— Може и да е опасно. Но трябва да рискувам. Моля те, подкрепи ме, Итън. Моля те. Не знам какво друго да направя.

Итън продължаваше да изглежда разтревожен, но я притисна в прегръдките си.

— Разбирам те — каза той. — До теб съм. И ще остана с теб докрай.

Ема стисна зъби.

— Всъщност доста размишлявах върху това. Ако те вкарам в стаята, Рейвън може да откачи.

Итън се поколеба, прокарвайки пръсти през косата си.

— Добре, ами ако изчакам пред нея?

Планът ми харесваше. Последното нещо, от което се нуждаех, бе сестра ми да умре и двете да се окажем някъде по средата, опитвайки се да разберем кой ни е убил.

— Дадено — рече Ема.

— Моля те, бъди внимателна. — Итън изглеждаше обезпокоен. — Не знам какво бих направил, ако нещо се случи с теб.

Неочаквано очите на Ема се напълниха със сълзи.

— Всичко ще бъде наред.

— Как може да си сигурна? — попита настоятелно Итън.

— Сигурно не мога — отвърна Ема, докато въртеше на пръста си сребърния медальон на Сътън.

— Ще бъда пред онази стая. Ако получиш някакво лошо предчувствие, или нещо не ти се стори наред, обещай ми, че веднага ще излезеш от там.

Ема се насили да се усмихне.

— Разбира се, че ще изляза.

Итън се наведе напред и отново я прегърна.

— Когато всичко това приключи, помисли си колко по-лесно ще ни бъде — прошепна Ема в ухото му. — Аз ще си бъда просто… аз. А ти ще си ти.

Итън я притисна към себе си, но погледът му бе насочен в друга посока. На вратата стояха няколко фигури.

— Какво е…

Внезапно музиката секна. Разнесоха се объркани мърморения. Ема и Итън се отдалечиха от пейките точно, когато се разнесе гласът на Мадлин.

— Ченгета!

— Никой да не мърда! — извика едновременно с нея една от фигурите.

Настана пълен хаос. Учениците хукнаха към изходите, като едва не събориха Ема на земята. Няколко полицаи изтичаха в салона и хванаха няколко деца. Отвън виеха сирени, от мегафоните се разнасяха заповеди да не мърдат от местата си и да запазят спокойствие.

Ема хвана Итън за ръката.

— Да вървим!

Те се врязаха в тълпата. Момичетата тичаха към вратите и глезените им се кривяха на високите токчета. Момчетата минаваха напряко през пейките, спъвайки се в седалките. Един играч на лакрос, който си беше пийнал доста, се блъсна в Ема и я откъсна от Итън. Той започна да се отдалечава от нея като малка спасителна лодка, откъсната от кораба си.

— Итън! — извика Ема.

Учениците си пробиваха с лакти път напред. Във въздуха отекваха писъци и викове. Някой хвана Ема за рамото; тя се обърна и видя блестящите очи на Ниша.

— Побързай! — извика й момичето.

Ема се обърна към Итън, но той вече не беше на мястото, където го беше оставила.

— Итън! — извика тя. — Итън! — Погледна часовника си. Беше 20:40 часа. Трябваше да се махне от тук. Не можеше да пропусне срещата си с Рейвън.

Учениците се изсипаха в коридора, който водеше към паркинга, точно когато една полицейска кола спря пред входа. Ема се обърна и хукна в противоположната посока, по непознат коридор. Не спираше да поглежда през рамо, с надеждата, че Итън ще се появи отнякъде, но той беше изчезнал. Може би щеше да я посрещне отвън, помисли си тя. Знае къде да ме намери.

Тя продължи да тича по коридора; сандалите на Сътън бяха направили пришки по краката й. Коридорът беше тъмен и тя не виждаше почти нищо пред себе си. Стори й се, че в дъното забелязва някаква врата, но какво щеше да стане, ако тя не водеше наникъде?

Внезапно зад нея отекнаха стъпки.

— Ти! — разнесе се нечий глас.

Ема се обърна; веднага беше познала гласа. Куинлън. Естествено, че точно той щеше да я намери.

Но тя не можеше да му се остави — не можеше да му позволи да разбере коя е. Затича се още по-бързо, дробовете започваха да я болят.

