— Ами съпруг или любовник, семейство, приятели — каза тихо Гарвана, загледан в сиво-зелените й очи. — Някой, който ще се тревожи, че си излязла сама с малка лодка в бурята.

— О, за това не се безпокой! — Жана се усмихна леко и сви рамене. — Аз съм на двадесет и четири години, необвързана жена. От доста време нямам съпруг, никога не съм имала деца, приятелите ми в Сиатъл не ме очакват преди септември, а моята хазяйка тук не я е грижа къде ходя и колко време ме няма, стига да си плащам наема навреме. Знаеш ли, между нас да си остане, но тя обича да си пийва. Аз съм си платила до края на август, така че ще й все едно, ако въобще не се върна.

Гарвана не знаеше кое го изненада повече — това, че Жана вече е била омъжена или че през следващите пет седмици ще бъде съвсем сама на островите.

— В отпуска ли си? — попита той.

— Ами нещо такова… — сви пак рамене тя. — Правя скици и рисунки за книгата на един приятел за тези острови. От няколко седмици се опитвам да вляза в залива Тотем, но все нещо се случва и не успявам.

— Какво точно се случва?

— Вали обикновено. И почти винаги има мъгла. А и вятъра…

Гарванът се усмихна.

— Добре дошли на островите Кралица Шарлот.

— Да-а. Добре дошли в ада — засмя се без злобливо Жана.

Смехът угасна бавно. За момент очите й станаха почти сребристи, искрящи от вълнение и страст.

— Никога не съм виждала толкова диво място — продължи тя. — Всъщност, много по-точно е да се каже дивно красиво. Островите са толкова… Така първични. Онова, което природата е сътворила в продължение на хилядолетия, ти се струва тъй непосредствено близо до повърхността, че ако протегнеш ръка, можеш да го докоснеш. — За момент замълча колебливо, после добави тихо: — Имам чувството, че островите са сключили някакво особено споразумение с вечността. Времето тече към тях, стига ги, после се разделя и ги заобикаля, също като морето. Другите места се променят, но не и Кралица Шарлота. Тези острови са били такива, откакто свят светува — току-що изникнали от мъглявината на съзиданието. Тук времето не съществува, а само съзиданието и мъглата.

За втори път откакто видя Жана, Гарвана усета как косите му настръхват, как някаква странна тръпка пронизва тялото му. И други бяха забелязвали дивото излъчване на островите, но за тях „диво“ бе означавало изостанало, страховито, жестоко, не цивилизовано. Плашеше ги суровата сила на природата тук, мистериозното безвремие. А Жана бе реагирала различно — не изпитваше страх, макар че сблъсъкът с дивата природа едва не й костваше живота.

— Да, — каза тихо Гарван — аз също обичам тези острови и дойдох тук, за да помълча с тях.

— А ето, че ти се натресе една бъбрива туристка, която само ти досажда — подхвърли Жана с гримаса. — Извинявай.

— Няма защо да се извиняваш — отвърна й той. — Ти си жена, която разбира мълчанието. Не ме смущаваш.

Жана се замисли с какво ли една жена би могла да смути по някакъв начин спокойствието на Гарвана. Беше убедена, че ако нещо можеше да го смути, то това би била жена, а не мъж. Бившият й съпруг често я предупреждаваше да се пази от мъже, които се женят за жени, но сексуално ги привличат мъжете. Гарвана не беше такъв — в това бе абсолютно сигурна.

Със скрита въздишка Жана реши, че той е като повечето мъже — предпочита блондинки с големи загадъчни очи и с повече извивки от лъкатушеща пътека в планината. Такива са поетите и жокеите, гангстерите и недодяланите странници. Не обръщат никакво внимание на жените с кестенява коса, дори ако притежават завидна духовитост.

На никой не му пукаше, дали блондинките изобщо имат чувство за хумор — че кой ги търси заради чувството за хумор?

— Въобще не ми отговори нищо за закуската — каза Гарвана. Погледна през рамо, за да провери завряла ли е водата в чайника върху малката газова печка, която се намираше точно срещу леглото. — Гладна ли си?

— Иска ли питане] Това, което чуваш, не е гръмотевица — червата ми къркорят — съобщи с драматична нотка тя и вдигна театрално ръка, но веднага трябваше да сграбчи падащата завивка.

Гарвана я погледна крадешком. Не искаше Жана да разбере, че без да иска му е показала стегнатата извивка на гърдите си, завършващи с кадифени розови зърна, толкова нежни и съблазнителни, че трябваше да стисна ръцете си в юмрук, за да не посегне към тях.

