Елизабет Лоуел - Песента на гарвана

Нищо не подсказваше на Жана за кошмара, който щеше да последва. В един миг се бе навела и с последни сили изтребваше водата, която покриваше глезените й, а в следващия — светът сякаш се прекатури. Опита се да изскочи от преобръщащата се лодка, но схванатите й крака реагираха много бавно. Както и ръцете й. Инстинктивно потърси опора някъде, за да предотврати падането, но успя само да притисне болезнено ръката си към ръкохватката на извънбордовия двигател. Спасителната й жилетка се закачи за перките на мотора.

Дъното на лодката я захлупи и всичко потъна в мрак. Въпреки че беше ужасно премръзнала, усети ледената вода. Водата и тъмнината я объркаха, тя се бореше с мотора, без да знае в коя посока да се опита да изплува. С ужас осъзна, че лодката потъва още по-надълбоко в студеното море и въпреки отчаяните си усилия и тя потъва с нея.

Внезапно нещо я хвана изотзад. Стисна като менгеме ръката й и рязко я дръпна. Спасителната жилетка се изхлузи, освобождавайки движенията й. Жана се преобърна, тръгна надолу и след това се изтласка нагоре. На мястото на тъмнината, която я обгръщаше досега, видя високо горе някакъв трептящ, блещукащ сребрист диск. Отчаяно продължи да плува нагоре, тъй като инстинктът и интелектът й подсказваха, че ако премине през тази сребриста светлина, ще намери и въздух, и топлина. Докато се бореше да изплува, някак смътно си даде сметка, че се движи далеч по-бързо, отколкото собствените й усилия позволяваха.

Жана разцепи бляскавия диск и започна да поема глътки въздух в сякаш горящите си дробове. Постепенно разбра, че не е сама. Огромна мъжка ръка я придържаше към повърхността. Едни тъмни и дълбоки като среднощно море очи се взираха в нея. Над тези неподвижни очи гъста, гарвановочерна коса беше полепнала по главата на мъж, оформената от едри кости, здрави като ръката, която я придържаше над вълните.

Когато очите й се фокусираха върху него и той внимателно я обърна и опря плешките й до гръдния си кош. С ръка, опряна между гърдите й, я задържаше неподвижна. Ръката му бе едра, почти смазваща с огромната си сила. Почувства някакво раздвижване, разбра, че тялото й плува, а след тях оставаха високи пръски вода, образувани от движението на краката му.

Обзе я невероятно облекчение. Спря да се бори със студа и морето, остави се безмълвна на волята и силата на непознатия.

— Готово — обади се плътен глас в ухото й. — Отпусни се. Вече си в безопасност. — Както всичко останало, което Жана успя да забележи в този мъж, гласът му беше силен, дълбок и мрачен. — Почти стигнахме до корабчето ми.

Думите проехтяха в ухото й, сякаш бяха камъни, преобръщани от бурни вълни. Опита се да отговори, но разбра, че няма сили. Разни думи без никаква връзка се блъскаха в главата й. Замаяна усети, че вече не й е студено. Беше вцепенена, измръзнала до мозъка на костите си и не усещаше абсолютно нищо.

— Трябва да се кача на кораба. Хвани се за стълбата, докато те издърпам. Ще можеш ли?

Светът бавно се завъртя около нея. Бавно фокусира черните му очи.

— Чуваш ли ме?

Жана погледна към мъжа, учудена какво ли иска от той нея. Когато видя, че лявата й ръка е промушена през стъпалата на корабна стълба, изведнъж я обзе необяснимо желание да се смее. Огромна силна ръка увиваше пръстите на лявата й ръка около едно стъпало. Опита се да хване и дясната й ръка и чак тогава забеляза, че тя все още стиска бутилката.

— Вече можеш да я пуснеш — каза й той. — Нямаш повече нужда от нея. В безопасност си.

Гласът избоботи и проехтя някъде дълбоко в нея като далечна гръмотевица, достигайки първичното — инстинкта, който я бе заставил да продължава да се бори, дори и след като бе останала без капчица сила. Някак интуитивно разбра, че думите на непознатия й казват истината. Беше в безопасност. Беше разбрала, че е в безопасност още в мига, в който почувства силните му ръце да я тласкат към спасителния въздух.