— Ти, там! — Гласът на Куинлън прозвуча още по-близо. — Спри!

Ръцете на Ема се протегнаха напред и докоснаха нещо твърдо миг, преди тя да се блъсне в него. Тя отстъпи назад и видя библиотечни рафтове, пълни със стари учебници. Потърси опипом врата, но не намери.

— О, Господи — прошепна тя. Беше попаднала в задънена улица.

Уоки-токито на Куинлън изкряска.

— Хванах един — чу гласа му тя.

Ема погледна надолу, след това нагоре. Сърцето й замря. На няколко сантиметра над рафтовете проблесна малък прозорец. Който дори беше леко отворен. Пръстите й се вкопчиха в средните рафтове, тя стъпи на най-долния и започна да се изкачва. Библиотеката леко се разлюля напред-назад.

— Спри! — Фигурата на Куинлън вече се виждаше в коридора. Той тичаше с всички сили, вдигнал палката над главата си.

Ема се издърпа върху библиотеката и отвори прозореца докрай. Отворът бе достатъчно голям, за да успее да се промъкне през него. Тя се извъртя и изкара краката си през прозореца. Пръстите й се закачиха в металните жлебове на касата, тялото й се измъкна навън и тя скочи на земята. Коленете й се подгънаха, за да смекчат удара и дланите й се удариха в обраслата с трева земя. Ема побягна. Беше свободна. Беше успяла. А Куинлън така и не разбра кого едва не беше хванал.

Но аз изобщо не бях във възторг. Докато гледах как Ема тича в тъмното, си мислех колко по-добре щеше да е ако тя се беше хвърлила на пода пред Куинлън и му беше позволила да я завлече в участъка, дори това да означаваше, че ще я арестуват. Докато я гледах, аз осъзнах, че не искам тя да отива в онзи мотел — особено сама.

В онази стая я чакаха отговорите, сигурна бях в това. А с тези отговори идваше и опасността.

29.

Мотел Ад

— Намирате се на три километра от целта — разнесе се гласът на портативния джипиес. Не че Ема имаше нужда от упътвания — неоновата табела на „Супер 8“ светеше в далечината. Когато слезе от магистралата, стомахът й се беше свил от нерви. Само след три километра тя щеше да получи своите отговори. След 2,9 километра, 2,8 километра…

На кръстопътя тя сви вляво. По улиците почти нямаше автомобили и заведенията за бърза закуска от двете страни на пътя бяха зловещо празни. Ема подмина един „Арби“, един „Макдоналдс“, западнала закусвалня, наречена „Подковата“, пред която бяха паркирани два ръждясали пикала. Лекото ръмене премина в силен дъжд. Тя свали прозореца докрай и остави водата да се стича по ръцете й. Студът й помагаше да се фокусира. Трябваше да запази хладнокръвие независимо от онова, което щеше да открие в мотела.

Ема зави по един тъмен, хлъзгав път и пред нея се появи „Супер 8“. Над входа грееше надпис „СВОБОДНИ СТАИ“, но буквите С и Д бяха изгорели, а Т се беше катурнала надолу.

Ема мина зад сградата и паркира. Наблизо се виждаше само един червен пикап. На Рейвън ли беше той? Тя погледна с присвити очи към регистрационните номера от Аризона, големите гуми и лепенките с полуголи момичета. Наистина ли би карала нещо такова? Но пък Ема не знаеше нищо за тази жена. Можеше да бъде всякаква, да харесва всякакви неща.

Ема слезе от колата и я заключи. Дъждът продължаваше да вали и от пустинята се носеше мирис на мокра земя. Тя заобиколи мотела и потърси стая 105. Повечето прозорци бяха със спуснати пердета, но малкото, които бяха отворени, разкриваха спретнати легла и стари дървени бюра. Под стрехите проблясваха паяжини. Токчетата на сандалите й отекнаха гръмко по паважа, затова тя продължи на пръсти, опитвайки се да стъпва по-тихо.

Най-накрая стигна до стая 105 и се спря. Сърцето й биеше толкова бързо, че тя се уплаши да не се пръсне. През опърпаните граховозелени пердета се процеждаше жълтеникава светлина. Тя надникна и видя, че телевизорът е включен.