В този момент чайникът завря и засвири, което се оказа изключително навременно, защо отвлече вниманието му към нещо съвсем тривиално. Вдигна чайника от печката и сипа вода в две чаши, чудейки се как ли би реагирала Жана, ако й кажеше колко добре изглеждаше, притисната до него. Мека… Гъвкава… Заоблена там, където беше нужно. Идеална хармоничност на стройното й тяло. Но ако изтърсеше сега подобно нещо, то това би прозвучало като покана за секс. Той знаеше, че тя вече не го желае. Беше съзрял желанието да премрежва погледа й, когато я загръщаше със завивката. Блещукащите искрици на страстта бяха изчезнали, сякаш никога не ги е имало. Сега в сиво-зелените й очи искреше само смях.

Учуди се защо това хем го натъжава, хем го ядосва. Навярно трябваше да вземе онова, което тя му предлагаше сама не толкова отдавна, а не да разсъждава дълбокомислено, че го правела от благодарност. Не бяха малко жените, които не криеха, че ги привлича, други — не проявяваха никакъв интерес, но това въобще не го вълнуваше. С изключение на Ейнджъл. Отказът й превърна болката в част от неговото ежедневие. Накрая, много преди тя да срещне Майлс Хоукинс, Гарвана разбра, че просто не беше писано някои неща да се случат. Едно от тях бе любовта на Ейнджъл. Трябваше да приеме този факт или да се самоунищожи.

И той го прие, както приемаше бурите или добрия улов, или могъщото си тяло, което изнервяше мъжете и жените. Животът е това, което е. Той е такъв, какъвто е. Любовта е там, където е. Но винаги далеч от него…

Трета глава

— Да имаш случайно нож? — измърмори под носа си Жана.

В неясния й глас се долавяха нотки на раздразнение. Гарвана се усмихна под черния, мустак. Каква картинката само представляваше! Коленичила на брега на тясната рекичка, тя изстискваше ожесточено насапунисаната си коса. Източените извивки на тялото й ясно се очертаваха под мократа фланелена материя на една от ризите му. Краищата на дрехата се влачеха по земята, а под тях се подаваха стегнатите й прасци, белички и гладки, искрящи от полепналите капчици вода.

— Да, имам нож — отвърна Гарвана.

— Чудесно. Би ли отрязал това нещо, моля?

— Имам по-добра идея.

— Да ми обръснеш главата? Дадено — подкани го тя.

Жана по-скоро почувства, отколкото чу смеха на Гарвана, когато той застана на колене до нея върху покритата с мъх земя. Гърдите му се отъркаха о гърба й, когато пръстите му се плъзнаха в насапунисаната хлъзгава купчина коса.

— Нямах предвид да ми миеш косата.

— Ръката още те боли, нали? Почивай. Аз ще се заема с това.

— Откакто ме извади от морето, не правя нищо друго, освен да си лежа по цял ден, а ти все се грижиш за мен — запротестира Жана.

— Цели тридесет часа — подхвърли Гарвана със сериозен тон. — Какъв мързел само! Ще трябва да се оплача от тебе в туристическото бюро.

— Но…

— Шшт… — прошепна Гарвана с дълбокия си глас. — Обичам дългите женски коси. Остави ме да си поиграя…

Жана сякаш изведнъж загуби дар слово. Не бе способна да отрони и думичка, дори животът й да зависеше от това. Огромните ръце на Гарвана започнаха да масажират нежно скалпа й. Стоеше безмълвна, подвластна на необяснимото усещане, което предизвикваше това докосване. Потръпна леко.

— Студено ли ти е? — попита разтревожен Гарвана.

За него денят не беше хладен, въпреки силния вятър, който разнасяше насам-натам скупчените облаци, и въпреки дъжда, който от време на време рукваше внезапно.

— Не, добре ми е — отвърна тя, избягвайки с усилие на волята ново потръпване.

Беше самата истина. Не чувстваше студ, въпреки че бе облечена само с тениска и риза — и двете на Гарвана. Меката памучна тениска задържаше топлината на тялото й, а огромната фланелена риза я предпазваше от внезапните пориви на вятъра. Причината за нейното потръпване бе докосването на Гарвана, а не студа.

— Ще побързам — каза лаконично той.

Жана за малко не изтърси, че няма защо да бърза, защото трепери не от студ. В крайна сметка предпочете да си замълчи, защото се боеше да отвори уста. Кой знае какви стонове на удоволствие щяха да се разнесат, ако си беше отворила устата… Защото докосването на тези толкова силни и толкова нежни ръце й доставяше истинска наслада.

А, няма съмнение, че мозъкът ти е останал там някъде на дъното на морето, каза си сърдито тя.

