— Просто се шегувах — рече тя с тъничко гласче.

— Едва ли — отвърна баба, забождайки пържолата си.

Отново настъпи продължителна, неловка тишина. Господин Мърсър попи леко устата си със салфетка, а госпожа Мърсър се заигра с гривната си „Шанел“. Ема се зачуди какво ли пропуска.

Опитах се да открия нещо в замъглената ми памет, но не успях. Но баба определено ми имаше зъб.

Госпожа Мърсър огледа масата и затвори очи.

— Забравих каната с вода и чашите. Момичета, ще отидете ли да ги донесете? — Гласът й прозвуча изморено, сякаш баба беше изцедила цялата й сила.

— Разбира се — отвърна с готовност Лоръл. Ема също се надигна, нетърпелива да се махне от баба. Двете отидоха в кухнята. Плотовете от тъмен стеатит лъщяха, а кърпите с щампи на ананаси висяха прилежно на дръжката на фурната. Ема посегна да вземе каната с вода, но усети нечия ръка на рамото си.

— Сътън — каза тихо господин Мърсър. — Лоръл.

Лоръл застина на мястото си, хванала подноса с чаши с двете си ръце.

— Чух, че Теър се връща утре в училище — каза господин Мърсър, затваряйки вратата към верандата. Гласът на баба, която критикуваше избора на госпожа Мърсър за музика за партито веднага утихна. — Но това, че не е в затвора, не променя нищо. Искам вие двете да стоите далеч от него.

Лоръл сви устни.

— Но татко, той е най-добрият ми приятел. Преди нямаше проблеми с него.

Веждите на господин Мърсър подскочиха нагоре.

— Това беше преди да нахълта в дома ми, Лоръл. Хората се променят.

Лоръл наведе глава и сви рамене. Ема забеляза, че тя изобщо не спомена за срещата си с него предишния ден.

— Сътън? — Господин Мърсър впери поглед в Ема.

— Ъм… ще стоя настрани — промърмори тя.

— Сериозно говоря, момичета — рече твърдо господин Мърсър. Докато говореше, той не сваляше поглед от Ема и тя отново се зачуди какво ли пропуска.

— Ако разбера, че си се виждала с него, ще има последствия.

След това се обърна и с широка крачка се отправи към верандата.

Щом затвори вратата, Лоръл погледна Ема. Устните й бяха разтегнати в противна усмивка.

— Много умно от твоя страна, че не спомена за срещата ни снощи — рече тя с леден глас.

Ема се намръщи.

— Щом Теър означава толкова много за теб, трябва да направиш нещо. Да убедиш татко да не се притеснява.

Лоръл отметна русата си коса назад и пристъпи към нея. Дъхът й миришеше на пикантен сос за барбекю.

— Всички знаем, че татко понякога прекалява с покровителственото отношение. Ако знаеш кое е добре за теб, ще си затваряш устата. Ясна ли съм?

Ема кимна леко. Когато Лоръл тръгна към верандата, тя се облегна отмаляла на плота. Ако знаеш кое е добре за теб. Това… заплаха ли беше?

Аз също не знаех. И не умирах от нетърпение да разбера.

3.

Подаване с врага

Когато семейство Мърсър приключиха с вечерята, слънцето вече беше залязло, жабите бяха започнали да квакат и въздухът беше станал доста хладен. Ема имаше домашно по немски, но присъствието на Лоръл в къщата и невъзможността да напредне с разследването я изнервяха. Макар че мускулите все още я боляха от тренировката, тя нахлузи сивия си клин и тръгна към тенис кортовете. Нямаше никакво намерение да тренира сериозно.

Кортовете бяха празни. Няколко души разхождаха кучетата си по алеите, а други двама разговаряха тихо край един мини купър на паркинга. Ема избра най-далечния корт, който имаше твърда стена за скуош и пусна три монети от двайсет и пет цента в машината. Лампите светнаха. Тя отвори нова кутия с мъхнати жълти топки, тупна леко няколко пъти една от тях с ракетата и леко я удари към стената. Болката от изморителната тренировка постепенно отшумя.