Сърцето ми се сви от страх. Това ли беше краят? Щеше ли сестра ми да разбере какво се беше случило? Знаех точно какво се надява Ема: да получи признание и доказателство за убийството ми. Но каква беше вероятността това да се случи?

Ема се приближи до вратата и тихо почука, чудейки се какво, по дяволите, ще каже, когато Рейвън отвори вратата. Минаха няколко дълги секунди, но отвътре не се чуха стъпки. Тя почука по-силно. Отново нищо. Тя започна да удря толкова силно, че бравата изщрака и вратата се отвори с протяжно скърцане.

Ема замръзна. Нощната лампа светеше. Шалтето на зелени и жълти райета беше чинно изпънато върху двете тънки възглавници. Не се виждаха никакви куфари, никакви дрехи не висяха по закачалките на малката метална стойка. Телевизорът проблясваше весело, показвайки някакъв ситком, който Ема дори не разпозна. Но стаята беше празна.

В такъв случай си тръгвай, помислих си нервно аз. Махай се от тук.

Ема се огледа и влезе в стаята. Слаб мирис на цигари и застоял хляб подразни обонянието й.

— Ехо? — извика тихо тя. — Има ли някой тук?

Цялото й тяло трепереше от нерви. Тя мина покрай телевизора и се приближи до банята, чиято врата беше затворена.

— Рейвън? — Ема притисна ухо към вратата и се напрегна в опит да чуе някакво движение вътре.

— Рейвън? — Тя бутна вратата и я отвори. Върху умивалника бяха подредени мънички бутилчици с хотелски шампоан и балсам. Един неразопакован калъп сапун лежеше до неизползвана еднократна самобръсначка. Тя отиде до душкабината и след миг колебание дръпна настрани завесата. Нищо. После отвори шкафчето над умивалника, с надеждата да открие някаква чантичка с гримове или други предмети, но с изключение на резервно руло тоалетна хартия вътре нямаше нищо друго.

Тя се върна обратно в стаята и претърси гардероба. Вътре имаше празни закачалки и ютия. Чекмеджетата също бяха празни.

Рейвън не беше тук, помисли си Ема с разочарование. Тя прокара пръсти през косата си и седна на леглото, опитвайки се да събере мислите си. Погледът й се спря върху телефона на нощното шкафче. Индикаторът за оставени съобщения не примигваше. Беше ли получила Рейвън съобщението й? Дали не си беше тръгнала, за да избегне научаването на „информацията“ за господин Мърсър, която й беше обещана?

Отвън се разнесе бръмчене на кола и Ема отново потръпна от страх. Тя отиде на пръсти до вратата, като се спря само, за да изключи телевизора. Една тогава забеляза сгъваемия кибрит, който лежеше върху него. Той беше отворен и няколко клечки бяха използвани. Надписът върху нея гласеше „Подкова“. От вътрешната страна на картонената опаковка с черен химикал бяха написани три думи.

Да се видим.

Сърцето й подскочи. Ема прочете отново думите и главата й се напълни с в>ъпроси. Рейвън ли беше написала това съобщение? Може би не смяташе, че в мотела е безопасно. Може би се притесняваше да не я хванат, а може би някой — господин Мърсър — я наблюдаваше.

Ема стисна кибрита в шепата си и излетя от стаята, затръшвайки вратата зад гърба си. Затича се бързо по тротоара, нетърпелива да стигне до колата си. Закусвалнята „Подкова“ се намираше съвсем близо — беше я подминала по пътя за насам. За нула време щеше да стигне дотам.

Почти беше прекосила паркинга, когато светнаха някакви фарове. Ема се спря и засенчи очите си с длан. На едно от паркоместата се виждаше някакъв джип, който липсваше при пристигането й. Когато очите й привикнаха към светлината, стомахът й се сви на топка.

Това беше господин Мърсър.

30.

Спринт към закусвалнята

Вратата на колата се отвори преди Ема да успее да побегне. Тя отстъпи назад към стената на мотела, а бащата на Сътън излезе от колата. Лицето му беше изкривено от гняв и раздразнение.

— Какво си мислиш, че правиш тук, по дяволите? — извика той.

Ема се опита да изпищи, но от устата й не излезе глас. В съзнанието й проблеснаха картини за онова, което господин Мърсър би могъл да й причини.