Именно поради това Гарвана се зачуди дали просто му се причуваше. Малко хора имаха опита, или глупостта, да приближат с открита лодка островите откъм западната им страна. Все пак, може би някой от племето хайда от Олд Масет или от Скайдигейт беше решил да посети на зазоряване залива Тотем. Потомците на хора, които редовно са плавали на юг чак до Орегон със своите канута от издълбани дънери на кедри, не биха се поколебали да излязат в открито море с малка лодка, за да посрещнат зората в залива.

Лека усмивка заигра в едното ъгълче на устните на Гарвана. Разбира се, беше напълно възможно някой от племето хайда да е тръгнал към легендарния залив, воден от съвсем лични причини. Както бе решил да стори и той самият. Дойде тук мрачен и недоволен, като си въобразяваше, че може да улови успокоение в забуленото в тъмни сенки минало, както ловеше сребриста сьомга от зеленикавия воал на морето.

Досега обаче успокоението му убягваше.

С лекотата на трупан с години опит, Гарвана остави настрана собствените си мисли и се заслуша в постоянно менящия се глас на вятъра. Съдейки по неясните звуци, долитащи на пресекулки, които го бяха разбудили, той прецени, че лодката се намираше недалеч от изхода на залива. Ако моторът не успееше да запали, човекът трябваше да гребе срещу вятъра и прилива, за да се добере до благонадеждния заслон отсам.

Несъзнателно Гарвана стисна силно бинокъла с големите си отрудени ръце. Ако той беше на мястото на човека в лодката, сега щеше отчаяно да натиска дългите гребла, да чувства как силата му сякаш се изцежда през дървото в кошмарното море. Лодката щеше да пори вълните с измамна лекота, плъзгайки се с всеки удар на греблата все по-близо до залива.

Но ако Гарвана бе гребецът в лодката, той вече щеше да е стигнал достатъчно близо, за да бъде забелязан от залива. Гарвана обаче все още не виждаше нищо. Сигурно човекът или не притежаваше неговата сила, или не осъзнаваше опасността, която го грозеше, ако приближеше прекалено крайбрежните скали, докато се мъчеше да запали мотора. А той явно напълно и окончателно бе отказал.

На няколко пъти на Гарвана му се стори, че долавя слаби дрезгави звуци, които можеха да идват от мотора. Всеки път задържаше дъх, очаквайки да чуе моторът да заработи. И всеки път звукът изчезваше, преди да успее да се увери, че го е чул наистина, а не е било просто игра на въображението му.

Вятърът като че ли се поколеба, поспря за малко и отново задуха с още по-голяма ярост. Усещаше се, че леко е променил посоката си. Гарвана се хвана за парапета и напрегна слух, вперил към устието на залива гарвановите си очи, свикнали да виждат какви ли не прищевки и настроения на морето. Нищо не помръдваше в обхвата на бинокъла, освен морските вълни. Който и да беше там, въобще не успяваше да се доближи до безопасното прикритие на залива. Ако изобщо имаше някой…

Гарвана отхвърли незабавно тази мисъл. Със сигурност, която не можеше да се обясни с думи, той знаеше, че там, в откритото море някой се бореше със стихията, хванат като в капан между бурята и отвесния скалист бряг. Изкачи се на палубата на корабчето с бързина и ловкост, неочаквани за мъж с неговия ръст. Измъкна от едно шкафче дълго въже и завърза единия му край за кнехта. С бързи движения изтегли котвата. След няколко секунди двата мощни мотора на лодката забумтяха ритмично.

Не му беше нужно много време, за да достигне до изхода на залива. Тласкани от вятъра, солени пръски вода обляха корабчето, когато навлезе в открито море. Гарвана управляваше подскачащото и тресящо се корабче с увереността на човек, роден и израснал край най-големия океан на света. Стъпил здраво върху клатушкащата се палубата с леко разкрачени крака, за да запази равновесие срещу напора на връхлитащите вълни, той се хвана с една ръка за парапета, а с другата отново взе бинокъла. Започна да оглежда участъка, където предполагаше, че се намира лодката.

Нямаше нищо, освен вода, тласкана от вятъра.

Гарвана разшири обсега на търсене. Интуитивно чувстваше, че опасенията му не са безпочвени — някой там се бореше с вълните и с вятъра, някой, за когото смъртната опасност растеше с всяка изминала секунда. Гарвана не можеше да го забележи, макар вълните да не бяха толкова огромни, та да скрият крехкия съд. Все пак мощта им бе достатъчна, за да прехвърлят планшира и да погълнат малката лодка, преди той да успее да я открие.