Едва-едва, болезнено, вкочанените й пръсти се разтвориха и пуснаха бутилката. Бутилката бавно потъна — бледа сянка, изчезваща в дълбините на морето. Жана обви с пръсти стълбата, подчинявайки се на думите на непознатия. Видя как той се хвана здраво за ниския метален парапет, който заобикаляше планшира на корабчето. Мускулите му се издуха и изпънаха, докато се оттласкваше от водата с лекота, с която тя би се качила от улицата на тротоара. Преди да осъзнае смисъла на тази сила, почувства, че той я издърпва от водата и я носи на ръце в малка каюта, като че ли не тежеше повече от едно перце.

— Хвани се за мен.

Светът около нея отново се завъртя и Жана покорно се подчини. Усети смътно, че краката й стоят на нещо твърдо и стабилно, но в следващия миг, отказаха да й се подчиняват. Силната ръка около кръста й успя да я предпази да не се стовари на носа си върху палубата. Увисна на мъжа с вцепенени ръце, докато той включваше двигателя на корабчето. Двата мощни мотора му отвърнаха с гърлено ръмжене. Малкият съд потегли и се насочи към залива.

Няколко дълги минути Жана усещаше само грохота на мощните мотори и нетрепващата сила на непознатия. Накрая мъжът изключи двигателя. Остави я само, докато закотви кораба, и се върна при нея. Започна да съблича дрехите й с леки, прости движения. Тя трепна и вяло започна да се дърпа от ръцете му. Отчаяно се помъчи да мобилизира силите си, но тръпките, които преминаваха през тялото й, отнемаха цялата енергия.

— Спри да се бориш с мен, войниче! — промърмори меко той. — С тези мокри дрехи никога няма да се стоплиш.

Жана го погледна объркана със сиво-зелените си очи. Искаше да го попита кой е той, как се е оказала тук и защо й е толкова студено. От устата й излезе само някакво странно скимтене, отнело последните й сили, и светът около нея отново се потопи в тъмнина.

Гарвана свали и останалите й дрехи и я сложи на леглото. Туптенето на пулса върху нежната извивка на шията леко го успокояваше, но кожата й беше прекалено студена. Дръпна завивките от леглото, изсуши добре тялото й и я пъхна между чаршафите. С резки движения започна да съблича и своите дрехи, като в бързината успя да скъса няколко копчета. Измъкна една специална завивка от шкафа и се покачи на леглото до нея.

— Не знам дали ме чуваш — каза, докато нагласяше жената върху огромното си тяло, — но не се тревожи, ще се стоплиш. Тази завивка е направена от специална материя, която поглъща и излъчва обратно дори и най-незначителната топлина от тялото ти. Ти си много студена, затова аз ще те затоплям — обещавам ти, че ще се чувстваш като край огън. Дяволски едър съм, за да измръзна след няколко минути, прекарани в студената вода.

Отговор не последва, само конвулсивно потрепване на измъченото тяло на жената, прекалено измръзнало, за да се стопли само. Гарвана разгъна дебелата мека завивка и плътно зави двамата. Вътрешната топло отразяваща страна на завивката проблясваше със сребристи отблясъци, а външната топлопоглъщаща страна беше много тъмносиня, също като мократа фланелена риза, захвърлена на пода край леглото.

Тялото на жената буквално се тресеше от студ. Конвулсиите почти отмятаха завивката. Ръцете на Гарвана нежно я милваха — успокояваха я и я разтриваха едновременно. Мина доста време, преди тялото й да спре да трепери и да се отпусне. Той леко се намести, като я придърпа още по-плътно до себе си. Тя промърмори нещо и инстинктивно се премести по-близо до топлината, която излъчваше тялото до нея.

Ръцете на Гарвана леко масажираха стройния й гръб, плъзгайки се до заоблените задни части. Кожата й бе студена, но не и ледена. Все още беше посиняла от студ, почти вкочанясала, и страшно изтощена, но нямаше опасност да изпадне в хипотермия. Гарвана се усмихна — изпитваше задоволство, че поне веднъж исполинското му тяло бе послужило за нещо по-добро от това да приковава втренчените погледи на разни минувачи. Зачуди се дали, когато жената се събудеше, нямаше да се уплаши от „рибаря“, който я беше уловил в морето.

Надяваше се да не се уплаши. Дори полуудавена, крайно изтощена и с мокри дрехи жената беше хубава и много женствена. Усещаше, че тя се чувства чудесно в ръцете му — начинът, по който се притискаше към него, при други обстоятелства би ускорил пулса му, което май ставаше и сега. Ръцете му докосваха приятните извивки на бедрата й, гърдите му чувстваха нежната й гръд и твърдите като морски камъчета зърна. Замисли се дали тялото й щеше да реагира така и на топлина — мъжка топлина — както на студа. Дали щеше се отдаде на мъж с онази първична страст и смелост, с която се бореше с бурята?