Беше толкова хубаво да удря монотонно топката, потънала в мислите си. Възможно ли беше Лоръл да е убила Сътън? Ема нямаше никакви доказателства, но не разполагаше с нищо в подкрепа и на противното. Само ако можеше да намери нещо лично, като например дневник — или телефона й. Лоръл пазеше ревниво нещата си, но може би все пак имаше начин да се добере до тях.

Разбира се имаше и друг начин да разбере дали Лоръл има алиби за онази нощ: да попита Теър дали цялата нощ е останала при него в болницата. Мисълта да разговаря с Теър я изнервяше. Ема беше успяла да накара всички, с изключение на Итън, да повярват, че тя е Сътън, но Теър и сестра й имаха по-различни отношения; те бяха влюбени. Но същата причина, която я караше да се страхува, същевременно изостряше и любопитството й — Ема отчаяно искаше да научи повече за Сътън, а Теър я познаваше по-добре от всеки друг.

Бих дала всичко, за да мога да виждам Теър колкото се може по-често, макар да не можех да го докосвам. От друга страна, ако той продължаваше да смята Ема за мен, не бях сигурна как да приемам това.

Внезапно лампите угаснаха и Ема се оказа в пълна тъмнина. Тя се наведе напред, дишайки тежко, оставяйки топката да отскочи от стената и да се търкулне до другия край на корта. Тревата край игрището прошумоля под нечии стъпки и тя сепнато се изправи.

— Ехо? — извика Ема. — Итън? — Откакто бе пристигнала в Тусон, кортовете бяха любимото им място за срещи, макар че в онази първа нощ тя не беше отишла там заради него.

Никой не й отговори, но шумоленето край корта не спираше. Очите й привикваха трудно с тъмнината. Ема се приближи до парапета и се придвижи напред опипом. Маратонката й докосна телената ограда и тя издрънча. Момичето застина на място, осъзнавайки, че е разкрило местоположението си. Секунда по-късно лампите светнаха отново и осветиха една неподвижна фигура, застанала в другия край на корта.

Ема изпищя.

Фигурата рязко се обърна и също изпищя. В този миг Ема видя лицето й: това беше Ниша Банерджи. Съперничка на Сътън и втори капитан на отбора по тенис. Ема се облегна тежко на оградата и закри лицето си с длани.

— Ниша! Изкара ми акъла!

— Значи ти си се промъквала в тъмното! — изкрещя Ниша. За миг изглеждаше ужасно ядосана, но след това избухна в смях. — Господи! И двете изпищяхме като някои шестгодишни момиченца, които току-що са гледали първия си хорър.

— Знам. — Ема си пое дълбоко дъх с надеждата бясно тупкащото й сърце да се успокои. — Много сме жалки, нали?

Ниша пристъпи към нея. Тя носеше червен костюм за тенис „Адидас“ и накитници в същия цвят. Идеално чистите й маратонки бяха завързани с мънички панделки, а черната й коса беше прибрана с виолетова лента за коса. Но въпреки че изглеждаше перфектно, очите й бяха изцъклени, а пръстите й трепереха леко. Ниша беше от хората, които дори за миг не обичаха да изпускат нещата от контрол.

— Сама ли играеш? — попита Ниша.

Ема кимна.

— О. И аз мислех да направя същото — рече Ниша. Тя наведе глава настрани и пъхна ракетата си под мишница. — Оставям те да тренираш, тогава.

Но след това изгледа продължително Ема. Кафявите й очи изглеждаха уморени и под тях се забелязваха тъмни кръгове. Ема поомекна. Тя беше свикнала да се кара с Ниша, но точно сега момичето изглеждаше изморено и някак боязливо.

На мен също ми изглеждаше различна. Наистина е странно да гледаш на хората от различна перспектива и да осъзнаваш, че всичко, което си смятал, че знаеш за тях, не е било нищо повече от грижливо поддържана фасада.

Ема се прокашля.

— Защо не играеш на кортовете, които са по-близо до вас?

Ниша живееше край каньона Сабино и Ема беше виждала кортовете в нейния квартал.

Ниша сви рамене.

— Имаше много хора. А на мен ми се искаше да остана сама.

Ема завъртя ракетата в ръката си.

— Ами след като и двете сме тук, искаш ли да си подаваме?

Челюстта на Ниша потръпна. По лекото потрепване на миглите й Ема разбра, че момичето е искало да я попита същото нещо.

— Ами, добре — отвърна тя, правейки се на недостъпна. — Стига да искаш.