— Хайде, хайде, дай знак къде си! Покажи се! — промърмори той. — Не е възможно да си потънал толкова бързо, даже и да нямаш време да изгребваш водата.

Огледа още веднъж морската повърхност, но от лодката нямаше и следа. Гарвана промени курса на „Черната звезда“, отдалечавайки я от изхода на залива, но приближавайки я до брега. Корабчето заскърца сякаш протестираше и се заклати заплашително, когато кърмата му се обърна срещу вълните и вятъра. При такова вълнение всеки би получил пристъп на морска болест само след няколко минути. Но Гарвана го забелязваше дотолкова, доколкото касаеше управлението на корабчето, и продължаваше да се взира през бинокъла.

Тъкмо бе решил отново да обърне корабчето, за да огледа морето под друг ъгъл, по посока на брега проблесна нещо оранжево. Смръщил вежди, извърши внимателно маневрата. Оранжевото петънце, което се мерна за секунда, бе прекалено близо до брега и прекалено далеч от устието на залива, за да е от лодката, която търсеше. По-вероятно да бе рибарска лодка или мрежа за раци, отвързани и лашнати в морето от бурята.

Оранжевата точка проблесна пак. Гарвана фокусира бинокъла и успя да види човек, гребящ с огромно усилие.

Лодката изчезна между две вълни и отново се появи сред водна пелена. Мигновено Гарвана си даде сметка, че човекът беше в беда. Очевидно не бе достатъчно силен, за да се бори едновременно с прилива, вълните и с вятъра, които го тласкаха в опасна близост до брега. Всъщност повече приличаше на юноша, отколкото на мъж. Нито раменете му бяха широки, нито ръцете — мускулести.

Гарвана грубо изруга — думите му бяха яростни като бушуващия вятър. Захвърли бинокъла, рязко намали газта и обърна корабчето към малката лодка. Не мъж нито дори момче седеше в нея — една жена с последни сили се бореше с бурното море. Вълните подмятаха лодката й, бордът опасно се накланяше към водата. Напрегнатото тяло на жената излъчваше и страх, и решимост. Тя упорито се мъчеше да запази курса на натежалата от водата лодка към спасителния залив, по-далеч от опасния бряг.

„Черната звезда“ направи широк завой и се приближи до лодката. Изненада и облекчение се изписаха на лицето на жената, когато го съзря. Корабчето приближи още, Гарвана изключи газта и заряза руля. Хвърли към лодката тежката намотка въже за буксир. Затаи дъх, докато жената пълзешком се добра до носа и здраво затегна въжето.

Едва тогава забеляза колко много вода имаше в лодката — можеше да се каже, че бе почти пълна. Тъкмо щеше да извика на жената да започне да изтребва, когато я видя да се навежда и здраво да се залавя за работа с прозрачната бутилка. Много предпазливо даде газ, като внимаваше буксирното въже да не се опъва прекалено. Почувства леко подръпване, когато тежестта на лодката опъна дългото въже. Бавно, внимателно започна да тегли лодката към спасителния залив.

След като и двата съда бяха поели към новото направление, Гарвана взе бинокъла и го насочи към повредената лодка, която плаваше на десетина метра зад кърмата на „Черната звезда“. Няколко дълги минути разделяше вниманието си между управлението на „Черната звезда“ и жената в лодката. Тя продължаваше да изтребва водата, но въпреки усилията й, лодката газеше прекалено ниско, за да е в безопасност.

Внезапно жената спря да изгребва. Гарвана се намръщи, като я видя да се свлича на седалката. Нима не разбираше, че опасността не бе преминала? Лодката се въртеше като прасе в кал. Когато дойдеше време да завият към залива, кърмата й щеше да е обърната към вълните. Нямаше как да й помогне, просто нямаше друг начин да влязат в залива. Ако не започнеше отново да изгребва, първата вълна, която се разбиеше в кърмата, щеше я изпрати направо към дъното.

И докато Гарвана успееше да пререже въжето, имаше голяма вероятност да потъне с нея.

Тази мисъл премина мълниеносно през главата му, той бързо събу тежките си водонепропускливи ботуши. Несъзнателно ръката му докосна колана. Коженият калъф на ножа прилепна успокоително към нея.

— Изтребвай! — изкрещя Гарвана. Гласът му беше силен като грохота на разбиващите се в скалите вълни.

Порив на вятъра грабна думата и я запрати обратно към него. Погледна отново през бинокъла, ругаейки цветисто. Жената се бореше с нещо, но проклет да бъде, ако можеше да разбере с какво. Накрая движенията й я обърнаха така, че той можеше да види ръцете й с бинокъла. Тя се мъчеше да отлепи вцепенените си пръсти на лявата ръка от бутилката, вкопчени в нея в мъртва хватка.