Мозъкът — да, но очевидно не и нервните му окончания…

Мисли за Гарвана като за един от братята си.

Съветът си го биваше и Жана се помъчи да се вслуша в него. Да, ама не се получаваше. Ако братята й бяха докосвали косата й, то е бивало единствено и само, за да я оскубят здравичката. А не да масажират скалпа й с такива силни, нежни, чувствени движения.

Тогава мисли за Гарвана като за фризьора си. Все пак, ръцете му непрекъснато са из косите ти.

Жана се опита да си представи фризьора си на мястото на Гарвана. Беше невъзможно.

Гарвана беше… Гарвана. Най-загадъчният мъж, когото някога бе срещала. Под грубата външност се криеше мъжът, способен да дари една жена с много нежност, много смях. Мълчанието му й вдъхваше спокойствие, а не тревога.

В него имаше и обещание за мъжка чувственост, което сякаш я изгаряше. А може би трябваше да се страхува… Може би той трябваше да я плаши. След развода никой мъж не я бе привличал така. Тя беше твърде уязвима, ранима, прекалено несигурна. И прекалено уплашена. Въпреки уверенията на близките й и на семейството на Марк, че не е виновна за нищо, таеше в себе си дълбоката, макар и несподелена с никого убеденост, че ако беше някак повече жена, Марк щеше да се държи повече като мъж. Трябваше да изминат близо две години, преди да се осмели да застане пред огледалото с въпроса, дали ако беше по-висока или по-ниска, по-светла или по-мургава, по-закръглена или по-слаба, не би била поне физически по-привлекателна за Марк.

Ето, че сега възникваше друг въпрос. Беше ли в състояние да привлече вниманието — ставаше въпрос за интерес от чисто сексуално естество — на един мъж, който я бе извадил полуудавена от студеното море и бе спасил живота й? Събуди се гола-голеничка в ръцете на мъж — също гол. Накратко казано, имаше отличната възможност да съблазни Гарвана, каквато едва ли щеше да й се отдаде повторно, и какво стана всъщност?

Той я погали по брадичката и толкова.

Жана задъвка нервно долната си устна. Мислеше си, че навярно близките й и семейството на Марк, а и самият Марк грешаха. По всяка вероятност нещо й липсваше — нещото, което да привлича мъжете и ги възбужда.

Бледите й слаби пръсти се впиха в тревата, докато кокалчетата им побеляха. Опита се да престане да мисли за Марк и тъжната грешка, която представляваше бракът им. Всичко това бе минало. Всичко! Марк се бе приел такъв, какъвто е — с всичките кусури и достойнства, и се бе постарал да си създаде едно по-добро бъдеще. Тя трябваше да стори същото.



Ручейчета студена сапунена пяна се стичаха в малката рекичка и изчезваха безследно в бистрата като сълза вода. Част от пяната попадна в очите й и те засмъдяха. Жана затърка ожесточено бузата си, ядосана на себе си, че отново е подхванала старата битка за повдигане на самочувствието. До преди малко си мислеше, че битката е спечелена или в краен случай поне прекратена. Беше твърдо убедена, че имаше какво да предложи на един мъж. Можеше да разговаря умно, готвеше отлично, добре се справяше с домакинстването, а да не говорим, че бе в състояние да идентифицира всяка жива твар, която плуваше или пълзеше по бреговете на морета и океани из цял свят. Радваше се на цветущо здраве, всичките й зъби си бяха на местата, обичаше децата и животните и можеше да се похвали с чудесно чувство за хумор.

Защо ли този списък от какви ли не достойнства и добродетели звучеше толкова потискащо?

Жана въздъхна и несъзнателно поклати глава, като че ли се опитваше да избяга от собствените си мисли.



— Стой мирна или ще ти влезе сапун в очите! — изкомандва Гарвана.

— И по какво ще позная, че ми е влязъл сапун в очите? — измърмори Жана и отново затърка лицето си с ръка.

— Съжалявам — извини се той. — Май трябваше да държа по-далеч тромавите си ръчища. Както виждам, ти се справяше много по-добре сама.

— Не спирай, моля те! — рече тя. — Ако знаеш само как се чувствам! — добави и се обърна с лице към Гарвана. Това беше грешка. Тъмният загар на кожата му, обветрена от постоянните капризи на времето, черните линии, които мустаците и веждите му очертаваха, безкрайната загадъчност, стаена в гарвановите очи — всичко това сякаш я зашемети, прониза я и тя усети, че дъхът й спря. Пое си дъх на пресекулки и нескопосано заобяснява онова, което не можеше да разбере и самата тя.