви учебниците по физика? — попита недоволно той.

Мадлин подскочи поне метър във въздуха.

— Ами тъкмо си почиваме — отвърна тя. След това двете угасиха телевизора и почти не разговаряха. Ема се надяваше, че след като си тръгне сутринта, Мадлин няма да бъде наказана заради това.

Банята на етажа се намираше точно до спалнята на господин и госпожа Вега, затова Ема реши да слезе в кухнята. Стълбите изскърцаха под краката й. Тя замръзна на място за миг, убедена, че господин Вега ще дотърчи с крясъци. Просто продължавай да вървиш, каза си тя, впери поглед напред и се прокрадна към кухнята. Не вършиш нищо нередно.

В края на коридора стоеше голяма дървена ваза, в която бяха поставени клонки с ярки, жълти цветове. На масата в малката дневна лежеше старинен сребърен поднос. Ема мина по индианския килим и зави към кухнята, която все още ухаеше леко на подправки от вечерята. Точно когато босият й крак стъпи върху студените плочки, тя зърна нещо и ахна. До плота от черен гранит стоеше Теър и я гледаше.

Ема отскочи назад.

— Ох!

— Какво правиш тук? — прошепна Теър. Когато Ема пристигна, той се беше затворил в стаята си.

Теър беше облечен само с тъмносини боксерки, без тениска, и дори тъмнината не можеше да скрие мускулестите му рамене и корем. Ема бързо наведе очи.

— Ами останах да спря при Мадс.

Пулсът ми се ускори. Какво не бих дала за още няколко минути насаме с Теър Вега и неговите рамене.

Лешниковите очи на Теър обходиха ефирната блузка на Ема.

— Това е страхотно.

Колкото и да ми беше трудно да наблюдавам как Теър гледа Ема, част от мен искаше близначката ми да се приближи до него. Исках Теър да я притисне към гърдите си, за да си спомня какво е усещането да ме прегръща.

Той пристъпи към нея.

— Отдавна не си оставала да спиш у дома — каза той с груба нотка в гласа.

Ема преглътна. Теър стоеше толкова близо до нея, че тя можеше да подуши дезодоранта му и лекия ментов аромат на зъбната му паста. Той погледна към часовника, който висеше над фурната.

— Три часа — рече тихо момчето. — По това време обичахме да се срещаме, помниш ли? Затова ли дойде?

— Аз… — Гласът на Ема секна. Тя искаше да каже не, но нещо я възпря. Теър беше като магнит, който я привличаше към себе си. — Просто исках да се махна от баща ми.

Внезапно ръцете му се плъзнаха около кръста й и устните му се озоваха на сантиметри от нейните.

— Теър — каза Ема, извръщайки глава.

— Сътън — топлият му дъх опари ухото й.

— Сега съм с Итън — изтърси тя и отстъпи назад. — Ще се връщам горе.

Теър разпери ръце.

— Ами връщай се.

Ема знаеше, че трябва да се махне. Но нещо я задържаше тук, нещо й пречеше да отмести поглед от него. Лешниковите му очи я привличаха. Струваше й се, че усеща колко силно я желае.

— Аз… — прошепна тя, но остатъкът от изречението се изпари от езика й.

Недей, умолявах я безмълвно аз. Дай ми само още няколко секунди. Но в този момент тя се обърна и побягна нагоре по стълбището към стаята на Мадлин, повличайки ме след себе си, далеч от момчето, което толкова отчаяно обичах.

26.

Повикайте лекаря

В четвъртък следобед Ема спря колата на Сътън на паркинга за посетители пред медицинския център на Аризонския университет. На слепоочията й изби пот, но тя не беше съвсем сигурна дали причината е яркото слънце или фактът, че се кани да проникне незаконно в кабинета на господин Мърсър.

През входната врата излезе една лекарка, облечена в зелена престилка, която разговаряше по телефона и си играеше с висящия на врата й стетоскоп. Жената мина покрай Ема и й се усмихна. Момичето наведе глава и не отвърна на усмивката й, защото се чувстваше като шпионин.

Наистина ли смяташе да го направи? Да се промъкне в кабинета на господин Мърсър и да прерови нещата му? Макар двамата с Итън да се бяха съгласили, че това е най-удачният ход, идеята изобщо не й допадаше. Макар да беше задигнала чантата от бутика, да беше участвала в номерата на клуба „Игра на лъжи“ и дори да беше преровила стаите на Лоръл и Теър в името на откриването на убиеца на близначката й, претърсването на кабинета на бащата на Сътън й се струваше много по-опасно. Може би защото се намираше в болницата, място с хиляди видеокамери и охрана. На господин Мърсър щеше да му е много лесно да научи какво е направила.