Гарвана видя как мускулите се сгърчват в спазъм, сякаш протестиращи срещу онова, което се искаше от тях. Ръката беше безполезна, поне докато мускулите не се отпуснеха. Видя сълзи на безсилие да пълнят очите на жената, която водеше отчаяна борба със собственото си тяло. Забеляза и признаците на изтощение — побелели от болка и умора устни, посинялата кожа, показваща, че тялото е премръзнало опасно. Беше останала без сили, напълно изтощена.

И все пак тя се бореше, не искаше да се предаде.

Ледени тръпки полазиха по гърба на Гарвана, косите му направо настръхнаха. Никога не беше виждал нещо по-красиво от смелостта на тази жена. Беше изчерпала силите си до предела на невъзможното, беше премръзнала, направо смазана, но все пак заставяше стройното си тяло да работи, да не се предава. Гарвана й извика, като че ли чрез потока от думи, се опитваше да й предаде част от огромната си сила. Съмняваше се, че е разбрала нещо, когато ги деляха десетина метра тътнещо море, но все пак отново й извика — искаше тя да знае, че не е сама.

Когато накрая жената успя да хване бутилката с дясната ръка, той направо изкрещя от радост. Тя започна да изгребва водата от дъното на лодката с бързи механични движения. Гарвана се обърна, за да провери курса на „Черната звезда“, след което отново я загледа. Струйките вода, които се стичаха по планшира, го увериха, че тя продължава да изгребва.

Ужасно бавно, „Черната звезда“ теглеше пълната с вода лодка към спасителния залив. На всеки няколко минути Гарвана проверяваше с бинокъла какво става. Нивото на водата в лодката леко спадна, но не достатъчно, за да счита, че са прескочили опасността. Намали скоростта почти до нула. Искаше му се колкото се може по-скоро да стигне до залива, но трябваше да изчака жената да изгребе още вода. Ако сега обърнеше към залива, то тежестта й щеше да я повлече към дъното.

Безпомощен да направи нещо, Гарвана наблюдаваше с бинокъла борбата на жената с бурята. Усещането за нейната агония се вгнезди дълбоко в него. Всичко това му напомняше как само преди осем години жената, която обичаше повече от всичко на света, затъваше все по-дълбоко в сменящи се пристъпи на ярост и отчаяние, а той не можеше да й помогне с нищо — точно като сега. С думи успокояващи и вдъхващи надежда опита да пробие непроницаемата броня, с което Ейнджъл се беше изолирала, опита се да й каже, че я обича. Искаше тя да забрави мъртвия, да заобича него. Искаше да я изтръгне от смъртта, да я върне към живота. Ейнджъл умираше бавно, отказвайки да живее без мъжа, когото обичаше. Тогава Гарвана разбра, че предпочита Ейнджъл да остане жива, дори ако цената за това бе да се откаже от любовта й.

Почти с груба сила успя да я изтръгне от черупката на отчаянието и така постигна своето желание. Ейнджъл събра кураж и сила. Беше жива и обичаше отново.

Ала мъжът, когото обичаше, не беше Карлсън Рейвън.

Тъжните спомени проблеснаха някъде дълбоко в съзнанието му като далечна светкавица — спомени, събудени от раздиращото чувство на ярост и безсилие, което го обзе, докато наблюдаваше борбата на непознатата жена с бурята и с крайното й изтощение. Неговото собствено тяло винаги е било толкова силно, че караше хората да отстъпват някак с боязън, когато го видеха за първи път. Сега тази сила не струваше и пукната пара, защото не можеше да стори нищо, за да помогне на жената. Най-малкото поне колкото беше помогнал на Ейнджъл преди години. Изглежда, така му беше писано. Сурови черти, сила, вдъхваща страхопочитание, а зад тях бе скрита нежност, толкова изненадваща, колкото и търпелива.

Гарвана стисна устни, което придаде още по-суров изражение на лицето му. Жената почти бе спряла да изгребва. Гарвана беше сигурен, че скоро тя нямаше да има сили даже да се задържи над водата, прииждащата през борда. Готов или не, безопасно или не, но той трябваше да обърне към залива.

„Черната звезда“ направи широк, много плавен завой и леко завъртя лодката по посока на залива. Двата съда вече плаваха към тясното устие и той се обърна назад да огледа ситуацията през бинокъла. Сега бе най-опасният момент, тъй като ниският борд на лодката беше изложен директно на вълните. Жената също го разбираше. Нейните неравномерни, почти конвулсивни движения показваха, че тя се опитва да изгребва водата поне още няколко минути, поне още няколко ярда, поне…