Тези размишления пропъдиха и последните следи от студа от тялото на Гарвана. Почувства някаква гореща, сладка тежест. Потръпна вътрешно, ала реши, че трябва да мобилизира цялата си воля, за да усмири въображението си и да укроти в мрежата подскачащите като сребриста сьомга мисли. Тя му се бе доверила, беше се оставила в ръцете му, въпреки че там, в морето, навярно й се беше сторил почти толкова страшен колкото и самата буря. Не искаше да осквернява това доверие, както не бе поискал да я остави да се удави пред очите му.

— Чуваш ли ме вече? — попита я нежно, чувствайки дълбокия си глас да извира от гърдите му. — Ще се оправиш. Няколко часа сън, малко топла храна, няколко спокойни дни и ще можеш да ме вдигнеш само с една ръка.

При мисълта как някой успява да го вдигне, Гарвана се усмихна. Все още се усмихваше, когато главата на жената помръдна и огромните й очи се впериха в него през гъстите ресници. Отблизо очите й бяха с цвят на борова гора, забулена със сребриста мъгла — бездънни, умни и искрящи.

Жана примигна, опитвайки се да свърже силната топлина под тялото си с необикновено нежните черни очи, които бяха на сантиметри от нейните.

— Много си топъл — изрече бавно. Всяка дума излизаше от гърлото й мъчително и болезнено.

— За разлика от теб. — В дълбокия му глас звучеше добродушна насмешливост, а ръката му се плъзна по голите й бедра.

— Знам — въздъхна тя и отпусна глава на гърдите му, прекалено уморена, за да държи очите си отворени. — Какво… стана?

— Поспи — подкани я нежно той и я зави през глава. — Когато се събудиш, ще си спомниш всичко.

Гарвана усети вече топлия й дъх върху гърдите си. Крайното изтощение принуди тялото й да се отпусне. Само след миг беше заспала дълбоко, сгушена в ръцете му. Доверието, което това обикновено действие излъчваше, достигна и озари и най-тъмните кътчета на душата му. Дъхът му се смеси с нейния. Заспа, обръгнат от аромата на жената и на морето.

Жана бавно се пробуди. Протегна ръка, за да намери регулатора на електрическото си одеяло. Явно снощи, когато си е легнала, й е било ужасно студено, та бе оставила регулатора на три… Дори възглавницата й се беше сгряла. Пипнешком пръстите й затърсиха регулатора, който обикновено висеше от леглото малко над пода. Намери обаче нещо гладко, твърдо, жилаво и топло като оставена на слънце коприна. Опипа нещото, чудейки се дали още не сънува. От докосването й нещото се раздвижи.

— Внимавай, момиче! Плуваш в опасни води.

Жана се стресна и разтърка очи. Движенията й бяха разгърнали отчасти едно странно сребристо одеяло. Виждаше се част от гол мъжки гръден кош, плашещо голям — или би бил, ако не беше израснала сред почти толкова едри мъже. Черни косми се спускаха клиновидно, преминавайки в тъмна линия, която сякаш разделяше на две огромно, много силно мъжко тяло. Надолу тъмната линия се разширяваше и образуваше черен триъгълник. Там се намираха пръстите й. Е, не точно там…

Смутена, Жана отдръпна ръката си като опарена.

— Съжалявам, аз… аз… — Изведнъж си даде сметка, че беше чисто гола. Гол беше и великанът, раздвижил се от нейното докосване. Лежеше почти върху него, гърдите й — притиснати в заоблеността на мускулестата му ръка.

— Кой… какво?

— Викат ми Гарвана — отвърна й с дълбокия си глас, който затрептя по гърба й. — А що се отнася до „какво“…?

— Няма значение… — прекъсна го бързо тя. Почувства, че гърдите и бузите й пламнаха. — Сигурно съм полудяла, но не съм забравила, какво съм учила в прогимназията.

— Прогимназията? — повтори той учудено, придърпвайки падащата завивка.

— Възпроизвеждането на видовете — отвърна кратко Жана.

Смехът му предизвика особен странен трепет в нея. Беше плътен, топъл звук, мъжествен, твърд и едновременно нежен като косъмчетата, която пръстите й бяха докоснали.