— Искам — отвърна Ема, осъзнавайки, че казва самата истина. Досега никога не я беше виждала толкова уязвима и това докосна някаква струна в душата й. Но освен това се беше сетила и за още нещо: Ниша осигуряваше алибито на Лоръл за трийсет и първи август, нощта, в която Сътън беше изчезнала. Тя беше казала на Ема, че сестра й е прекарала цялата нощ в дома й, което всъщност не беше вярно. Беше ли излъгала Ниша? Или Лоръл се беше измъкнала след като Ниша беше заспала?

Момичетата заеха местата си в двете половини на корта. Ниша поопъна полата си и Ема се изкиска.

— Просто не мога да си замълча. Само ти можеш да се облечеш като Серена Уилямс и да отидеш на някой тъмен и изоставен корт, Ниша — подразни я тя, след което подхвърли топката във въздуха и силно я удари.

— Ще го приема като комплимент — отвърна Ниша, докато топката летеше към нея. Тя я удари силно. Ема се хвърли да я пресрещне, но топката прелетя покрай нея и се удари в телената ограда.

— Съгласна съм — засмя се Ема. — Нула на петнайсет — каза тя и изтича да си вземе топката. Следващият й удар не беше силен и Ниша го отрази с лекота. Разиграването продължи в приятелски ритъм.

Те изиграха няколко серии, като и двете отбелязаха колко е невероятно, че все още имат енергия след днешната изтощителна тренировка. Когато след един бекхенд на Ема топката отиде в мрежата, Ниша си взе почивка, за да пийне вода.

— Чувам, че излизаш с Итън Ландри.

— Точно така — отвърна Ема и леко се изчерви.

Ниша избърса устата си.

— Значи той всъщност може да говори?

— Разбира се. И то много.

— Това е нещо ново. — Ниша остави бутилката с вода на пейката. — Мама го наричаше Безмълвния И. Двамата пътувахме с един и същи автобус в осми клас и през цялата година той не обели и дума — нито на мен, нито на някой друг от автобуса.

— Просто е много срамежлив — промърмори Ема. Тя беше забравила, че Ниша и Итън са съседи. Не й беше приятно да слуша за някогашните му кротки дни. Изобщо не й харесваше, че има толкова малко приятели.

— Е, срамежливостта е хубаво нещо. — Ниша разтръска краката си и стрелна Ема със завистлив поглед. — А той определено е много готин.

Така вече беше по-добре.

— Знам — отвърна Ема и потрепери от удоволствие, мислейки си за целувките си с Итън в планетариума. — А как вървят нещата с теб и Гарет? — На бала преди няколко седмици Ниша се беше появила с бившия на Сътън и изглеждаше адски доволна от себе си.

Тя сви рамене.

— Всъщност никак. — След това отпи още малко вода и смени темата. — Помниш ли как като малки брояхме колко удара ще направим преди някоя да сбърка? — попита Ниша. — Това бяха нашите собствени световни рекорди — продължи тя, удебелявайки гласа си така, че да звучи като някой спортен коментатор.

Ема се усмихна вътрешно. Макар списъкът за нещата, по които се различаваше от Сътън да беше доста дълъг, все пак двете си приличаха доста. Тя беше броила ударите, когато играеше пинг-понг в мазето с руския си заварен брат Стефан. Дори сега се улавяше, че на тренировките брои ударите по навик.

— Имам чувството, че е било преди цяла вечност — продължи Ниша. — Винаги съм се радвала, когато двете с Лоръл включите и мен. — Устните й се свиха, сякаш се беше ядосала, че е казала твърде много. Тя отпи една голяма глътка от бутилката. — Както и да е — рече грубо тя. — Готова ли си да ти наритам отново задника?

Но Ема не помръдна от мястото си.

— Доста е самотно да си единствено дете — рече тихо тя.

Ниша я стрелна с поглед.

— Ти пък откъде знаеш. Нали си имаш Лоръл.

Ема прехапа устни и извърна поглед настрани. Тя говореше за себе си, разбира се — въпреки всичките си заварени братя и сестри, тя винаги се беше чувствала самотна. Копнееше да има брат или сестра — някакво семейство. Прииска й се да можеше да разкаже на Ниша за преживяното, но не можеше.