— Остави ме на мира! — изписка тъничко тя.

— Влизай в колата! — излая господин Мърсър.

Ема се плъзна покрай перваза на прозореца, опипвайки стената с мокрите си пръсти. Може би щеше да успее да се шмугне в сенките и след това да побегне. Да отиде в „Подкова“, да разговаря с Рейвън, да се обади в полицията…

— Казах да влезеш в колата!

Ема се завъртя на пети и побягна. Зад нея се чу трясък от затваряне на врата и стъпки. Токчетата й тракаха силно по тротоара; левият й глезен се изкриви и тя потрепна, но продължи да тича. Въпреки това стъпките я доближаваха. Когато се осмели да погледне през рамо, тя видя, че господин Мърсър почти я е настигнал.

Тичай! — изкрещях аз. — По-бързо!

Ема се опита да си поеме дъх; гърлото й пареше. Покрай стените на мотела танцуваха черни сенки. Намираше се толкова близо до колата на Сътън — само още няколко метра, преди да успее да се заключи в нея. Тя зави зад ъгъла и се затича по задния паркинг. За щастие успя да отвори вратата и да пъхне ключа в стартера преди бащата на Сътън да я настигне. Бръмченето на двигателя я изпълни с облекчение.

Тя излезе на заден ход от паркомястото и зави към изхода на паркинга. В огледалото за обратно виждане тя забеляза господин Мърсър, който се спря и облегна длани на коленете си. Изглеждаше задъхан, като че ли не успяваше да си поеме дъх. Добре, помисли си Ема и бързо се отдалечи от хотела.

Когато излезе на главния път, тя натисна докрай педала за газта. Караше с пълна скорост, стиснала здраво волана. В далечината се появи закусвалнята. Ема взе последния завой и влетя със свистене на гумите в паркинга. Тук щеше да намери всички нужни отговори. Рейвън трябваше да е вътре. Защото ако я нямаше, какъв трябваше да е следващият й ход? Не можеше да се върне в дома на Мърсърови. В това беше абсолютно сигурна.

По-късно се оправяй с това, помислих си аз. Сега просто влез вътре.

Сградата на закусвалнята беше дълга и тясна, със сивкави стени, плет, който имаше нужда от подкастряне и прозорци, през които се виждаха клиенти, които ядяха пържени картофи, пиеха кафе или преглеждаха менюто. Над входа примигваше мижава лампа, а тротоарът беше обграден от повехнали кактуси. Ема спря на паркинга зад закусвалнята — не искаше господин Мърсър да види колата на Сътън от пътя, докато се прибираше у дома.

Дъждът продължаваше да вали, затова тя се затича към входа. Когато отвори вратата, звънна мъничко звънче и в носа я удари миризмата на пържени яйца и мазен бекон. Наредените зад щанда готвачи гласяха бургери, а сервитьорите разнасяха по сепаретата кани с кафе и салфетки с прибори.

— Мога ли да ви помогна? — попита я управителката със сънливи очи и накъдрена коса. Тя огледа Ема с любопитен поглед, като очевидно се чудеше какво търси момиче, облечено в скъпа розова парти рокля и размазан грим, в една закъсала закусвалня в петък вечерта.

— Ъъъ, имам среща с един човек — промърмори Ема. — Ще си намеря място.

Управителката сви рамене.

— Както желаете.

Сепаретата бяха почти празни, а по останалите маси седяха най-различни хора: три тийнейджърки, една възрастна двойка, която се държеше за ръце и двама мъже с яркочервени тираджийски шапки, които пиеха кафе. Никой не приличаше на жена, с която господин Мърсър би могъл да има любовна връзка — освен това никой не я гледаше изпитателно, готов на конфронтация.

Ема тръгна между масите с разтуптяно сърце. В дъното имаше врата с надпис „ЖЕНИ“. Ема я бутна и сбърчи нос при острата миризма на лимоновия освежител за въздух.

— Ехо? — извика тя и тасът й отекна в розовите плочки. — Има ли някой тук?

Ема се наведе и огледа за крака под вратите на кабинките, но всички бяха празни. Тя отиде до умивалника и наплиска лицето си с вода. Дали Рейвън не беше оставила съобщението за някой друг? Или може би някой го беше написал и й го беше дал? Пак ли беше стигнала до задънена улица?