Ема се стегна, преглътна и закрачи към асансьора. Когато се качи в кабинката, тя натисна бутона с номер три; господин Мърсър работеше на третия етаж — пишеше го на визитката му.

Ортопедията се намираше вдясно от асансьора и Ема се запъти натам с възможно най-безгрижното изражение на лицето си. Мястото не се различаваше от останалите болници, които беше посещавала: боядисани в зеленикав цвят стени, високи прозорци и покрит с балатум под. Въздухът миришеше зловещо на антисептици и болест, а по стените висяха рисунки на пациентите от детското отделение — повечето бяха на пъстроцветни длъгнести дракони или на кучета с тъжни очи.

Аз също огледах коридорите, очаквайки да видя нещо познато, някой предмет, който да запали поредния спомен. Дали баща ми ме беше донесъл тук, след като ме беше убил? Не можех да не си го представя как носи тялото ми по коридорите към болничния крематориум.

Ема зави зад ъгъла и влезе в чакалнята. Жената на регистратурата я изгледа внимателно.

— Извинете, госпожице, мога ли да ви помогна?

Ема замръзна. Жената я гледаше, без да показва, че я е разпознала, което вероятно беше добре.

— Всъщност да. Идвам при доктор Мърсър, аз съм негова пациентка. — Тя се опита да изглежда объркана, сякаш има сериозен проблем, който изисква доктор Мърсър да я приеме в края на работния ден.

Регистраторката присви очи.

— Доктор Мърсър отсъства днес. На конференция е.

По дяволите. Ема осъзна, че е трябвало да планира по-внимателно прикритието си — естествено, че регистраторката ще знае къде е бащата на Сътън. Внезапно в коридора се появи един дребен мъж, облечен в болнична нощница, със сплескана от дългото лежане бяла коса. Стиснал в ръка пликче с чипс, той огледа залата, сякаш търсеше някого.

— Гроувър? — извика той. — Гроувър, къде си? — След това мърморейки под носа си той продължи по коридора, плъзгайки крака по балатума сякаш караше кънки.

Регистраторката се изправи и се отдалечи от бюрото си.

— Господин Хамилтън! — извика тя. — Как успяхте да стигнете чак до тук? — Жената внимателно го хвана за голата ръка и го поведе по коридора.

Ема веднага усети разкрилата се възможност и тръгна по другия дълъг коридор, над който висеше табелка с надпис „КАБИНЕТИ“. Погледът й жадно следеше номерата на стаите. 311. 309. 307. Бинго.

Моля те, не бъди заключена. Моля те, не бъди заключена. Ема натисна сребристата дръжка, натисна леко с рамо и после бързо затвори вратата след себе си. Беше успяла.

Кабинетът на господин Мърсър представляваше идеален квадрат и беше по-малък, отколкото си беше представяла. Единственият прозорец гледаше към градина с малко езерце. На белите стени висяха четири поставени в рамки дипломи — всичките от училища в Калифорния. До дървеното бюро се виждаше календар със снимка на Дрейк, който подскача весело в снега край някаква селска вила. Коженият стол беше избутан назад, сякаш господин Мърсър беше скочил внезапно и се беше изстрелял от кабинета.

Ема дочу стъпки и инстинктивно се хвърли към вратата. Не влизай! Сърцето й не спря да тупти в ушите докато стъпките не утихнаха.

След това момичето погледна към бюрото. То имаше три чекмеджета плюс шкафче — картотека. Върху попивателната беше оставен бележник за срещи, а край лампата лежеше лаптоп макинтош. Тя издърпа бавно и внимателно най-горното чекмедже, без да е сигурна какво точно търси. Окървавен нож? Сутиен, който принадлежеше на любовницата му? Подписано признание? Но в чекмеджето имаше само кочан с рецепти, няколко химикалки и джобен наръчник за симптоми и лекарства.

В следващото чекмедже тя откри кесийка с кламери, жълти маркери и калкулатор на слънчеви батерии. Няколко папки, пълни с медицински досиета, бяха подредени върху тетрадки, носещи имена на лекарства. Ема отвори третото чекмедже и намери отворена кутия с писалки и чекова книжка. Прелисти я назад, където се пазеше дневник на трансакциите. Бинго. Господин Мърсър беше от хората, които все още смятаха платежния си баланс на ръка, вместо онлайн. Тя се опита да разчете нечетливия му почерк, с който бе записал сметките за бензин, ипотека, няколкостотин долара за тусонски доставчик на храна, наречен „Да печем хляб!“, плащания по кредитна карта, за интернет и кабел. После имаше чек за двеста долара на името на някоя си Рейвън Дженингс.