Ема погледна в огледалото и видя едновременно себе си и сестра си. Няма да те подведа, Сътън, помисли си момичето.

Тя излезе от тоалетната и отиде до касата. Една доста пълна жена с тънка руса коса набираше някакви цифри на калкулатор.

— Мога ли да ти помогна? — попита най-накрая тя с отегчен глас.

Ема се изпъна в цял ръст.

— Казвам се Сътън Мърсър.

— Браво на теб — отвърна жената, без да изглежда особено впечатлена.

Ема усука кичур коса около пръста си, чувствайки се като пълна идиотка.

— Ами, трябваше да се срещна тук с Рейвън Дженингс. Обаче тя очевидно си е тръгнала, затова се чудех дали не е оставила нещо.

Лицето на жената изведнъж омекна.

— Рейвън ли? — Тя погледна към големия часовник, който висеше над вратата към кухнята. — За малко я изпусна.

Гърлото на Ема пресъхна.

— Беше ли тук?

— Да — кимна жената. — И ти трябваше да се срещнеш с нея?

— Точно така.

Чаках, останала без дъх.

Жената задържа за миг погледа на Ема, сякаш се опитваше да разбере дали казва истината, след което бръкна под купчината двайсетачки в касата и измъкна един плик.

— Тя остави това за теб.

Стомахът на Ема се сви.

— Благодаря ви — рече тя и грабна плика. После се огледа, усещайки нечий поглед в гърба си. Гледаха я тийнейджърките в сепарето. Както и възрастният мъж до щанда. Мястото беше твърде открито, за да проверява тук какво й е оставила Рейвън. Трябваше да се махне.

Ема отвори входната врата и влажният въздух обгърна тялото й. Дъждът беше спрял. Щом стигна до колата на Сътън, тя отвори плика с треперещи пръсти. Вътре имаше бележка, към който беше прикрепена полароидна снимка. В първия момент, когато Ема погледна към лицето, тя примигна, убедена, че зрението й играе номера. Качеството не беше перфектно, но момичето разпозна слабото лице, полегатия нос, високите скули и гарваново-черната коса. Тя светна лампичката и се вгледа по-внимателно, но чертите си оставаха същите. Това не беше възможно.

Аз също погледнах и в главата ми избухнаха искри. Появи се нов спомен и аз отново се върнах назад във времето.

31.

Съдбовно сбогуване

Под гумите на баща ми хвърчат пръст, камъни и кактуси. Аз тичам в тъмнината по неравната земя, спъвайки се в коренищата. Ами ако баща ми е откачил напълно? Напоследък нещата бяха доста напрегнати, но никога не съм предполагала, че ще се стигне чак до тук.

Облак скрива луната и очите ми започват да ми изневеряват. Кривите клони се извиват като привидения. Правя рязък завой надясно и тъкмо когато решавам, че съм се измъкнала, кракът ми се удря в някакъв камък и аз политам напред. Протягам ръце, за да смекча падането. Кръвта ми шуми в ушите. Кожата ме смъди на мястото, където съм се порязала и аз знам, че ми тече кръв. Прехапвам устни, опитвайки се да не заплача.

Баща ми спира колата до мен.

— Сътън! — казва ми той през смъкнатия прозорец. — Добре ли си?

Дланите и коленете ми парят. Надигам се от земята и се опитвам да възстановя равновесието ми. Някъде над главите ни се разнася крясък на птица. Единственият друг звук, който се чува, е вятърът, който свисти над пустинята и кактусите. Изведнъж започвам да се чувствам разголена — и попаднала в капан.

— Защо бягаш от мен? — вика баща ми. Кокалчетата на пръстите му са побелели от стискането на волана. — И къде е Теър?

Поглеждам го и примигвам. Знаеш много добре къде е Теър, ми се иска да извикам. Но лицето му изглежда изненадващо невинно и обезпокоено.

Отстъпвам объркана една-две крачки назад.

— Да не би Теър да те е оставил тук сама? — В гласа на баща ми се промъква шок.

Колкото повече го гледам, толкова по-объркана се чувствам. Въпреки слоя прах върху дрехите му и тревожните бръчки на челото му, той отново изглежда като моя татко, а не като някой полудял маниак. И объркването му изглежда искрено. Възможно ли е някой друг да е блъснал Теър? Но кой би искал да го нарани?

— Ами… — Не знам как да разкажа на баща ми какво се е случило. Внезапно дори не съм сигурна какво се случи.

Баща ми въздъхва.

— Няма да повтарям пак. Влизай в колата, Сътън. Тук е опасно през нощта. Можеш да пострадаш.

Връхлита ме умора; отивам до колата и сядам вътре. Докато бавно се спускаме по хълма, аз осъзнавам, че всъщност изобщо не съм се намирала далеч от пътя. Виждам квартала от другата страна на улицата към каньона. Итън Ландри седи на верандата и си играе с телескопа — сигурно се надява да види по-добре пълнолунието. Научните маниаци си падат по такива неща. В съседната къща всички момичета от отбора по тенис гостуват на Ниша; излезли са на поляната и тайно пушат цигари. Жегва ме вина — и аз трябваше да съм там. Вместо това избрах Теър. И ето до какво доведе това.

— А ти какво правиш тук? — питам баща си. — Защо ни преследваше?

Баща ми изглежда раздразнен.

— Исках да ти кажа истината. Само че ти избяга, преди да успея да го направя.

— Истината за… какво?

— За жената, с която бях — отвръща баща ми. Тялото му се стяга и той стисва още по-здраво волана.

Обръщам се към него. Пулсът ми се ускорява, когато постепенно започвам да подреждам пъзела. Това беше причината Теър да ме издърпа от скалната тераса и буквално да ме изблъска на пътеката. Баща ми е бил с друга жена в каньона. Някоя, която не е майка ми.

— Друга жена? — изписквам аз.

— Мога да обясня, Сътън — казва татко. — Не е това, което си мислиш.

Но аз вече знам какво си мисля — и какво е всъщност. Каньонът Сабино е идеалното място за тайни любовни срещи: той е супер романтичен и много уединен. Защо иначе да водя тук Теър?

— Ти лъжеш мама! — сопвам му се аз. — Какво има да се обяснява? Не ми трябва да знам подробностите за това що за извратено бельо предпочита смотаната ти любовница. — Пръстите ми се свиват около дръжката на вратата.

Очите на баща ми се разширяват.

— Сътън — казва той и ме хваща за ръката. — Изобщо не става дума за това. — Кракът му натиска рязко педала за газта и джипът прави остър завой. Поемаме отново обратно към каньона.

— Къде отиваме? — пищя аз. Колата хлътва в една дупка и отново изскача сред облак прах. Лакътят ми се удря в стъклото. — Пусни ме!

— Сътън, дай ми само една секунда и ще ти обясня всичко. — Той шофира по каменистия път, погледът му е вперен напред. Нервите ми се изопват, когато колата влита в паркинга и гумите заорават в чакъла. Кракът му натиска спирачката и колата спира. След това баща ми се оглежда, сякаш търси някого. С изключение на онази ръждясала кола, наблизо няма никой.

— Татко? — казвам настоятелно аз. — Какво става, по дяволите?

— Не е това, което си мислиш — нямам любовница. — Баща ми дръпва ръчната спирачка. — Знам, че от известно време проявяваш любопитство към рождената си майка. Знам и че майка ти не иска да го обсъжда с теб, затова през последната година толкова се отдръпна от нас. — Той затваря очи и си поема дълбоко дъх. — Жената, с която ме видя тази вечер, се казва Рейвън, но предпочиташе да се подвизава под името Беки. Сътън, тя е… твоята майка.

Зяпвам го. Трябват ми няколко секунди, за да проумея какво ми казва.

— Какво? — А след това: — Имаш любовна връзка с майка ми?

— Не! — Господин Мърсър тръсва бързо глава. Светлите му очи не се отместват от лицето ми. — Тя е твоя майка… и моя дъщеря. Което означава, че ти си моя внучка.

Внезапно мозъкът ми блокира. Сякаш всички синаптични връзки щръкват в различни посоки.

— За какво говориш? — прошепвам аз.

— Кристин роди Беки докато бяхме още много млади — казва бавно баща ми, очите му изучават лицето ми в опит да разберат каква част от истината мога да понеса. — А Беки беше много млада, когато те роди. Ти беше само на няколко седмици, когато тя те остави при нас. — Той разтваря дланта си и се опитва да хване ръката ми, но аз я свивам в юмрук и я дръпвам настрани.